П. Г. Удхаус
Пеликан в Бландингс (21)

1

Будоарът на лейди Констанс беше на втория етаж на замъка и гледаше към входната алея и обширния парк отвъд нея. Точно това правеше и самата лейди Констанс два дни след събитията, за които писахме. Тя стоеше до прозореца и бълваше огнени кълбета през грациозните си ноздри. Освен това от време на време се разтърсваше от спазъм, като че ли някоя невидима ръка я бодваше с карфица. Нейна милост мислеше за Аларик, херцога на Дънстъбъл, и някой стилист от рода на Гюстав Флобер, със своя нюх за точната дума, би се изразил, че от яд я е хванала щръклицата.

Преди години, когато беше дете, цяла армия от гувернантки се намъчиха да й втълпят, че самоконтролът е нещо необходимо. „Една дама никога не издава емоциите си, Кони, скъпа“, я бяха предупреждавали непрекъснато, и тя си беше научила урока. Но въпреки че сега винаги запазваше патрицианско спокойствие на обществени места, смяташе, че й се полага известно отпускане в уединението на собствения си апартамент. И съвсем справедливо, би казал всеки безпристрастен съдия. Ако сега, гледайки през прозореца, тя се мръщеше и потрепваше, даже и най-строгата от гувернантките нямаше да сметне, че това мръщене и потрепване е неоправдано. Лейди Констанс беше горда жена и този навик на Аларик да кани всеки сульо и пульо в Замъка Бландингс, без да й каже дума, пробождаше честолюбивия й дух като нож. Първо беше Траут, сега този Халидей, и бог знае още колко ще станат. Оставаше й обаче едно зрънце успокоение. Колкото и нежелани да са тези Траут и Халидей, положението можеше и да е още по-лошо, защото те можеха да бъдат приятели на брат й Галахад.

Както стоеше там с адреналин, покачен над нормата, пред входната врата спря с обичайното пуфкане и пафкане таксито на гарата. От него слезе един млад мъж. Това, предположи тя, е въпросният мистър Халидей, който Аларик й натрапи, и докато влизаше в къщата, тя го проследи с поглед, на който би завидял всеки изгладнял людоед. Не че имаше нещо отблъскващо или подозрително във вида му. Що се отнася до външността, той би могъл да бъде някой, когото самата тя е поканила в замъка. Но случаят не беше такъв и лицето й бе по-студено и от лед, когато няколко минути по-късно той влезе в стаята. Придружаваше го Гали и лейди Констанс предположи, че го е срещнал в коридора и го е довел, за да го представи на домакинята. Нервозен млад човек, забеляза последната. Изглеждаше като на тръни.

Съвсем правилна диагноза. Джон определено се чувстваше като в кактусова плантация. Въодушевлението, което почувства, когато Гали го информира, че замяната на картините е минала без засечка и че благодарение на неговата превъзходна стратегия ще бъде поканен в замъка, отстъпи място на други емоции. Гали беше говорил за домакинята като за жена, чието единствено желание ще бъде да го сграбчи за яката и за дъното на панталоните и да почне да го налага. И сега, като я гледаше, Джон си мислеше, че е много вероятно да е способна на такъв род самоизява. И най-късогледото око не би пропуснало да забележи у нея качества на първокласен цербер, Стори му се, че пръстите вече я сърбят в очакване на началото на акцията. Гали му беше казвал, че е съпруга на някакъв американец на име Скунмейкър, и не можеше да се отърси от чувството, че този Скунмейкър трябва да е някаква смесица от Хъмфри Богарт и Едуърд Д. Робинсън, който процежда думите през ъгъла на устата си и плюска сурово месо. Дори и когато бе порицан от съдията заради делото на Онапулос и Онапулос срещу Бутилиращата стъклена компания на Линкълншир и източните графства, Джон не беше почувствал мъжеството си така окастрено до нивото на прост и недодялан червей.

Гали, като пълна негова противоположност, поглеждаше доволен и честит като мишка в трици. Кони никога не беше имала върху него този смразяващ ефект, който имаше върху другите. Когато един мъж е виждал как бдителната бавачка пошляпва с четката за коса сестра му, то такава сестра губи магическата си сила над него. Още повече че днес той обичаше целия свят. Ако има нещо, което повече от всичко друго те кара да се чувстваш като някоя от благородните души на Дикенс, то това е мисълта, че си способствал за изваждането на човешкото същество до теб от соса, заплашващ да го погълне. И никой не можеше да го обвини, че той не е изпълнил това любезно дело за кръщелника си. Благодарение на неговите усилия, Джон Богоизбраният, който доскоро бе захвърлен от съдбата в най-тъмното подземие, без нито лъч надежда, сега можеше да се радва на такъв стремителен възход, какъвто всеки би си пожелал.

Разсъждавайки така, Гали пръскаше около себе си искри от радост.

— Привет, Кони — изчурулика той повече като пролетна лястовица, отколкото като петното на една горда фамилия. — Това е мистър Халидей. Обзалагам се, че си броила минутите до неговото пристигане.

— О? — нямаше никаква следа от удоволствие в гласа й. — Как сте?

— Той е голям приятел на Дънстъбъл.

— О?

— А сега и мой. Току-що се срещнахме, но вече сме като братя. Той ме нарича Гали, а аз него — Джон. Всеки би заел на другия петарка с най-голяма удоволствие.

— О?

— Имаме голям късмет, че е сред нас, защото по това време обикновено е затънал до гуша в ангажименти. Така че трябва да направим престоя му приятен. Надявам се, че добре ще се погажда с нашата Линда. Тя върна ли се?

— Не.

— Кога я очакваш?

— По някое време днес, струва ми се.

— Добре. Едно момиче на име Линда Гилпин е сред нас — обясни Гали на Джон. — Ще я харесаш. Вчера отиде с колата си на някакво джамбуре на старото си училище. Спортен празник или Ден на основателите, или нещо такова. Предупреждавах я, че ще се отегчи до смърт, но тя не искаше да чуе. Е, не трябва да стоим тук и да си бъбрим цял следобед. Искам да разведа Джон наоколо. Хайде, Джони. Удари шестица от тотото. Ако беше дошъл в деня за посетители, щеше да се бръкнеш за два шилинга и половина, а сега го получаваш за черните си очи.

Когато вратата след тях се затвори, лейди Констанс издиша въздуха, който беше задържала, докато траеха тези приказки. При жена с по-лошо възпитание, той щеше да излезе под формата на ругатня, защото разговорът с Гали беше оказал обичайния ефект върху нея. Чувстваше се, като че ли някой е пилил нервите й с шкурка. Раздразнението й растеше поради факта, че ако трябваше да бъде честна, не можеше да го държи отговорен за натрапването на този Халидей. Вината си оставаше изцяло у Аларик и тя с нетърпение очакваше момента, когато ще може да му каже две думи. Секунда по-късно тази възможност й беше предоставена, защото вратата се отвори и той влезе.

Ако човек е запознат с властния й характер, би се учудил, че е чакала досега, за да си поприказва с него, но това лесно може да се обясни. Новината за предстоящото посещение й докара един от онези невралгични пристъпи, към които беше предразположена, и Нейна милост прекара целия ден на легло. След като невралгията й се поддаде на лечението, реши да хване бика за рогата и ако е необходимо, да се бори като генерал Грант, дори и това да й отнеме цялото лято.

Вече беше изтъкнато, че лейди Констанс питаеше сестринска обич към херцога на Дънстъбъл. Но в погледа, който му отправи сега, нямаше и следа от тази обич. Изглеждаше повече като сърдита леля, отколкото като сестра.

— Да, Аларик?

— Ъ-ъ?

— Казах „Да, Аларик“.

— Що за смахнати приказки — беше критичният коментар на херцога. Пълната липса на смисъл в думите на Кони понякога го тревожеше, макар че какво друго може да се очаква от обратния пол. — Какво искаш да кажеш с това „да“? Не съм те питал нещо, нито съм казал, че денят е чудесен или разните му там.

Лейди Констанс, която се беше наежила при неговото влизане, настръхна още повече. Както винаги, когато посещаваше будоара й, херцогът взе да наднича тук-там, после разбърника предметите на бюрото й, отвори едно писмо, остави го, след като му беше хвърлил бегъл поглед и се загледа с непочтително любопитство в снимката на Джеймс Скунмейкър на една от масите. И както винаги този негов навик я накара да усети цяла гвардия мравки, маршируващи нагоре-надолу по гръбначния й стълб. Но като верен последовател на проповедите на гувернантките, които твърдяха, че дамите не издават емоциите си, тя напрегна воля, за да изглежда благоразумно спокойна.

— Казах „Да, Аларик?“, защото нямах търпение да разбера какво те води насам.

— Ъ-ъ?

Сестринската обич на лейди Констанс падна под нулата Редиците на маршируващите мравки получиха нови подкрепления.

— Има ли нещо, което мога да направя за теб, Аларик?

— Да, искам една марка. Пиша до „Таймс“ за отвратителната каша, в която правителството насади страната ни. Сбирщина от некомпетентни мухльовци, ако ме питаш. Ще им направиш услуга, ако идеш да ги гръмнеш всичките. Коя е Джейн?

— Моля?

— Това писмо е подписано от Джейн. Чудех се коя е.

— Бих желала да не четеш писмата ми.

— То пък едно удоволствие. Винаги са скучни до немай-къде. Защо Скунмейкър се е нахилил така тъпо?

Поне няколко авторитетни източника са изразявали мнение, че най-доброто средство, когато самоконтролът ти е на изчерпване, е да поемеш дълбоко въздух. Лейди Констанс пое толкова дълбоко, колкото можеше.

— Съжалявам, че усмивката на съпруга ми не те задоволява, но струва ми се е обичайно да се усмихваш, когато те снимат. Ако желаеш, ще проведа с Джеймс един международен разговор и ще го запозная с твоята критика. Без съмнение следващия път той ще нагласи лицето си съобразно взискателния ти вкус.

— Ъ-ъ? — херцогът се беше разсеял. В ръцете му имаше писмо с подател Ейми и той го намери по-интересно от останалите. — Какво е направил Фред?

— Моля?

— Тази жена казва, че смята да се развежда с него. Трябва да е имала проблеми вкъщи.

Лейди Констанс отново пое дълбоко въздух.

— Остави писмото, Аларик, и ме слушай!

Херцогът на Дънстъбъл не беше някоя срамежлива мимоза, но дори и той можеше да разпознае враждебността, когато му се тикне в носа с достатъчно здрава ръка.

— Изглеждаш много свадлива, Кони. Какво те човърка?

— Бясна съм, Аларик. Няма да позволя да каниш тук всякакви хора. Ти изглежда имаш за цел да превърнеш Замъка Бландингс в хотел.

— Имаш предвид Траут?

— И този мистър Халидей.

С чиста съвест относно мотивите си, херцогът се зае да обяснява.

— Трябваше да поканя Траут, защото искам да му продам картината, а не мога да го направя, ако не присъства. — Даже и жена, помисли си той, трябва да разбере нещо толкова елементарно. — А колкото до този Халидей, нямах намерение да ти казвам, но като е станало дума, защо пък не.

— Моля да го направиш. Естествено, като домакиня се интересувам. И той ли също е един от твоите клиенти? Доста напредничава идея — да превърнеш Замъка Бландингс в търговски център. Какво смяташ да му продадеш?

Вече говорихме за правилото на Гали, което го ръководеше в живота — „Когато Кони почне да хвърля къчове, стисни я за врата, без да губиш секунда.“ Същото правило беше залегнало и в основата на домашната политика на херцога. В тона му, когато заговори, имаше повелителна нотка.

— Няма нужда да ставаш саркастична, Кони.

— Не съм съгласна. Има голяма нужда.

— Ще ти кажа за Халидей. Иначе ще вземеш да се правиш на много важна пред него и той ще ни остави като едното нищо. Не всеки може да издържа на тия твои маниери. Често съм се питал как те търпят янките. Имаш навика да си бръчкаш горната устна и да гледаш отвисоко на хората като на мухи, а това е доста обидно. Колкото до Халидей, трябваше да ти кажа преди това. Ето какво се случи. След като ти ни остави оная нощ…

— Коя нощ?

— Нощта, когато Емсуърт превъртя и ми каза, че някой ми е откраднал картината. Между другото, някой да му е вземал захарното петле, когато е бил на шест години?

— Нямам и най-малката представа за какво говориш.

— Няма значение. Можем да оставим тая работа на Халидей. Сигурно това ще е първият въпрос, който ще му зададе. Казвах ти, че когато ти отиде да си легнеш, Трийпуд и аз се разговорихме и решихме, че Емсуърт има нужда от психиатрично лечение, ако знаеш какво значи това.

— Разбира се, че знам.

— Ето, точно от това решихме, че има нужда. Особено важно е да ангажираме някой спец по главите да озапти тая негова налудничавост. Веднъж вече препоръчвах това, ако си спомняш, когато каза, че ще участва със свинята си в дербито.

— Кларънс не е казвал, че ще участва със свинята си в дербито.

— Е, може да е било Големите национални надбягвания.

Към мравките по гръбначния стълб на лейди Констанс вече се бяха присъединили внушителен брой техни сестри, братовчеди и чичовци и напредваха под звуците на „Звездите и райетата завинаги“^[1]. Гласът й се извиси страховито.

— Той не е споменавал нищо такова. Аз го попитах и той ми каза.

Херцогът не се предаде.

— Естествено, че ще отрече. Първо непредпазливо прави едно такова уличаващо изявление, осъзнава как е прозвучало и се опитва да го замаже. Но фактът си е факт. Бях там, когато го каза и си спомням, че изразих съмнение дали разпоредителите ще се съгласят да приемат свиня. Както и да е, това е страничен въпрос, към който сега няма нужда да се връщаме. Та Трийпуд и аз бяхме единодушни за необходимостта да се доведе един психар и първият ни избор беше сър Родерик Глосъп. Той обаче не беше на разположение и ние си поблъскахме главите, докато Трийпуд не се сети, че познава по-младия колега на Глосъп, този Халидей. Така че се свързахме с него. За щастие, беше свободен и го ангажирахме. Ето как Халидей се озова в замъка.

Докато траеха обясненията, враждебността на лейди Констанс беше намаляла значително. Тя все още смяташе, че можеха да се консултират с нея, преди да се внасят допълнения в списъка на гостите, но като цяло одобряваше стореното. Инцидентите по време на онази неспокойна нощ я бяха разтърсили. Тя никога не си бе правила илюзии за ума на Кларънс, но дотогава той не беше давал достатъчно основателна причина за тревога пред най-близките и скъпите си. Психиатричното лечение беше наложително. Каквото и да му се случи, по-лошо от това не би могло да стане. Единственото съмнение, което я човъркаше, беше дали този мистър Халидей е достатъчно зрял да се нагърби със задачата да проникне до подсъзнанието на брат й и да извади на повърхността най-скритите му дълбочини.

— Той е много млад — каза тя колебливо.

Вниманието на херцога отново беше заето със снимката на съпруга на лейди Констанс.

— Странна форма на главата има Скунмейкър. Нещо като лукова глава.

Това беше изказване, което по всяко друго време щеше горещо да се отхвърли от лейди Констанс, но сега мислите й бяха съсредоточени върху по-младия съдружник на сър Родерик Глосъп.

— Той е много млад — повтори тя.

— Не бих нарекъл Скунмейкър млад. Зависи, разбира се, какво имаш предвид под млад.

— Говорех за мистър Халидей. Казах, че е много млад.

— Разбира се, че е млад. Защо да не е? Ако човекът е по-младият съдружник на Глосъп, как няма да бъде млад? — каза херцогът, разсъждавайки, както толкова малко жени са способни, съвсем логично.

Невероятно, помисли си той, как общуването с тия янки е изстискало интелекта на Кони. Сега тя не е в състояние да разбере и най-простото нещо.