П. Г. Удхаус
Пеликан в Бландингс (3)

3

Лорд Емсуърт се върна в библиотеката. Би трябвало да е в добро разположение на духа, защото определено му провървя за оная работа с писмото. Кони можеше много лесно да разпитва и да дълбае, докато ужасната истина не бъде разкрита, а при мисълта какво щеше да го връхлети тогава, сърцето му прескачаше. За много по-незначителни прегрешения му е било натяквано с дни. Коментарите й върху оня кламер на яката на ризата бяха възлезли на няколко хиляди думи. Но дори и тогава тя смяташе, че само едва-що е зачекнала темата.

Но онова, което каза за херцога на Дънстъбъл — че може би щял да отседне в замъка — наистина го потресе. Звучеше зловещо. Съдбата, която я довея, мислеше си той, може да си е наумила да доведе докрай своето садистично дело, като домъкне тук и херцога. Чудовищно? Може би да, но това беше възможност, която не бива да се пренебрегва. Лордът знаеше, че тя питае необяснима привързаност към този човек и не можеше да се предскаже до какви крайности би я довело това.

Много хора обичат херцозите и не им създават никакви пречки, ако последните желаят да се сприятелят с тях, но малко от тези, които познаваха Аларик, херцога на Дънстъбъл, търсеха компанията му. А от всички най-малко лорд Емсуърт. Херцогът беше самоуверен, деспотичен тиранин с неприятен, рязък глас, изпъкнали като на жаба очи и провесен мустак, който непрекъснато духаше нагоре и го караше да изхвърча като подплашен фазан. Винаги досега беше въздействал неблагоприятно върху лорд Емсуърт. Галахад, с неговия талант да се изразява цветисто, обикновено наричаше херцога „оня скот“ и според лорд Емсуърт извън всякакво съмнение беше, че е попаднал на точния епитет. Ето защо, когато седна в библиотеката със своята книга за свинете, той се чувстваше неспокоен. За първи път в живота му нейната съвършена проза не успя да го завладее.

Твърде възможно е усамотението и по-нататъшното проникване в книгата за свинете в края на краищата да би могло да го успокои, но в този момент усамотението му беше нарушено, а книгата му изпратена разпердушинена на пода. Лейди Констанс стоеше на прага и само един поглед към нея му подсказа, че бедата се кани да надигне грозното си главище.

— Х-м, така, Кларънс!

Лорд Емсуърт се спаружи под взора й. Галахад в подобна ситуация би я посрещнал с бойкото „Х-м, как?“, но на Кларънс му липсваше крепкостта на тоя велик мъж.

— Тия панталони! Това сако! Тия пантофи! Не искам да си представям какво си е помислила за теб Ванеса Поук. Сигурно се е зачудила какво прави тоя скитник в гостната, а аз трябваше да кажа „Това е брат ми Кларънс.“ Никога не съм се чувствала толкова неудобно.

Лорд Емсуърт беше установил, че понякога по време на тези кризи е възможно мислите й да се отклонят от точката, оглавяваща дневния ред, като се обърне разговора в друга посока. Той се опита да го направи и сега.

— Поук — измънка той. — Много странно име, нали? Спомням си, че когато бях на сватбата ти в Америка, забелязах колко странни имена имат тия хора там. Нептун беше едно от тях. А също и Стотълмейър. А един колега на Фредерик в оная негова фабрика за кучешки бисквити беше Брийм Рокметълър. Любопитно, точно така ми се стори.

— Кларънс!

— Не че ние си нямаме тука някои забележителни имена. Тия дни четях моя „Дебрет“^[1] и попаднах на някой си, наречен лорд Оръри и Корк^[2]. Чудя се как би се обърнала към него, ако се срещнете. Съвсем естествено е да кажеш „Здравейте, лорд Оръри“, но ако го направиш, няма ли той да те погледне накриво и да добави „И Корк“? И ще трябва да се извиняваш.

— Кларънс.

— Оня човек, Нептун, между другото, беше шеф на някаква компания, която произвежда чипс. Това са ония малки картофени къдравки нещица, които се ядат по коктейлите. Срещнах го на един коктейл, където ме заведе Фредерик. Разговорихме се и той спомена, че неговата фирма е произвела точно тия чипсове, които хрупахме. Каза, че великото в бизнеса с картофени чипсове е това, че никой не може да изяде само един чипс, което, разбира се, е много добре за продажбите. Искаше да каже, че ако веднъж си започнал, нямаш силата на духа да спреш; трябва да продължиш, първо един чипс, после втори чипс, после…

— Кларънс — просъска лейди Кларънс, — спри да бръщолевиш!

Той изпълни заповедта и за миг се възцари тишина, защото лейди Констанс се поколеба коя от трите унищожителни забележки, които й бяха дошли наум едновременно, да изстреля най-напред. И точно когато стоеше така, разкъсвана между тях, телефонът иззвъня.

Ако беше сам, лорд Емсуърт би го оставил да звъни, докато сам си спре, защото възгледите му по отношение вдигането на телефона бяха идентични с онези по отварянето на писма, които не идват от Асоциацията на свиневъдите в Шропшир, Херъфордшир и Южен Уелс. Но лейди Констанс, като всяка жена, беше неспособна на такова достойно поведение. Тя забърза към инструмента, а лорд Емсуърт успя да се посвети на размисли за имена и картофени чипсове. И тъкмо се вглъби, когато беше стреснат от произнасянето на една едничка дума.

Това беше думата „Аларик!“ и той се смръзна от темето на главата си до петите на спалните си пантофи, за които лейди Констанс се канеше да пусне един коментар точно преди да иззвъни телефонът. Страхуваше се от най-лошото.

И то се случи. След пет минути лейди Констанс се върна.

— Беше Аларик — каза тя. — Имало е пожар в къщата му и ще дойде тук, докато при него всичко се подреди. Каза, че иска градинския апартамент, така че по-добре е да ида да проверя дали всичко е както той го харесва. Пристига утре с ранния влак заедно с племенницата си.

Тя напусна стаята и лорд Емсуърт се свлече в стола си с вида на добрия старец от някоя викторианска мелодрама, чиято ипотека току-що е била обявена от злодея за просрочена. Той не изпита нито искрица от меката топлина, която беше свикнал да го залива, когато някоя от сестрите му го освободи от присъствието си. Мисълта за Замъка Бландингс, в който са плъзнали не само Кони и херцогът на Дънстъбъл, но и някаква негова племенница… най-вероятно, ако си приличат, едно от ония властни момичета с металически гласове, които винаги са го ужасявали… всичко това го караше да се чувства нарязан на филийки като дувърската писия, на която се бе наслаждавал на закуска.

Лорд Емсуърт остана вкаменен за няколко минути. Но макар че крайниците му бяха безжизнени, мозъкът му работеше със скоростта, която така често придружава грозящата опасност. Разбираше, че се е изправил пред ситуация, с която не може да се справи сам. Имаше нужда от съюзник, който да му дава морална подкрепа, и не му трябваше много време да осъзнае, че само един човек може да изпълни тази роля. Отиде до телефона, избра някакъв лондонски номер и след пауза, която му се стори като вечност, един весел глас проговори от другата страна на жицата.

— Ало?

— О, Галахад — изблея лорд Емсуърт. — Тук е Кларънс. Случи се нещо ужасно, Галахад. Кони се върна.