П. Г. Удхаус
Пеликан в Бландингс (26)

2

Гали беше в салона, когато Линда слезе от стаята си. Когато я поздрави, монокълът му проблясваше.

— Здрасти. Върна ли се?

— Върнах се.

— Добре ли прекара?

— Не.

— Не се ли забавлява?

— Не.

Гали поклати мъдро глава.

— Точно от това се страхувах. Знаех си, че ще се отегчиш. Аз самият не съм учил в девическо училище, но мога да си представя какво става на тия сбирки. Досадните приказки за минали хокейни мачове, резюме за плюсовете и минусите в големия скандал на Анджела с Изабел, спомени за гуляите в спалните. И всичките му там от рода на „Никога няма да забравя оная нощ, когато тъпото месо се свърши и на Флоси й стана толкова лошо от кафявата вакса, намазана върху хляба“. Проницателните девойки мъдро отбягват такива пиршества. Е, горе главата, всичко е свършило и догодина няма да сглупиш да идеш отново, така че нека да видим тая заслепяваща твоя усмивка, за която съм слушал такива хубави неща. Имам изненада за теб.

Каменното лице на Линда трепна, но тя остана студена и сдържана. Гали, който я наблюдаваше внимателно, си спомни за едно момиче от старите години, което играеше ролята на Снежната кралица в някакъв балет.

— Знам — каза тя. — Бях при езерото.

— О, видяла си го.

— Отдалече.

— Изглежда още по-добре отблизо. Извика ли му „Е-хей“?

Тя отмина с презрение този въпрос, освен ако присвиването на горната устна може да се брои за отговор.

— Наистина не трябваше да си правите целия този труд, мистър Трийпуд.

— Наричай ме Гали. Какъв труд?

— Трябва да сте се изпотили доста, докато го доведете тук.

— Това е труд, положен от обич.

— Но хвърлен на вятъра, защото аз няма да говоря с него.

— Не?

— Не.

— Не и понякога едно „Добро утро“?

— Само ако той го каже пръв.

— Ще го нараните.

— Нека.

Отношението й едва ли можеше да се нарече окуражително, но Гали трудно се отчайваше. Много от разговорите му с букмейкъри в миналото бяха започвали с подобен малко обещаващ тон, но красноречието и убедителността го изкарваха на предни позиции в края. Не виждаше никаква причина един мъж, който е подчинявал на волята си костеливи орехи като Джери Джъдсън Честния и Тим Симс Вярното Куче, да бъде смутен просто от едно момиче, колкото и дим да пущаше през носа си от яд. Той продължи, невъзмутим:

— Мисля, че правиш голяма грешка, мило дете. Наистина си будала, ако смяташ да захвърлиш в калта щастието си, само защото Джони те е накарал малко да се изпотиш под яката. Дълбоко в себе си знаеш, че той е чаровник и залог за сигурно бъдеще. Играеш ли голф?

— Да. Защо?

— Той е цар в голфа.

— Знам.

— А ти как си?

— Слаба работа.

— Ето, виждаш ли. Помисли само как ще напреднеш в играта, ако сте винаги рамо до рамо. Това, от което всяко момиче има нужда, е съпруг, чиято приятна задача е да я ръчка да си държи главата наведена, а очите върху топката. И като изключим това, простият факт, че само след няколко срещи вие сте се убедили, че сте родени един за друг, показва, че едно сливане между теб и Джон Твърдоглавия Халидей е нещо добро, което трябва да се поощрява.

Въпреки решимостта си да се държи с достойнство и да не прави нищо, което да я отклони от хладното й високомерие, Линда нададе изненадан писък:

— Джон чий Халидей?

— На кръщенето неговият баща настояваше на Твърдоглавия. Това беше прякорът му в Клуба на Пеликаните и той искаше да го увековечи. Съпругата му се възпротиви и пасторът не беше много навит, но той спечели битката. Беше много решителен човек. Джони е същият.

— Може да е решителен колкото си иска. Не желая да имам повече нищо общо с него.

— Така си мислиш сега.

— И ще продължа да мисля така в бъдеще.

Гали въздъхна. Той свали монокъла си и започна да го лъска. Мъчна работа беше тая. Човек да не знае как да продължи. Можеше да си представи чувствата на ония змиеукротители от Стария завет, когато са се опитвали да се подмажат на глухата усойница и са стигали до под кривата круша. Той заговори укорително:

— Знаеш ли къде си направила големия фал?

— И къде съм направила големия фал?

— Допуснала си гнева да те държи повече от един ден. Всички велики пера са съгласни по този въпрос.

Линда замълча. Изглежда мислеше.

— Да кажем, че съм допуснала. Макар че това не е точно гняв.

— На мен ми прилича на гняв.

— Беше такъв в началото, но сега е нещо като просветление, ако разбирате какво искам да кажа.

— Не разбирам.

— Трудно е да обясня.

— Ами опитай.

— След като мислих за това доста дълго, внезапно ме осени… Някога били ли сте съблечен чисто гол и овалян с катран и пера?

— Не си спомням да съм бил.

— Ето така се чувствах, когато бях на свидетелската скамейка, а той ми говореше неговите „Не става ли дума за…“ и „Не е ли факт, че…“. Тогава внезапно разбрах, че ако се оженим, всеки път, когато го погледна, ще мисля за това и бракът ни ще се сгромоляса.

— Глупости.

— Не са глупости. Ясно е като бял ден. Факт е, че никое момиче не трябва да се омъжва за адвокат.

— Тогава адвокатите трябва да се изтребят.

— Ще бъде чудесно. Колкото по-малко остават, толкова по-добре.

— Не съм съгласен с теб. Адвокатите са си на място.

— Не са. Те са садисти. Най им е весело, когато изтезават някой злощастен свидетел.

— Само си изпълняват дълга.

— Глупости. Това им е тръпката. Обожават го.

— И мислиш, че на Джони му е харесвало?

— Да, мисля.

— Е добре, ама не му е харесвало. Терзаел се е. Сърцето му се обливало в кръв. Но е било негов дълг да впрегне всички сили и да спечели делото за клиента си. След като взима парите на Клътърбък, трябва да постъпи честно с него. Не може да го изостави, само защото се е случило главният свидетел на другата страна да е момичето, в което е влюбен. Аз безкрайно се възхищавам от Джон. Той е пример за всички нас. Слагам го редом до Луций Юний Брут.

— До кого?

— Никога ли не си чувала за Луций Юний Брут?

— Не.

— Май не са ви научили много във вашето училище. Трябваше да идеш в Итън. Предполагам, че толкова си залягала да влезеш в хокейния отбор, че си изоставила учението.

— Не съм играла хокей.

— Ако не хокей, тогава топка или пинг-понг, или нещо друго. Луций Юний Брут е бил съдия в древен Рим и един ден кой мислиш, че му водят, обвинен в изключително тлъсто убийство? Единствения му син, зеницата на очите му. И по време на процеса се видяло, че делото е ясно и обвинението ще спечели като едно и едно две. Даже и Пери Мейсън не би спасил обвиняемия. Но какво направил Луций Юний Брут? Освободил го с няколко бащински думи да не прави вече така? Наложил му нищожна глоба или му отменил присъдата? Не, той знаел своя дълг. Като истински слуга на Темида стиснал зъби и заклеймил младия убиец, а всички го възхвалявали. И аз изпитвам същото към Джони.

— А аз не.

— Но ще започнеш. Дай си време. Не прибързвай. Ще дойде ден, когато ще си горда да се омъжиш за него.

— Не бих се омъжила за него, дори да е последният на света.

— Разбира се, че ще се омъжиш. Ще се омъжиш за Джони.

— Няма.

— Хайде да се обзаложим.

В този момент, когато разговорът спря в мъртва точка и над масата за преговори надвисна безизходица, се появиха Джон и херцогът, или по-точно херцогът и Джон, защото те слязоха в тази последователност. Но те не дойдоха с отмерената стъпка, обичайна за доброто общество, а толкова скоростно, колкото ако се бяха спуснали по перилата. В един момент ги нямаше, в следващия бяха там.

Нека да си припомним, че оставихме тези двама акробати-аматьори в началото на стълбите с Хауърд Чесни зад гърба им, прокрадващ се като леопард към плячката си и решен да последва отличния съвет на своя ангел-пазител. Той достигна целта си в мига, когато Джон докосваше с крак първото стъпало, след като вежливи беше пропуснал по-възрастния пред себе си. Тогава, съгласно инструкциите на ангела-пазител, постави длан между плешките на Джон и упражни натиск.

Чесни бутна с най-голямата сила, която успя да събере, и резултатът от негова гледна точка не можеше да бъде по-задоволителен. Стълбите бяха точно толкова хлъзгави, колкото и когато той летя по тях. Джон загуби опора и изхвърча във въздуха като неустрашимият момък върху летящия трапец, за който пее поетът. Не беше изминало много, когато по пътя си забърса и херцога, и те разцепиха въздуха като, да цитираме пак поета, две волни птички. Пристигайки в салона, се разделиха. Херцогът се устреми към доспехите, в чиято сянка се беше провело неотдавнашното събрание на съвета, а Джон не успя да отиде по-далече от масата с вестниците и списанията. Но не беше късметлия като Хауърд Чесни и я удари с главата си. Чу се един солиден трясък и после, както се казва, потъна в неведение.

Едно от нещата, за които беше в неведение, е, че когато той и масата влязоха в съприкосновение, Линда скочи на крака, издаде задавен вик, като приятелят на Гали с таблетката аспирин, и се хвана за гърлото като героиня от някоя драма, която е чула писък в нощта. После хукна през салона към мястото, където лежеше ранения, явно разтърсена из основи.

Нейният изблик на чувства щеше да накара гувернантките на лейди Констанс да поклатят глави, но Гали, който я последва, но в по-бавен ход, съответстващ на напредналите му години, гледаше одобрително през монокъла си. Струваше му се, че събитията не биха могли да се развият по-задоволително. Беше посъветвал кръщелника си да инсценира инцидент и той го беше направил. А това зашеметяване, според него, беше даже по-добро, отколкото да бъде ударен с кутия за тютюн и се оказа напълно достатъчно, за да събере двете разлъчени сърца. Ей-сега, каза си той, девойчето ще се хвърли върху проснатото тяло и ще го обсипе с целувки.

И беше прав. Тя го направи. А Джон, идвайки в съзнание с чувството, че някой шегаджия му е сменил главата с голяма пулсираща тиква, се огледа замаяно. Имаше странното усещане, че някой го целува. Едва ли беше възможно да го е направила Линда, но тя със сигурност се беше надвесила над него и си струваше да поразпита.

— Ти целуваше ли ме? — измънка той.

— О, точно това правеше — каза Гали ухилено. — Няма спор по въпроса, момчето ми. Щеше да те изяде с парцалите. И мисля, че говоря от нейно име, като казвам, че всичките ви малки недоразумения са изличени и веселият бог на любовта отново я е оковал със свилените си окови. Точно както в добрите стари времена, когато Клътърбък и Фрисби бяха само две имена в телефонния указател. Прав ли съм, малката?

— Съвсем прав.

— Този злочест корабокрушенец е официално възстановен като каймака на твоето кафе и солта на задушеното ти?

— Точно така.

— Тогава бих ли могъл да предложа да го заведеш в банята на долния етаж и да полееш главата му със студена вода. Това се казва цицина, Джони. Не съм виждал такава голяма, откакто посещавах нощните сбирки на старите Пеликани. Твоят баща беше цар по получаването на цицини, обикновено вследствие удар с бутилка. Винаги влизаше в политически диспути с по-избухливите членове. Какъв, по дяволите, е тоя шум? — промени Гали темата.