П. Г. Удхаус
Пеликан в Бландингс (1)

1

Летният ден отиваше към своя край. Над Замъка Бландингс беше паднал сумрак. Под плаща му се криеха древните бойни полета, сребърната повърхност на езерото тъмнееше, а Императрицата на Бландингс — Бъркширската свиня, беше напуснала откритата част на своята кочина и се бе оттеглила под навеса, където нощуваше. Като ревностен последовател на максимата „Рано лягай, рано ставай“, тя се прибираше винаги горе-долу по това време. Само като си взема своите редовни осем часа, една свиня може да се поддържа на ниво и да запази вида си на апетитна гимназистка.

Лишен от компанията й, на която бе започнал да се наслаждава малко след като свърши обяда си, Кларънс, деветият граф Емсуърт, владетел на това богоизбрано царство, заплува замечтано обратно към къщата. Оттам заплува замечтано към голямата библиотека — една от забележителностите й, и тъкмо искаше замечтано да доплува до любимия си стол, когато Бийч, икономът му, влезе с отрупан и апетитно ухаещ поднос. Лорд Емсуърт му хвърли зареян поглед, който така често беше извиквал порицанието „О, Кларънс, за бога, не стой така като глуха кокошка“, от страна на сестрите му Констанс, Дора, Шарлот, Джулия и Хермион.

— Ъ-ъ? — дълбокомислено започна той и добави: — Какво?

— Вечерята ви, м’лорд.

Лицето на лорд Емсуърт се разведри. Знаеше си той, че трябва да има някакво просто обяснение за този поднос.

— Разбира се, да. Вечерята. Точно така. Винаги вечерям по това време, нали? Напоследък го правя точно тук, макар че не разбирам поради каква причина. Бийч, защо вечерям в библиотеката?

— Предполагам, защото Ваша светлост предпочита да не споделя вечерята си с мистър Чесни в трапезарията.

— Мистър кой?

— Мистър Хауърд Чесни, м’лорд, приятелят на мистър Фредерик от Америка.

Озадачената бръчка, която беше започнала да се събира на челото на лорд Емсуърт, изчезна като издухана от вятъра. За пореден път Бийч, с този негов ясен мозък, разсея мъглата на мистерията, която изглеждаше застрашително непроницаема.

— А-а, да, мистър Хауърд Чесни. Мистър Хауърд Чесни, разбира се, приятелят на мистър Фредерик от Америка. Добре ли го хранят, как мислиш?

— Да, м’лорд.

— Не бих искал да гладува.

— Не, м’лорд.

— Сега вечеря ли?

— Мистър Чесни замина за Лондон със следобедния влак, м’лорд, и доколкото разбрах, смята да се върне утре.

— Разбирам. Значи сигурно ще вечеря там. В ресторант или нещо такова.

— Вероятно, м’лорд.

— Последния път, когато вечерях в Лондон, беше с мистър Галахад в едно заведение някъде около Лестър Скуеър. Та той каза, че хранел сантиментална обич към него, защото оттам го изхвърляли често в младежките му години. С ритници, Бийч, по… Казваше се някак си, ама съм забравил как… За заведението говорех, Бийч… Това тука мирише добре. Какво е?

— Агнешко краче, м’лорд, с варени картофи.

Лорд Емсуърт прие информацията с доволно поклащане на глава. Това си е то. Добрата проста английска храна. Колко различно, мислеше си той, от ужасната стара ера, когато сестра му Констанс беше Фюрерът на Замъка Бландингс. По време на нейния режим вечеря означаваше преобличане и настаняване на масата с тълпа отвратителни гости, а отпреде ти нескончаеми блюда със страховити френски имена. И онова невъобразимо суетене, ако се случи някой да си глътне копчето на яката и да го замести с месингов кламер.

— И — добави Бийч, защото той беше човек, който обича добросъвестната точност — спанак.

— Върховно, върховно. А след това?

— Пудингово руло с мармалад, м’лорд.

— Превъзходно. С повече мармалад, надявам се?

— Да, м’лорд. Инструктирах мисис Уилоби.

— Коя е мисис Уилоби?

— Готвачката, м’лорд.

— Мислех, че се казва Пъркинс.

— Не, м’лорд, Уилоби. Инструктирах я да не го пести.

— Благодаря ти, Бийч. Ти обичаш ли пудингово руло?

— Да, м’лорд.

— С повече мармалад?

— Да, м’лорд.

— Това е от изключително значение, Бийч. Ако няма много мармалад в пудинговото руло, не си струва да се яде. Добре. Ще го донесеш, като позвъня, нали?

— Много добре, м’лорд.

Като остана сам, лорд Емсуърт се нахвърли с апетит върху добрата си проста английска храна, размишлявайки върху удивителното подобрение на атмосферата в замъка. Откакто сестра му Констанс се ожени за онзи американец Джеймс Скунмейкър и замина да живее в Америка, тук можеше да се живее. Още повече че провидението, което не е скъперник, що се отнася до благосъстоянието на някоя заслужила душа, се беше погрижило да няма опасност някоя от другите му сестри да заеме нейното място. По време на последната им среща той така дълбоко беше засегнал Хермион, че те изобщо вече не си говореха, а Дора, Шарлот и Джулия никога не напускаха Лондон, освен когато ходеха по модните курорти на Ривиерата и в Испания. Заплахата от посещение на която и да било от тях беше толкова далечна, че можеше да се изключи. Затова никак не беше чудно, че докато Бийч внесе пудинговото руло, лордът вече достигна такова приповдигнато настроение, че не би забелязал дори и отсъствието — на мармалад в него. Брат му Галахад беше казал веднъж, че притежанието на сестри безспорно е божие наказание. И беше добавил, че е трябвало да заемат твърда позиция по този въпрос още в началото. В този момент, обаче, лорд Емсуърт стигна до заключението, че да нямаш сестри е толкова добре, колкото да имаш, но те да си стоят далече.

Тая идилия имаше само един кусур. По-младият му син Фредерик, който сега работеше в една фирма за кучешки бисквити в Лонг Айлънд Сити, Ню Йорк, така неуместно му беше натресъл тоя тип Чесни с препоръчително писмо, че лорд Емсуърт трябваше да го покани да остане. Но заплахата биде неутрализирана, след като лордът благоразумно се оттегли да се храни в библиотеката, а през останалото време успяваше ловко да избегне всякакви сблъсъци с него. Един домакин винаги може да реши проблема с нежелания гостенин, ако има известна доза животинско лукавство и пълна липса на социално съзнание.

Лордът се справи успешно с пудинговото руло до последния грам мармалад и взе кафето си в креслото, където винаги се приютяваше. То беше в непосредствена близост до рафта с книгите за свине, които бяха основният му източник на умствено оросяване. Избра една от тях и с наслада се потопи сред вълшебните й страници, но не след дълго реалността грубо го разтърси за рамото. Или по-скоро ревна с оглушителен шум, нахлуващ през отворения прозорец, в ушната му кухина. Господи, та това беше кола и тя имаше нахалството да спре пред неговия вход. Това го обезпокои сериозно и когато след малко Бийч се появи, лордът се обърна към него с глас, треперещ от разбираема тревога. Откакто си замина Кони, посетителите в замъка бяха рядкост, но лордът знаеше, че навлеците още се спотайват наблизо в леговищата си и е твърде възможно, въпреки положените кански усилия, да не е потушил дружелюбния съседски дух, който така ненавиждаше.

— Това кола ли беше, Бийч?

— Да, м’лорд.

— Ако е някой за мен, кажи, че съм си легнал.

— Нейно благородие е, м’лорд.

— Ъ-ъ? Какво? Какво благородие?

— Лейди Констанс, м’лорд.

За една ужасна секунда на лорд Емсуърт му се стори, че е чул „лейди Констанс“. В секундата, която последва, той разбра, че това е самата истина и кръвта му в де що кръвоносен съд имаше изстина от неочаквания шок. През всичките тия дълги години, когато Бийч му беше повече приятел, отколкото иконом, лордът никога не бе и подозирал, че верният му служител притежава подобна тъмна страст към калните номера. Но сега бе повече от ясно, че Бийч е обладан от някакво смрадливо настроение, затова у лорда пламна оправдано възмущение. Каква недодялана дебелашка шега. Че така човек може да получи разрив на сърцето… А може и нещо по-сериозно.

Но след миг мъглата пред очите му се вдигна и лордът видя очи, които го гледаха. Те бяха пълни със скръб, разбиране и жалост; очи на човек, който осъзнава колко печално е съобщението, което е направил; на човек, който напълно оценява как се чувства работодателят му и който, ако му позволяваха служебните им отношения, би го тупнал приятелски по рамото и би го подтикнал да се държи като мъж, защото злокобните моменти в живота ни сполетяват, за да ни изпитат и да ни направят по-възвишени.

Тези мисли успокоиха лорд Емсуърт. Той вече не се чувстваше като глупак на сцена. Трябваше да посрещне истината, колкото и отвратителна да беше тя.

— Къде е?

— В кехлибарения салон, м’лорд. Нейно благородие се придружава от някоя си мис Поук… Доколкото съдя по произношението й, мис е американка.

Книгата за свинете отдавна вече беше паднала от безчувствената ръка на лорд Емсуърт, точно както и пенснето от носа му. Той омота последното с ланеца.

— Май е по-добре да сляза долу — промълви лордът почти бездиханен и с несигурни стъпки се отправи към вратата.

Бийч, който понякога четеше исторически романи, макар че предпочиташе Рекс Стаут и Агата Кристи, го оприличи на уплашен аристократ в дните на френската революция на път за гилотината.