П. Г. Удхаус
Пеликан в Бландингс (19)

5

Херцогът не се затрудни особено да заспи отново. Той беше един от онези щастливци, които нямат нужда да броят овце, а захъркват веднага, щом помиришат възглавницата. Макар да бе минало съвсем малко време от напускането на лорд Емсуърт, плътен звук като в дъскорезница издуваше вратата на спалнята му, когато двамата вестоносци влязоха в градинския апартамент. Той рязко секна, щом Гали задумка по вратата с обувката, която така малко се беше понравила на въпросната котка, придружавайки този жест с едно жизнерадостно „Размърдай си кокалите“.

Херцогът седна в постелята. Първото му впечатление беше, че къщата гори. Но той го преразгледа, когато лорд Емсуърт залепи уста до ключалката и изблея: „Можеш ли да ни отделиш една минута, Аларик?“. Макар че нито едно запитване не би могло да бъде по-любезно формулирано, то го накара да изскочи начаса от леглото. В главата му зрееше мисъл за убийство. Емсуърт, за когото си мислеше, че няма да смее повече да му се мерне пред очите, се беше върнал и си пееше старата песен. Това, според него, беше повече отколкото човек може да изтърпи. И когато, отваряйки вратата със замах, видя, че и Гали присъства, речта — може би за късмет — му изневери. На Гали се падна честта да завърже разговора.

— Най-сърдечно ти желая добро утро, Дънстъбъл — започна той. — Изглеждаш необикновено свеж и честит. Но се страхувам, че тоя твой кипящ дух ще трябва да се охлади малко, като чуеш това, което се каним да ти кажем. Кларънс има една удивителна история. Разкажи му твоята история, Кларънс.

— Ъ-ъ — изхъка лорд Емсуърт.

— Това не е всичко — увери Гали херцога. — Има още много и интересът драматично расте с развитието й.

— Знаете ли колко е часът? — запита херцогът, възстановявайки говора си. — Два часа сутринта, по дяволите.

Гали каза, че и той предполагал, че е там накъде. Щял да помисли за лягане след около час, защото нищо не е по-добро за здравето от ранното лягане, така препоръчвал всеки свестен лекар на Харли Стрийт.

— Но първо удивителната история. И тъй като Кларънс има навика да усуква, може би ще стане по-бързо, ако аз се заема с разказването. Носим ти печална новина, Дънстъбъл, новина, от която, както е казал Шекспир: „къдрите ти, сресани грижливо, във ужас биха щръкнали нагоре като бодли на сплашен таралеж“^[1]. Нали се сещаш за картината ти, оная с момичето от нудистката колония.

— Два часа! Минава два! И вие ми идвате тук…

— Беше в портретната галерия. Забележи изборът на времето. Използвам минало време нарочно. Беше в портретната галерия, но сега не е. Може да се каже и по друг начин: Аничка вече не живее там.

— Какви ги приказваш, мътните те взели?

— Това е самата истина, Аларик — намеси се лорд Емсуърт. — Току-що бях в портретната галерия да взема една книга, която оставих там сутринта. Картината беше изчезнала. Останах потресен и изумен.

— Следователно — пое отново топката Гали, — до какъв извод стигаме? Ако можем да се доверим на показанията на свидетеля Кларънс, някой, който си пада по полегнали голи, трябва да я е свил.

— Какво?

— Е, можеш и сам да си направиш извода.

За няколко секунди озадачението беше единствената емоция, изписана на лицето на херцога. После тя рязко отстъпи на справедлива ярост. Той не беше човек, на когото често му хрумват идеи, но една току-що му беше хрумнала със скоростта на куршум, и при тия обстоятелства това не беше никак за чудене. Не е нужен Шерлок Холмс, за да разгадае мистерията. И доктор Уотсън би свършил работа. Като стана лилав като райето на пижамата си, той преглътна два пъти, издуха нагоре мустаците си, оцъкли очи така, че те изскочиха от орбитите си по начин, рекламиран от охлювите, и с гръмотевичен глас избоботи една-единствена дума:

— Траут!

След това, опасявайки се, че не е бил достатъчно ясен, добави:

— Траут, гръм да го порази! Траут, изверга му крадлив! Траут, апаша му подлярски! Можех да се досетя, по дяволите. Трябваше да предвидя, че ще скрои нещо такова. Не ще да си плати за стоката като джентълмен, а я отмъква. Но ако си мисли, че ще му се размине, прави голяма грешка. Аз съм насреща. Ще го държа отговорен за това престъпление. И ще го накарам да върне картината, дори и ако трябва да му забивам запалени клечки между пръстите на краката.

Като видя, че лорд Емсуърт се пули като глухата кокошка, на която толкова често го оприличаваше сестра му Констанс, когато не схваща същността, Гали му се притече на помощ с кратка забележка.

— Дънстъбъл се надяваше да продаде картината на Траут, но очевидно Траут предпочита да си я вземе така, смятайки, че спестената стотинка е спечелена стотинка. Познавам и други хора със същите възгледи.

Херцогът продължи да нахвърля плана си.

— Ще ида при него и ще му кажа: „Траут, имащ три секунди да представиш полегналата гола“ и ако той направи дори и най-малкото възражение, ще му изскубна тиквата с корените и ще го накарам да я глътне — разпали се той и Гали се съгласи, че не би имало нищо по-справедливо от това. Траут, каза той, няма да пропусне да изръкопляска на такова разумно отношение.

— Още сега ще отида в стаята му и ще видим кой кум, кой сват. Коя му е стаята?

— Не знам — отвърна Гали. — Коя е стаята на Траут, Кларънс?

— Страхувам се, че не бих могъл да ти кажа, Галахад — за лорд Емсуърт беше изненада някой да си мисли, че той може да знае нещо. — Има петдесет и две стаи в замъка. Много от тях, разбира се, не се обитават, като например тази, в която е преспала кралица Елизабет, и няколко от онези, известни като приемни, но предполагам, че мистър Траут е в някоя от останалите. Кони сигурно го е настанила някъде.

— Тогава това, което трябва да направим — каза херцогът като човек, който често открива Америка, — е да отидем при Кони и да я попитаме.

Беше си чиста случайност, че по време на този разговор лорд Емсуърт отново стоеше в близост до масичката, където херцогът беше наредил отново двете купи (вече празни), будилника, пепелника, календара и сватбената снимка на Джеймс Скунмейкър и лейди Констанс. Защото в мига, когато тези ужасяващи слова проникнаха до съзнанието му, той отново изпълни един от своите конвулсивни подскоци и масичката с цялото й съдържание се сгромоляса на пода по познатия ни начин. Което пък накара херцогът да възкликне: „О, небеса, погледнете го!“, а Гали — да предупреди брат си, че е взело да му става навик.

Той беше, обаче, глух за упреците.

— Но, Аларик!

— Какво има сега?

— Не можеш да събудиш Кони по това време!

— Не мога ли?

— Не знам какво ще каже?

— Тогава да отидем да проверим — предложи Гали, услужлив както винаги. — Няма нужда — допълни, защото той беше хуманист и не искаше адреналинът на брат му да се покачи прекомерно, — да идваш и ти, Кларънс. Дънстъбъл и аз ще се справим чудесно, а ти трябва да си лягаш. Лека нощ, светли принце, и нека ангели да пеят над главата ти, докато се отморяваш.