П. Г. Удхаус
Пеликан в Бландингс (23)

3

Бийч остави стика на гонга с онова тихо удовлетворение в погледа, което тази част от домашните задължения винаги му придаваше. Обичаше да слуша как звукът се извисява до екота на едно величествено „Амин“ и после заглъхва в пианисимо като далечен тътен на отминаваща гръмотевична буря. Бяха му нужни няколко години да доведе това изкуство до сегашното му съвършенство. В началото на своята кариера можеше да постигне само едно обикновено „дран“, но сега беше готов да се състезава по виртуозност с всеки друг иконом в Англия. Веднъж Гали, правейки му комплимент за майсторското изпълнение, изрази мнението, че широките мускули на гърба вършат голямата работа. Самият Бийч отдаваше успеха си на китката и отскока на ръката.

Обикновено след изпълнението на това задължение следваше успокоително затишие, но тази вечер мълчанието в салона беше нарушено от внезапна тупурдия, напомняща тропота на въглища, изсипани по ламаринен улей. Тя беше причинена от Хауърд Чесни, който, бързайки от по-горните етажи в търсене на някаква забравена табакера, се беше подхлъзнал и преодолял скоростно последните няколко стъпала. Той залитна, протегна се към масата, върху която се оставяха вестниците и списанията, сграбчи я в момента, когато а-ха да падне и като се задържа, огледа салона зашеметен, но благодарен, че му е била спестена по-голяма катастрофа.

Като се свести, намери Бийч до себе си. Нормална практика за Бийч беше, като срещне Хауърд Чесни, да го погледне смръзващо и да отмине, но неочакваното превъплъщение на Хауърд в една от Гадаринските свине^[1], изглежда крещеше за словесен коментар. С точно премерената доза резервираност в маниера, за да стане ясно, че това моментно размекване не съдържа никакво обещание за бъдещо приятелство, той каза:

— Надявам се, че не сте претърпели нараняване, сър.

Хауърд вече сам се беше уверил в това, прокарвайки набързо ръце по тялото си, както правеха ченгетата в родината му. Нещо като самопретърсване. Оказа се, че носът му не е счупен, макар че само преди минута това изглеждаше твърде вероятно.

— Не, добре съм — отвърна той храбро. — Успях да докопам масата. Тия стълби са хлъзгави.

— Да, сър.

— Защо ги държите такива?

— Не мога да кажа, сър. Не са се консултирали с мен по въпроса — отвърна Бийч строго. Той може и да съчувстваше, но не беше готов да си бъбри. Изнесе се величествено и след кратък оглед Хауърд Чесни намери табакерата си. Точно тогава отвън се втурна Линда. Той с радост би я заговорил, защото политиката му винаги е била да си приказва колкото се може повече с момичета със сини очи, кестенява коса и грациозна фигура, но тя прелетя за секунди и той се принуди да направи най-доброто, което му оставаше — да си запали цигара. И вече мачкаше угарката в пепелника, когато по стълбите слезе Ванеса.

— Привет. Точно теб търсех.

Ванеса, нека да припомним, беше решена да посвети времето си на изучаване в дълбочина на Хауърд Чесни. Искаше да се увери дали моралният му кодекс е чак толкова беден, колкото изглеждаше на пръв поглед. „Почти съм сигурна, че е мошеник“, беше казала на Уилбър Траут, „но ще трябва да се уверя напълно, преди да предприемем нещо.“ Вече беше разбрала, че въпросният кодекс е даже победен и сега с чисто съзнание се канеше да поиска услугите му.

— Виждал ли си Уилбър Траут? — попита тя и Уилбър се появи откъм билярдната, където се упражняваше в усамотение. — А, ето те и теб. Надявах се да те видя. Ще имаме събрание на съвета.

— Събрание на какво?

Въпросът беше зададен от Уилбър. Той я зяпаше и мислеше колко необикновено привлекателна изглежда. Ванеса обичаше да е готова навреме за вечеря. Облечена за събитието, тя винаги представляваше гледка, от която ти секва дъха.

— Трябваше да го нарека малко съзаклятничество, но събрание на съвета звучи по-добре. Я елате насам, за да не ни чуят.

Тя ги поведе към отсрещния ъгъл на салона, населен единствено от един комплект доспехи. Реши, че е малко вероятно някой да се е спотаил в тях.

— Става дума за картината, Уили. Имам добра идея. А също и проста. По-добре е, ако можем да се придържаме към простите неща — каза тя и Уилбър се съгласи.

— Направиш ли се на голям умник — допълни той — и затъваш. Знам го от опит. Измислях какви ли не оправдателни истории за съпругите си.

— Но тъй като мистър Чесни сега влиза в играта — каза Ванеса, — първото нещо е да ни светне какво би казал за едно малко закононарушение без всякакви рискове. Имаш ли някакви предразсъдъци в това отношение, Хауърд?

Хауърд Чесни беше предпазлив човек.

— Е, зависи.

— Без рискове, повтарям.

— Е…

— В такъв случай…

— Да, в такъв случай съм вътре. Но бих искал да знам каква е играта.

— Ще знаеш. Нали си виждал оная картина в портретната галерия, същата, която донесе херцога. Уили има отчаяна нужда от нея, да не обяснявам защо, и аз се наех да му я осигуря. Можем ли да разчитаме на твоята помощ?

— Не виждам защо не?

— Ето, това е смелост.

— Какво трябва да направя?

— Първият ти ход ще бъде да напуснеш.

— Да напусна замъка?

— Точно така. Ти си тук с колата си, нали?

— Да.

— Тогава си грабваш шапката и тръгваш.

— Нищо не разбирам.

— По-нататък ще стане по-ясно.

— Защо трябва да напускам.

— За да не бъдеш заподозрян. Когато открият, че картината липсва, никой няма да може да каже, че си ти, защото отдавна ще си офейкал.

— Но ако не съм тук…

— Ето сега идва ред на твоята роля. Всичко е премислено. Напускаш, но се връщаш и се спотайваш, докато дойде решителният час, а това ще бъде, когато Уили и аз си свършим своето. Ние отиваме в портретната галерия, ти се потулваш под прозореца. Ние ти подаваме картината с въже, а ти я товариш в колата и бягаш в Лондон. На следващата сутрин ще има голяма суматоха, всички ще обикалят в кръг и ще крещят: „Кой е бил кучият му син“, но какво ли ще им помогне всичко това. Херцогът ще заподозре Уили и ще прекара стаята му през зъбите на най-ситния гребен, но няма да намери никакво доказателство и ще трябва да се задоволят с версията за кражба с взлом. Уили ще излезе от тая бъркотия чистичък като херувимче. Тогава, като поутихне бурята, ще се срещнете в Лондон, ти ще му предадеш стоката и ето ти щастливата развръзка.

Тя замлъкна с вид на човек, очакващ гръм от аплодисменти. Получи ги от Уилбър Траут.

— Възхитително! Какъв ум!

— Много мило от твоя страна.

— Знаеш ли, всичките ми съпруги бяха с кокоши ум.

— Така ли?

— Точно така — ум, а не мозък и то какъв. Ти си цяло чудо.

— Благодаря ти, Уили.

Настана тишина, докато Уилбър явно отново премисляше всичко.

— Херцогът ще е бесен.

— Не бих се учудила. Но в живота на всеки има и черни дни. А той си го заслужи, като те преметна така с картината. Някога ще ти разкажа за това, Чесни, и ще разбереш, че сам си е прочел присъдата.

Вътрешният глас още шептеше в ухото на Уилбър. Хрумна му една мисъл.

— Ще му изпратя чек за толкова, колкото е платил за нея.

— И така ще се разкриеш напълно. Защо не вземеш да му изпратиш и писмено признание?

— Но аз, разбира се, ще го изпратя анонимно.

— Анонимен чек?

Уилбър не беше помислил за това.

— Ще трябва да бъде в брой — заключи той и Ванеса сви рамене.

— На твое място не бих го направила, но ако настояваш, действай.

Събранието на съвета приключи. Уилбър отиде да се облече. Престоят му в замъка беше достатъчно дълъг, за да му вдъхне страхопочитание към домакинята, а той нямаше желание да предизвиква недоволството й, като закъснява за вечеря. Хауърд Чесни, който се страхуваше само от Бийч и се гордееше, че може да скочи, както се изразяваше, във вечерната премяна за десет минути, остана. Имаше наум една точка, която трябваше да бъде в дневния ред, и нямаше търпение да я предостави на вниманието на председателката на съвета.

— Ами условията, ти не спомена за тях.

Ванеса се изненада. Това си беше чисто користолюбие.

— Условия? Правя това, за да услужа на един стар приятел.

— Е да, но аз не го правя, за да услужа на един стар приятел. Какво ще остане за мене?

Ванеса схвана. Наемният труд несъмнено си върви с надницата, а този тук наемен работник съвсем ясно имаше намерението да си я получи. Неговият труд беше в основата на замисъла, затова тя не губи време в безполезен спор.

— Да, предполагам, че си искаш твоя дял.

Той я увери, че не е сгрешила.

— Е, Уили е много щедър. Няма да се оплачеш от него. Пръска злато с широки пръсти. Ти колко имаш предвид?

— Хиляда долара.

— Определено се хвърляш на едро.

— Това е моята цифра.

— Не можеш ли да смъкнеш?

— Не.

— Добре, ще се заема с Уили.

— Няма да е зле да го направиш.

— Макар че все още мисля…

Гласът й секна. Гали и Джон минаваха през салона. Тя изгледа последния с интерес.

— Кой е този? Бийч, кой ли ще е джентълменът, който мина преди секунда с мистър Трийпуд?

Бийч, който току-що беше влязъл и се канеше да остави поднос с чаши за коктейл на масата, се извърна вежливо.

— Имате предвид един младолик джентълмен, мадам?

— И височък.

— Това е някой си мистър Халидей, мадам. Пристигна днес следобед.

Бийч довърши работата си и се оттегли. Ванеса се обърна към Хауърд Чесни и за свое голямо изумление видя, че той проявява всички признаци на току-що получен шок.

— Има ли ти нещо? — попита тя, забелязвайки увисналото му чене и оцъкления поглед.

За минута Хауърд Чесни мълчешком мина през ада. Когато гласът му се върна, той беше горчив. Очевидно Чесни си имаше болка.

— И това ако не е късмет! Целият Лондон бъка от адвокати, стотици адвокати, и точно този се намери да дойде тук. Не ми го побира главата.

— Ти го познаваш?

— Дали го познавам! И още как. Последния път, когато прескочих дотук, една работа се оплете и прекарах известно време зад решетките. И тоя тип Халидей ми беше защитата.