П. Г. Удхаус
Пеликан в Бландингс (13)

1

Когато Джон пристигна в Лондон, беше паднала безутешна нощ. Гара Падингтън отново си беше същата ведра и изискана гара и неговият скръбен вид контрастираше по същия начин, както и в „Емсуърт Армс“. Портиерите в Падингтън обичат да виждат усмихнати лица около себе си. Те може да изпитват жалост към младите мъже със сключени вежди и трескави очи, но предпочитат да не влизат в разговор с тях. Същото се отнася и за пазачите, машинистите и хората от закусвалнята. Целият персонал въздъхна с облекчение, когато Джон се оттегли в едно такси и се отправи към Холси Корт, 3.1 — неговият лондонски адрес.

Разговорът му с Гали беше задълбочил безнадеждността, която го съпътстваше на път за Шропшир. Тогава поканата за Замъка Бландингс му изглеждаше в кърпа вързана. А това беше основна предпоставка за сдобряване с момичето, чието нежно сърце беше наранил с всичките ония „Няма ли да бъде правилно да кажем…“ и „Не е ли истина, че…“. Веднъж проникнал в замъка, той щеше да бъде в удобна позиция да започне да пледира — а под пледиране имаше предвид истинско пледиране, без да се пропуска нито дума или акт, които могат да доведат до мирно разрешение. Само веднъж да доведе Линда на масата за преговори, беше си казвал той, само веднъж да чуе тя треперещия му глас и види прочувствения му поглед, всичко би се подредило.

Отказът на Гали да сътрудничи му подейства като неочакван удар под кръста и обезглави целия план за кампанията. Не може да се каже, че думите, които чу от кръстника си на раздяла направиха нещо за повдигане на духа му. Гали обеща да докосне най-тънките струни в душата на Линда с увереността на мъж, който от ранно детство си е играл с най-тънките струни от душите на момичетата като със струнен инструмент, но от това можеше да извлече много малко успокоение. Трета страна никога не може да постигне нещо съществено в такива ситуации. Деликатните преговори между две разлъчени сърца не могат да се водят от посредник — тука е нужен личен допир.

Холси Корт, когато стигна до него, постави капака на унинието му. Това беше една неприветлива задънена улица, претъпкана със скитащи котки и подхвърчащи вестници. Единствената й добра черта беше, че да се живее там бе евтино. Холси Чеймбърс, където държеше апартамент последните две години, беше разнебитена сграда, населена предимно с млади хора, които се опитваха да се справят с живота — журналисти като Джери Шусмит, по едно време редактор на оня невзрачен седмичник „Хайлайф интрига“, или писатели на детективски романи като Джеф Милър. Джон беше наследил апартамента на последния, когато Джеф се ожени и отиде да живее в Ню Йорк, а заедно с него му беше завещана и Мама Балсам — храбрата душа, която се беше грижила за великия творец като майчица. Щом отвори вратата, тя се показа от кухнята и той я поздрави с едно „Здравей, мамче“, което се надяваше да не звучи много като погребален звън.

— Добър вечер, сър — отвърна тя. — Значи се върнахте. Добре ли прекарахте в провинцията?

Джон стисна устни и задържа дъха си, за да възпре глухия смях, който напираше у него в отговор на това запитване. Нямаше желание да открива на добрата жена, че разговаря с една угнетена душа, защото само ако разбереше, върху му щеше да се излее океан от съчувствие, с който в момента не можеше да се справи. Мама Балсам, когато е на състрадателна вълна, действа зашеметяващо.

— Много добре — каза той, като преброи до десет.

— И къде ходихте?

— В Шропшир.

— Това е много далече.

— Да.

— Добре, че времето се задържа.

— Да.

— Неприятно е, когато завали дъжд по време на приятна екскурзия в провинцията.

— Да.

— Е — каза Мама Балсам с вид, подсказващ, че смята за завършено това, което може да се нарече предварителна обмяна на мнения. — Жалко, че не бяхте тук, защото онзи ваш приятел, мистър Фъргюсън, цял ден се опитва да се свърже с вас по телефона.

— Не познавам никакъв Фъргюсън.

— Може и да е било Босток. Идвал е често на обяд. Артистичен вид. Тънък глас. Очила с рогова рамка.

— Да не би да искаш да кажеш Джо Бендър?

— Точно това е името. Той е художник или нещо такова.

— Управлява една картинна галерия на Бонд Стрийт.

— Е, днес не я е управлявал много, защото цял ден е стоял до телефона, за да ви открие. Беше много нетърпелив. Непрекъснато повтаряше: „О, мътните да го вземат, още ли не се е върнал?“. Трябваше да си поговоря с него заради израза „Майка му стара“, който употреби, когато му казах, че още ви няма. Когато се обади последния път, а това беше преди не повече от двадесет минути, ми каза да го извикам веднага, щом се появите. Желаете ли да го направя сега?

Джон претегли въпроса. Първият му импулс беше да отговори отрицателно. Обичаше Джо Бендър и при нормални обстоятелства винаги се радваше на компанията му. Но човек, превит от удар като този, който беше получил наскоро, се покрива дори и от най-близките си приятели. Колкото и мъчителни да бяха мислите му, той искаше тази нощ да си остане насаме с тях.

После доброто му сърце надделя. Джо, помисли си той, не би телефонирал така настоятелно, ако не беше в беда, и ако това е така, то трябваше да се постъпи честно, да му се позволи да дойде и да поплаче на рамото му.

— Да, повикай го, мамче — реши той. — Аз ще взема един душ. Ако дойде, преди да съм се облякъл, кажи му да почака.

Когато Джон се появи отново, възстановен до голяма степен от банята, Джо Бендър беше пристигнал и разговаряше с Мама Балсам, макар че разговор не беше най-точната дума за това, което от нейна страна беше монолог, а от негова — едно продължително сумтене. Като добра домакиня, тя привлече Джон към техния задушевен кръг.

— Казвах на мистър…, как беше, че не изглежда добре — каза тя. — Забелязах го в мига, когато влезе.

Окото й не я беше заблудило. Джо Бендър изглеждаше ужасно. Беше мъж на, нека употребим тази архаична фраза, около двадесет и осем лета, а в момента създаваше впечатлението, че е преживял още поне толкова съкрушителни зими. Той беше даже по-изтерзан от Джон, който, забравяйки тревогите си, нададе загрижен вик:

— О, небеса, Джо! Какво се е случило?

— Точно това се чудех и аз — намеси се Мама Балсам. — Ако питате мен, пипнал е нещо. Има същия размазан поглед като мъжа ми — мистър Балсам, когато беше прихванал нещо и се пресели в отвъдното. Първо престана да си контролира краката — каза тя, когато Джо се строполи на един стол, — и скоро след това се покри с петна. Трябва да извикаме лекар, мистър не знам-си-кой.

— Не искам лекар.

— Тогава ще ида да ви сгрея една хубава чаша горещо мляко — не отстъпи Мама Балсам. Тя принадлежеше към това медицинско учение, според което една хубава чаша горещо мляко, макар и да не може съвсем да отклони ангела на смъртта, поне отлага неизбежното.

Когато вратата на кухнята се затвори след нея, Джо Бендър въздъхна облекчено.

— Мислех, че тази жена никога няма да си тръгне. Кажи й, че не искам никакво проклето мляко.

— Пийни уиски със сода.

— Да, това ще направя. Всъщност, ще имам нужда от няколко.

Джон отиде в кухнята и се върна, постигнал успех, макар и не без препирни, в анулирането на поръчката за лекарството на Мама Балсам. „Той може всеки момент да издъхне на пода“ — предупреди тя, — „но нравете каквото искате“.

— Е, — каза той. — За какво е всичко това?

Ако тази среща се беше състояла по-рано, Джо Бендър вероятно щеше да е в състояние да поднесе новината, която има, внимателно. Защото беше разумен мъж и ако е принуден да разнася съкрушителни вести, то би искал да направи всичко по силите си, за да ги разкраси. Но един цял дълъг ден на растяща възбуда беше пресушил моралните му задръжки. Струваше му се, че цяла вечност е държал затворена в натежалите си, както Шекспир би казал, гърди, една тайна, предназначена да зашемети човечеството, или поне оная част от него, която взима присърце галерията „Бендър“. Така че новината изскочи от него със силата на тапа, разделяща се със своята бутилка шампанско.

— Картината, Джон! Фалшива е!

Възможно е също, ако Джон не беше така завладян от собствената си трагедия, да беше схванал значението на тези думи по-бързо. Той обаче само зяпна.

— Картина? Каква картина?

Джо Бендър също зяпна. Очите му зад очилата с рогови рамки се разшириха до краен предел.

— Каква картина? — повтори той. Струваше му се невероятно точно Джон да намира за необходимо да зададе тоя въпрос. Имаше само една картина на света. — Робишо. Оная, която продадохме на херцога, фалшива е. Подправена.

Нямаше нужда да обяснява повече. Джон беше вече схванал и като че ли Мама Балсам, не че беше способна на такова нещо, се беше промъкнала зад него и изсипала препълнена чаша с ледена вода във врата му. Не би могъл дори да си представи, че такова нещо е възможно, но в действителност той спря да мисли за Линда Гилпин. Мина доста време, преди да си възвърне говора, и когато го направи, то беше само за да зададе нелепия въпрос:

— Сигурен ли си?

— Разбира се, че съм сигурен. Истинската е била проверена от Мортимър Бейлис, който е между най-добрите познавачи на изкуството в цял свят. Казал, че е оригинална, а когато той каже, че една картина е оригинална, значи е така.

Джон все още не можеше да разбере. Прояснението му стигаше дотам, че в обръщение е не една полегнала гола, излязла изпод четката на покойния Клод Робишо, а две полегнали голи. Оттам нататък всичко беше в мъгла и несъзнателно възприе професионалния си маниер по време на разпит на свидетел.

— Обясни от началото — започна той, като едва се въздържа от „Би ли казал на съдебните заседатели“. — Откъде дойде тази, която продадохме на херцога?

— Купих я в Париж от една двойка румънци, които имат малко местенце около Мадалената. Трябваше да се сетя — изпъшка Джо горчиво. — Трябваше да си кажа „Бендър, ако ти беше имитация, къде щеше да отидеш“, и отговорът щеше да е „В някоя румънска картинна галерия“.

— А другата, истинската?

— Баща ми я имал, преди да ми предаде бизнеса. Точно от това ме боли най-много. Била е там през цялото време. Предполагам татко я е задържал в очакване да се покачи цената й.

— Тогава защо…

— Защото била изпратена за почистване. Затова и не знаех нищо за нея. Върнаха я тази сутрин. Какво, за бога, ще правим, Джон?

— Ще обясним на херцога и ще му дадем оригиналната, предполагам.

— И да го оставим да разнесе историята навсякъде. Че не може да се разчита на нищо, купено в галерия „Бендър“, защото всяка втора картина непременно е фалшива. След месец ще сме фалирали, ако не и по-рано. Нищо не е по-уязвимо от една картинна галерия. Тя се крепи на репутацията си. Това е последното нещо, което можем да направим, фатално, абсолютно фатално.

— Но не можем да задържим парите, това е измама.

— Разбира се, че не можем.

— Тогава какво?

— Ще трябва да си я откупим от него, вероятно на двойна цена.

— Не е приятна перспектива.

— Аз също не я харесвам.

— И как ще обясним внезапното ни преображение от продавачи на купувачи?

— Не знам.

— Той сигурно ще ни заподозре в клопка и ще вдигне цената даже повече, отколкото ти казваш. Чувал съм много за херцог Дънстъбъл от кръстника ми, който го познава от години, и едно от нещата е, че той обича да прибира до дупка парите, които му се предлагат. Когато приключи с нас, ще сме без стотинка. Това, което трябва да направим, е да измъкнем фалшификата и да поставим на негово място оригинала.

— Да?

— Тогава всички ще са доволни.

— Няма съмнение. Да измъкнем фалшификата и да поставим на негово място оригинала. Имаш ли нещо против един въпрос?

— Питай.

— Как?

Джон се съгласи, че това е уместен въпрос и за известно време се възцари тишина. Джо Бендър си наля второ уиски.

— Да — повтори той. — Това трябва да направим. Да измъкнем фалшификата и да поставим на негово място оригинала. Но не знаем дори къде е.

— У херцога.

— А къде е той?

— В Замъка Бландингс.

— Надявам се, че си прекарва чудесно.

— Картината трябва да е у него.

— И няма нищо по-просто от това да я докопаме. Трябва ни само покана за Замъка Бландингс.

— Мили боже! — изрева Джон така гръмовито, че гласът му проникна до кухнята при Мама Балсам и я накара да поклати тъжно глава. Тя виждаше как контактите с мистър не знам-си-кой се отразяват зле на повереника й.

Джо Бендър правеше усилия да подсуши панталона си, върху който се беше изляла по-голямата част от уискито. Този тръбен зов го беше стреснал.

— Гали! — изкрещя Джон и Мама Балсам отново поклати глава. Тази ругатня й беше непозната, но й звучеше по-лошо и от „мътните да го вземат“, и от „майка му стара“. — Гали също е в Бландингс.

— Така ли? — живна Джо Бендър. Беше чувал разни истории за Гали от Джон и за първи път някакъв блед лъч надежда просветна зад очилата с рогова рамка. Искаш да кажеш…

— Можем да поверим ръководството на операцията в негови ръце с най-голямо доверие. Това е точно по неговата част. Първата ми работа утре е да отида в Маркет Бландингс и да му изложа всички подробности.