П. Г. Удхаус
Пеликан в Бландингс (25)

1

Обличайки се за вечеря в стаята, която му бе определена, Джон се почувства във великолепна форма. Плуването беше го освежило и за разлика от лорд Емсуърт, който неохотно навличаше официалните одежди, обличането му доставяше удоволствие, физически не би могъл да се чувства по-добре, нито пък, увери се той, нещо му куцаше с психическото състояние. Би отрекъл горещо, ако някой се заинатеше, че е нервен.

Замислен, да. Замечтан, определено. Но не и нервен. Естествено нямаше да мине без известно смущение, когато се срещнат с Линда, но той беше убеден, че прямотата, с която ще пледира по това дело, скоро ще преодолее нейното упорство. Линда бе чувствително момиче. Съвсем разбираемо е, че й кипна кръвта от това, което стана в съда, когато Клътърбък и Фрисби водеха правната си битка. Но сега, когато е имала време да премисли, тя едва ли е пропуснала да види нещата в правилната им светлина. Той ще й обясни с прости думи в какво положение е бил поставен. Любовта, дърпайки го на една страна, дългът — на друга. Тя ще ръкопляска на неговата почтеност, ще осъзнае, че всяка девойка, омъжена за човек с такива високи морални норми, е щастливка. И сигурно всичко ще свърши с един хубав смях над цялата забавна история.

Би било нелепо някой в този момент да характеризира Халидей като нервен.

И все пак, когато вратата внезапно се разтвори без предупреждение, той подскочи десет сантиметра в посока към тавана, с определеното усещане, че сърцето му се е блъснало в предните зъби и почти ги е изкъртило с корените. Като се върна на земята, видя, че има посетител. Един едър, як мустаклия с изпъкнали очи беше влязъл и го разучаваше съсредоточено, като изглеждаше особено заинтригуван от ризата, която Джон тъкмо беше нахлузил на главата. Любопитството на херцога на Дънстъбъл не се ограничаваше само по отношение на лейди Констанс и нейната кореспонденция — той можеше да се интересува и от ризите на други хора.

— Откъде взе това? — запита той.

— Моля?

— Това — ръгна го херцогът с дебелия си показалец, а Джон отвърна вежливо, че се е сдобил с нея в търговския център на Блейк и Алсъп на Хеймаркет. Херцогът поклати глава укорително като човек, оплакващ грешките на младостта и каза, че би трябвало да отиде при Гуч и Гордън на Риджънт Стрийт. По-качествено и по-евтино. Той също бил някога клиент на Блейк и Алсъп, но му излизало много скъпо. Посъветва Джон да осъзнае грешката и за в бъдеще да се прехвърли при Гуч и Гордън.

— Можеш да споменеш моето име.

Той не му съобщи фамилията си. Херцогът изхождаше от убеждението, че всеки го знае инстинктивно. Острият ум подсказа на Джон, че това трябва да е човекът, който, ако всичко мине добре на кръглата маса с Линда, скоро ще трябва да нарича чичо Аларик. Заля го топлата вълна от оная обич, която би изпитал към всеки близък родственик на момичето, което обожава. Би могъл да й пожелае построен чичо… И с по-малки мустаци… И с по-мелодичен глас, но всеки неин чичо беше добър за него и той му благодари за съвета с почтителна прямота, която се надяваше да бъде оценена по достойнство.

— Значи ти си психарят?

Джон а-ха да каже „Моля?“, но си спомни, че в качеството си на младши съдружник подлежи на подобно описание. Той потвърди и херцогът изрази мнението, че всичките тия имали бради.

— Ти нямаш брада.

— Не, нямам.

— Това изглежда е имала предвид Кони, като се жалваше, че си бил много млад. Ти си наистина млад. Всъщност, на колко години си?

— Ще стана на двадесет и седем през септември.

— Един от моите вятърничави племенници е на толкова. Другият е малко по-млад, но годините не значат нищо. Те щяха да си бъдат същите перковци и ако бяха на петдесет. Ожениха се против волята ми… И двамата. Предполагам, че ти си момче на място. Щом работиш с таква важна клечка като Глосъп. Той е добър, нали?

— Много.

— Слага ги всичките в малкия си джоб, а?

— О, определено. Никой не може да го стигне.

— Жалко, че не можахме да го хванем. Както и да е, ще трябва да се задоволим с теб.

Джон каза, че ще направи всичко по силите си и херцогът продължи:

— Трийпуд обясни ли ти всичко? За наблюдението на Емсуърт и изобщо.

— Да, разбрах ситуацията.

— Видя ли го вече?

— Не още.

— Ще можеш да го огледаш по време на вечеря. Трийпуд ти е казал, че той определено не е с всичкия си?

— От това, което чух, ми стана ясно, че лорд Емсуърт е малко ексцентричен.

Херцогът не би бил толкова уклончив. Професионална предпазливост, разбира се, но тя го подразни.

— Ексцентричен? Дрън-дрън. Главата му си е чиста кратуна. Слушай само как говори за свинята си. И кьоравият може да види, че е прекалено тлъста, а той настоява, че такава трябвало да бъде. Казва, че са й давали медалите, точно защото е тлъста, от което можеш да получиш груба представа докъде е стигнала болестта. Какво ще прави една свиня с медалите си? Теорията на Трийпуд е, че лордът е станал такъв, защото са му взели захарното петле, когато е бил на шест, но аз мисля, че нещата са по-дълбоки. Роден е чалнат, а може и да е изпуснат на главата-си като бебе, което би спомогнало много. Но ти ще можеш да си извадиш своето заключение, когато го наблюдаваш известно време. Между другото, как наблюдаваш хората?

Това си беше гаднярски въпрос за някой, на когото така му липсва опит, като на Джон, но той положи усилия:

— Хм, ами че аз… Как да кажа? Аз… такова… така да се каже, наблюдавам ги.

— Питаш ги разни неща, така ли?

— Точно така.

— Не можеш да ги сложиш на кушетка. Ще станат подозрителни.

— Не, оставаме прави.

— Но и така става, нали?

— Да, установил съм го.

— Добре тогава, оставям всичко на теб и се надявам да напипаш това, което го прави такъв. Трийпуд каза, че ще ти плаща сметката. Така ли е?

— Да, уредено е.

— Казвам го, защото бих бил голям тъпак, ако се изръся, само за да науча защо Емсуърт е чалнат.

— Мистър Трийпуд ще плати всички разходи.

— Добре. Исках да се изясним преди да почнеш. Идва ми на ум и нещо друго. Докато работиш по това, защо не вземеш да хвърлиш някое око и на другите тука? Как взимаш за тия работи, на час или на глава? Не че ме засяга, тъй като не плащам, но съм любопитен.

— Бих направил отстъпка при по-голямо количество. Без съмнение можем да се договорим с мистър Трийпуд. Мислите, че на някой от обитателите на замъка ще му дойде добре психиатрично лечение?

— Всъщност на всички ще им дойде добре. Замъкът Бландингс в момента е котило на лудостта. Вземи тая моя племенница… Какво става?

— Малък спазъм.

— И аз си помислих така, като те видях да подскачаш. Аз самият страдах от спазми. Моят доктор в Уилтшир ме излекува. Но ти разправях за племенницата ми. Вечерта, преди да дойда тук, тя се върна в хотела тананикаща и ухилена, а не ми каза защо. По-късно ми щукна, че може да е влюбена, но когато дойде тук, я попитах, и каза, че не е. Май говореше истината, защото оттогава не съм я чул да си припява и да се кикоти. Бях доста разочарован, защото се надявах да е хлътнала по един много свестен човек от фондовата борса. Тъпкан е с мангизи. Опитва се да я склони да се оженят от миналия септември и трябва още малко да поупорства. Тя няма да се забави много, не и след като в нея тече кръвта на фамилията. Покойният й баща постоянно се влюбваше, докато накрая се ожени за покойната ми сестра, след което, разбира се, спря. Да, бих искал да я държиш под око, макар че, както казах, не е тананикала и не се е кикотила от няколко дни. Но човек не може да е сигурен, че няма да започне отново. И докато правиш това, огледай мис Поук, която е тук. Една от приятелките на Кони. И при нея има нещо гнило. Първите ден-два след като дойде, беше свежа и жизнена и говореше с Трийпуд като картечница през цялото време, макар че какво забавно намира в него не знам. Сега, обаче, изпада в мълчание, когато съм с нея. Пред очите й като че ли пада перде, изнамира някакво извинение и офейква. Същото стана точно тази сутрин, когато седеше на една пейка в парка, а аз отидох и я заговорих. Това е лош знак.

— Може би сте улучили мъчителна тема.

— Не, не може да е това. Разказвах й за една реч, която държах в местния градски съвет… Можеш да я предразположиш и да разбереш какво й е, а после се заеми с останалите. С Кони няма защо да се занимаваш. Тя е малко или много нормална, освен че се ожени за един янки с глава като на кромид лук, но затова пък има купища пари и точно затова може да се разчита на нея. Но има един Траут, който особено се нуждае от внимание. Непрекъснато се жени за блондинки. И, разбира се, не на последно място Трийпуд.

— Не бих казал, че има нещо неуравновесено в него.

— Той пък носи монокъл. Не, не подценявай никого. Наблюдавай ги отблизо. Е, това е. Сега вече знаеш. Хайде да слизаме и да пийнем по един коктейл. Не си си завързал добре връзката. Я дай на мене — каза херцогът и много умело превърна вратовръзката на Джон в нещо, което приличаше на смачкан чорап. Като направи това, той го поведе към стълбите, като говореше за своя доктор в Уилтшир, който макар и добър, що се отнася до спазмите, издиша по въпроса за аперативите преди вечеря.

— Казва, че повишават кръвното налягане и втвърдяват артериите. Кара ме да пия само чиста вода и лимонада. Чалната история — каза херцогът и замълча, докато стъпи на първото стъпало, после продължи да говори за заблудения си доктор.

Точно в този момент Хауърд Чесни, който им беше дал достатъчно време да слязат, отвори предпазливо вратата на портретната галерия, но само на няколко сантиметра, и си подаде носа. Като видя, че още са там, тъкмо се канеше да се прибере в скривалището си като кукувичка в стенен часовник, когато неговият ангел-пазител му нашепна по-добър изход. Ако, каза в ухото му този ангел-пазител, се промъкне безшумно зад Джон и го блъсне, Джон със сигурност ще се претърколи по стълбите, чиято хлъзгава повърхност съвсем наскоро и самият Хауърд беше опитал. Вероятно ще си строши крака, а може би и главата. Ето ти един завършек, така горещо желан. Ще го откарат в болница и няма да има нужда той, Чесни, да напуска замъка и да бяга от срещата си с него, която задължително ще бъде неловка.

Чесни се прокрадна напред като леопард, дебнещ плячката си.