П. Г. Удхаус
Пеликан в Бландингс (30)

1

Тази нощ лорд Емсуърт си легна превъзбуден. За чувствителния човек една каскада от хора, премятащи се по стълбите, е винаги смущаваща и реакцията му към всичките тия събития, предшестващи вечерята, се изразяваше в повишено кръвно, подобно на онова, срещу което уилтширският доктор предупреждаваше херцога. Нервните му центрове все още вибрираха, когато стигна стаята си, и нищо чудно, че дълго време не можа да заспи.

И дори когато най-накрая сънят го навести, той беше краткотраен. Защото към три сутринта се случи едно от ония неприятни прекъсвания на почивката, които не са редки в селските райони. Някакъв прилеп, хвъркайки си навън в тъмнината по време на своите нощни обиколки, беше взел лошо завоя и влетя в прозореца, оставен полуотворен. Той продължи да кръжи из стаята по онзи безсмислен начин, обичаен за прилепите, които се славят като не най-интелектуално надарените божи твари.

На лорд Емсуърт му трябваше доста време да осъзнае, че си има съквартирант, защото спеше тежко. Но след като съществото профуча край лицето му един-два пъти, той изпита чувството, така познато на героите от книгите за призраци. Лорд Емсуърт разбра, че не е сам. Той седна в леглото, примигна няколко пъти и накрая успя да се убеди в това свое предположение.

Макар че по природа лордът беше доста завеян и в кризисни моменти предпочиташе да остане неподвижен с увиснало чене, понякога и той можеше да се превърне в човек на действието. Взе една възглавница и като я размахваше по посока на натрапника, най-накрая го убеди да излезе навън, където можеше да бъде оценен, но затова пък така се разсъни, че щеше да му е невъзможно да заспи отново, ако не се успокои с някое прасешко четиво. До себе си имаше едно, което беше пристигнало тъкмо тази сутрин по пощата и той едва го беше наченал. Зае се с четене и то скоро го погълна.

Оказа се, че това е една от ония сензационни ултрамодерни книги по въпросите на прасето, несъмнено написана от някой умен младок, излязъл росен-пресен от селскостопанския колеж. Разтърси го с авангардните си схващания относно помията и кашата от трици — схващания, които не биха се чули от ортодоксални мислители като Уифъл и Улф-Лехман. Но безспорно, бяха интересни. Хващаха те. И той трябваше да продължи да чете, за да види какво ще стане накрая. В този дух стигна до пета глава и пасажа за новооткрития витамин, стимулиращ апетита у прасето.

„Пълни безсмислици!“, би ревнал Уифъл, „Глупости на търкалета“, би почервенял Улф-Лехман, но доверчивата душа на графа беше дълбоко впечатлена. Чувстваше се като някой изследовател на небесата, открил нова планета или като славния Кортес^[1], вперил орлов поглед в Тихия океан. Именно нещо от този род се беше надявал да намери, откакто Императрицата отказа злополучния картоф. Банкс, ветеринарят от Маркет Бландингс, и Кътбърт Прайс, неговият свинар, се бяха опитали да го заглавичкат с някаква си фалшива сигурност, твърдейки, че не трябва да се приписва значение на, както те го наричаха, един временен каприз от страна на благородното животно. Но те не бяха внесли истински покой в душата му. Той си остана убеден, че изкуственият стимулант е това, от което се нуждаят, и тук в глава пета на „Един поглед върху прасетата“ си го имаше черно на бяло. Да се дава два пъти дневно в малко обезмаслено мляко, така препоръчваше авторът. И макар да не казваше точно, че ако съветите му се следват, пациентът ще върти опашка и ще се нахвърля върху всякаква храна, то беше ясно, че е уверен в този резултат, защото обещаваше поне два сантиметра и половина добавени към талията само за няколко дни.

И сигурно имаше още вълнуващи неща, които го очакваха в глава шеста, но лорд Емсуърт беше прекалено нетърпелив, за да лежи и да си чете. Той скочи от леглото с пенсне, треперещо върху носа му. Д. Д. Банкс трябваше да бъде информиран за това сензационно откритие без всякакво отлагане. Едва чакаше да му се обади по телефона.

Наложи се обаче, след като намери спалните си пантофи, едната от които се беше мушнала под леглото, доста да почака, защото си спомни, че единственият наличен телефон е в библиотеката. А за да стигне до нея, трябваше да мине покрай стаята, в която спи сестра му Констанс. И като си представи как Кони изхвърча оттам и го сгащва, изпита такова усещане, каквото изпитват болните от маларична треска.

Но това беше временна слабост. Помисли си за своите войнстващи прадеди, особено сър Фарамонд, кръстоносеца, който се проявил в битката при Яфа. Щеше ли сър Фарамонд, такъв какъвто се споменава във военните архиви, да позволи на една сестра да го сплаши? Разбира се, възможно е сър Фарамонд да не е имал сестра като Кони, и все пак…

Две минути по-късно, заложил главата си в опасното начинание, лордът пое към библиотеката.