П. Г. Удхаус
Пеликан в Бландингс (15)

1

Часовникът над конюшните отмери дванадесет без петнадесет, когато Гали се измъкна от портретната галерия, носейки подправената полегнала гола. Беше обул меки обувки с гумени подметки, както подобава на човек, излязъл да се впусне в опасна мисия. Внимателно, поради изключително ниската степен на сцепление на дъбовите стъпала, той преодоля разстоянието до преддверието, а оттам и до входната вратата, към която то водеше. Като освободи резето, което Бийч беше пуснал преди да занесе в девет и тридесет подноса с напитките в дневната, Гали прекрачи прага и нощта го обгърна. Докато вървеше, той усети за момент силна болка по годините, от които не беше останало нищо като след нашествие от скакалци. Точно по същия начин, спомни си той, когато сърцето му беше младо и всеки представител на женския пол му изглеждаше двадесет и четири каратов, той се беше прокрадвал в тъмнината, за да обменя идеи с едно момиче на име Мод, понастоящем баба на внуци.

Достигайки до целта, той нямаше нужда да имитира зова на белия бухал, защото преди да демонстрира виртуозност в тази насока Джон изскочи от тъмнината.

— Мислех си, че никога няма да дойдеш — просъска младият съзаклятник. Не беше свикнал с такъв род дейности и нервите му здравата се бяха опнали. Беше стигнал до кочината в единадесет и петнадесет и му се струваше, че е стоял там, вдишвайки букета от аромати, пръскани щедро от Императрицата, още от невръстно дете.

С присъщата си учтивост Гали му посочи, че не е закъснял, ако човек може да се довери на часовника над конюшните, и Джон се извини. Каза, че тъмнината го е заблудила и Гали се съгласи, че тъмнината си има своите трудно поносими страни.

— Но не можеш да правиш тия неща посред бял ден. Спомням си, че казвах това и на Бил Баумън, мой приятел от времето на Пеликаните. Той беше влюбен в едно девойче, а родителите й я изолираха в някакво фамилно имение в Кент. Бил искаше да й прати писмо, в което да й пише как да се измъкне и да офейка с него. Идеята му беше да се крие сред местната флора, докато дойде градинарят, да го подкупи и така да й изпрати писмото. Казах му, че прави голяма грешка.

— Мислиш ли, че трябва да стоим тук и да си приказваме? — озърна се Джон, но Гали продължи с историята си. Не беше лесно, всъщност беше почти невъзможно да го спре човек, когато се е развихрил.

— „Направи го през нощта“ — настоявах аз. — „Знаеш й стаята. Изкачи се по водосточната тръба до прозореца й, след като преди това си хвърлил камъче — по прозореца, разбира се, не по тръбата — и се разберете очи в очи. Само така можеш да се надяваш на добре опечена работа.“ Е, той направи няколко капризни забележки, като например, че водосточните тръби не били за неговите панталони и още някои дреболии и настоя на своя план. На следващата сутрин отиде и се скри. Дошъл градинарят. Той го подкупил и му дал писмото. А градинарят, който, разбира се, се оказал бащата на момичето, веднага го погнал с вилата, която носел. Нещо повече, залепил се за бакшиша като с лепило. Бил често ми е казвал, че това, което най-много го тормозело, било мисълта, че е трябвало да си плати една лира за апашкото преследване през най-гъстия плет и то с градинска вила. Той беше човек, който обичаше да получава това, за което си е платил. Сега виждаш ли какво имах предвид, като казвах, че тия неща трябва да се вършат нощем. Между другото, като заговорихме за писма, идвало ли ти е наум да напишеш на твоята изгора?

В тона на Джон се прокрадна известна студенина.

— Трябва ли да я наричаш моята изгора?

Това нарани Гали. Не мислеше, че е използвал обидна дума.

— Все някак трябва да я наричам.

— Можеш да опиташ с мис Гилпин.

— Звучи някак официално. Както и да е, знаеш за кого говоря. Защо не й драснеш два-три реда?

Джон поклати глава. Един съвсем безсмислен жест, разбира се, на мъж, обгърнат в мрак, към друг мъж, също така обгърнат в мрак.

— Няма да постигна нищо. Трябва да я видя.

— Да, като се замисли човек, ти си прав. Когато бях млад, винаги смятах, че ако трябва да разтопя сърцето на някой букмейкър и да го убедя да почака малко за парите си, важно е да разговарям с него лично. Така можех да поотупам рамото му, да го почистя от някоя и друга прашинка. Без съмнение същият принцип е валиден и когато се опитваш да накараш някое момиче да запее друга песен. Можеш във всеки един момент да се пресегнеш, да я сграбчиш и да обсипеш с целувки вдигнатото й лице, а това не може да стане по пощата.

Джон потръпна. Тези изразителни слова извикаха в съзнанието му картина, която го развълнува дълбоко.

— Наистина ли е съвсем невъзможно да ме вкараш в замъка?

Съпричастното сърце на Гали се разчувства. То долови печалната нотка в гласа на кръщелника си, същата, която започваше да звучи и в неговия в ония стари времена, когато имаше делови разговори със служителите по хиподрумите. Той би дал много, за да може да каже някоя ободрителна дума, но не искаше да подхранва лъжливи надежди.

— Като мой приятел — абсолютно невъзможно. Няма нужда да се хабиш да прекрачваш прага. „Изхвърлете този човек“, ще вресне Кони на прислугата и кухненските помощници. „И му покажете как играе тоягата“, ще добави тя. Единственият начин да се задържиш повече от десет минути, е да си сложиш фалшиви мустаци и брада и да кажеш, че си дошъл да провериш канализацията. А това ми напомня, че един от Пеликаните направи това веднъж и…

Но пеликанската историята за онзи тип, който, несъмнено с основателни мотиви, си окосмил брадата като козел и показал интерес към канализацията, не можа да бъде разказана с оная пространност, обичайна за Гали, когато е в носталгично настроение. В тази хроника вече няколко пъти бе подчертано, че мъчно му се слагаха спирачки, но едно от нещата, които положително можеха да го обуздаят, беше блещукането в такъв един момент на фенерче, което напредваше колебливо през мрака в неговата посока. Гласът му секна на „и“-то, като че ли някой противник на анекдотите го беше докопал за гърлото.

Джон също видя фенерчето и този единствен поглед беше достатъчен да му подпали фитила. В следващия момент се беше изпарил и Гали не загуби много време да последва мъдрия му пример. Колкото и забавна да беше, според него, историята за брадатия от Клуба на Пеликаните, той не почувства импулс да остане и да я разкаже на факлоносеца. „По-добре“ — помисли си той — „да се оттегля, докато е възможно“. Те с Джон вече бяха разменили полегналите голи, така че всъщност нищо не го задържаше тук.

Като се върна по обиколен маршрут в къщата, Гали внимателно сложи резето на входната врата. Не искаше да нарани чувствата на Бийч, когато последният тръгне на проверка сутринта, като го подведе, че е забравил такава важна част от задълженията си. Свършил и това добро дело, той се изкачи по стълбите към стаята си.

Тя беше в един коридор с портретната галерия, но Гали не влезе в нея веднага. Окачването на една картина е нещо, което може да се свърши във всеки един момент през следващите шест часа, а навън във влажната нощ се беше сгорещил и изпотил. Очевидно, първата му работа беше да се изкъпе. Той си взе голямата гъба и препусна по коридора.