П. Г. Удхаус
Пеликан в Бландингс (24)

4

Ванеса беше хладнокръвно момиче, но дори и хладнокръвните момичета могат да бъдат разтърсени.

— Какво? — викна тя.

— Ето кой е.

— Сигурен ли си?

— Разбира се, че съм сигурен. И ако се каниш да ме питаш дали ме помни, ще ти кажа — обзалагам се, че ме помни. Не беше много отдавна, а и той си има доста работа с мен. И сега, какво ще стане?

Това беше добър въпрос и Ванеса нямаше отговор. Като интелигентно момиче, тя разбра, че тази злощастна среща е нанесла смъртен удар на плана за акцията, с който толкова се гордееше. Ситуацията безспорно изискваше да се обмисли и мозъкът й заработи на пълни обороти.

— Слушай — предложи тя, — трябва да премислим, а тук не можем, защото той ще се върне след минута. Хайде да отидем в портретната галерия, там няма да има никой.

Хауърд Чесни каза, че мислел да се измъкне от задния вход, да се метне в колата и да отпътува без да каже довиждане и благодаря за приятното прекарване. Този план на действие предлагаше и допълнителни плюсове, защото нямаше да има нужда от бакшиш за иконома. На Ванеса й беше доста трудно да го отклони от това решение. Накрая успя и те се запътиха към портретната галерия. Още по пътя тя така форсира услужливия си мозък, че преди да пристигнат вече можеше да оповести, че е решила проблема.

— Готово. Това, което трябва да направиш, е да си стоиш в стаята и да не слизаш за вечеря. Ще им кажа, че не се чувстваш добре. А утре…

— Да, а утре? Ще ме срещне, нали така? И ще се раздрънка, познах ли? И оная сладурана ще ме изхвърли за ухото като мокро коте, така ли е?

— Позволи ми да продължа. Утре ще си тръгнеш преди закуска.

— И как ще се обясни това мое тръгване?

— Имал си ранно телефонно обаждане от адвоката си, който ти е казал, че е жизнено важно да идеш в Лондон, за да се срещнете.

— И ти мислиш, че ще повярват?

— А защо не?

— Кой е чул разговора?

— Аз съм го чула. Станала съм рано.

— Звучи ми като съшито с бели конци.

— Е, това е най-доброто, което може да се направи.

— Така излиза. И после какво?

— Заминаваш и прекарваш няколко нощи в „Емсуърт Армс“ в Маркет Бландингс.

Като човек, който държи на материалните блага, Хауърд не беше ентусиазиран от това предложение.

— Там няма свободни легла. Вчера говорих на бара с някакъв човек и той каза, че са пълни до пръсване.

— Тогава иди в Лондон, но ми остави телефонния си номер, за да мога да ти кажа коя нощ трябва да си под прозореца. Без теб не можем да измъкнем картината.

Хауърд погледна полегналата гола и изрази същата липса на признание, както и лейди Констанс, когато й беше представена.

— Защо Траут я иска толкова много?

— Приличала на последната му съпруга.

— На мен ми прилича на свиня.

— Същото казва и лорд Емсуърт. Но няма значение, освен ако не мислиш, че е мис Америка. Всичко, което трябва да направиш, е да бъдеш под прозореца и да си спечелиш твоите хиляда долара. Споразумяхме ли се?

Въпросът беше поставен ребром и Хауърд отговори с твърдо „да“.

— Значи се споразумяхме — оживи се Ванеса. — Тогава по-добре е да се прибираш в стаята и да се мушваш в леглото по най-бързия начин, защото ще им кажа да ти изпратят табла с вечерята и ще стане много забавно, ако не те намерят там.

Хауърд претегли съвета и го намери за добър. Секунди след като Ванеса тръгна, той се ориентира към изпълнението му. Стигна до вратата, отвори я и моментално я затвори отново.

Онзи Халидей идваше по коридора. Придружаваше го херцогът. Хауърд успя да тресне вратата в последния момент.