Том Кланси
Хаос (49)

47

Четвъртък, 20:36

Югозападно от Виши, Франция

 

— Никога дори не съм се съмнявал, че трябва да се науча да летя.

Пол Худ стоеше зад Рихард Хаузен докато той пилотираше самолета през небесата на Франция. Говореше високо, за да надвика двата мощни турбовитлови двигателя. Щатният пилот на Ланг, Елизабет Щро, седеше до него. Тя беше красива двадесет и седем годишна брюнетка с безупречен френски и английски. Инструкциите, дадени й от Ланг, бяха да лети с тях, да чака в самолета и да излети отново с тях на борда. Разговорите й се свеждаха до обмяната на информация с кулата в Хамбург и сега в Тулуза и забележки към пътниците за плана на полета им. Дори и да проявяваше интерес към казаното от Хаузен, не го правеше открито.

Худ бе седял в кабината със Стол и Нанси, но след почти час и половина във въздуха бе изпитал нужда да се отърве от тях: от Стол заради неспирната му уста и от Нанси, защото не искаше да си отвори устата.

Настанил се в едно от плюшените кресла, Стол непрекъснато плямпаше, че никога не се бил виждал като водач на екип. Отишъл да работи в Оперативния център, защото бил самотник, защото се нуждаели от енергичен мъж, който да умира за работа на бюро и да пише програми. Посочи, че не е член на „Страйкър“ и не е бил длъжен да отива с тях в акция. Правел това само от уважение към Худ, а не от смелост. През останалото време се оплакваше от възможните проблеми с Т-лъчите. Не можел да даде никакви гаранции. Худ му каза, че го разбира.

Нанси пък, от друга страна, седеше втренчена през прозореца. Худ я запита за какво мисли, но тя не му отговори. Не беше трудно да предположи, разбира се. Искаше му се да може да я утеши.

Сега Худ се заслуша в разказа на Хаузен за младежките му години.

Бащата на Хаузен, Максимилиан, бил пилот от Луфтвафе. Бил се специализирал в нощни полети и извършил първия боен полет на „Хайнкел He–219“, като свалил пет „Ланкастъра“. Подобно на повечето германци, Хаузен не говореше с извинителен тон за бойните подвизи на баща си. Военната служба не можеше да се избегне и това не намаляше любовта или уважението на Хаузен към баща му. И въпреки това, докато слушаше как германецът описва действията на баща си, Худ не можеше да се сдържи да не се замисли за семействата на младите екипажи от свалените „Ланкастъри“.

Може би усетил неудобството му, Хаузен запита:

— Баща ви служил ли е в армията?

— Баща ми беше лекар — отвърна Худ. — Бил е във Форт Маклелан в Алабама и е лекувал натрошени кости и… — той хвърли поглед към Елизабет — … различни болести.

Жената го стрелна с полуусмивка. Худ й я върна. Почувства се като че ли се е върнал в Оперативния център и се опитва да балансира между политическата коректност и дискриминацията на сексуална основа.

— И никога не сте желали да станете лекар? — запита Хаузен.

— Не — отвърна Худ. — Исках да помагам на хората и чувствах, че политиката е най-добрият начин за това. Някои хора от моето поколение мислеха, че революцията е единственото решение на тези проблеми. Аз обаче реших да работя с така наречения „естаблишмънт“.

— Били сте мъдър — каза Хаузен. — Революцията не дава отговор на нищо.

— А вие? — запита Худ. — Винаги ли сте желали да бъдете в политиката?

— Още от времето, когато прохождах, исках да летя — каза Хаузен. — Когато бях на седем години, в нашата ферма близо до Рейн, Вестфалия, баща ми ме научи да летя на „Фокер Спайдър“ моноплан модел 1913 година. Когато станах на десет и тръгнах на пансион в Бон, се прехвърлих от моноплана на двуместен биплан „Бюкер“ на едно близко летище. — Хаузен се усмихна. — За съжаление обаче, красотата от въздуха се превръщаше в мизерия на земята. И също като вас, когато вече израснах, реших да помагам на хората.

— Вашите родители сигурно са се гордеели с вас — каза Худ.

Лицето на Хаузен видимо потъмня.

— Не беше точно така. Ситуацията беше много заплетена. Баща ми си имаше съвсем определени представи за нещата, включително и това, с какво трябва да си вади хляба синът му.

— И поиска да станете пилот — каза Худ.

— Да, поиска да следвам пътя му.

— Защо? Та нали вие не сте обърнали гръб на семейния бизнес.

— Не — отвърна Хаузен. — Беше още по-лошо. Обърнах гръб на желанията на баща ми.

— Разбирам. Още ли са ви сърдити?

— Баща ми почина преди две години. Успяхме да си кажем някоя дума малко преди да си отиде, макар че много неща останаха недоизказани. С майка ми се чуваме редовно, макар че смъртта на баща ми я промени много.

Докато слушаше думите на Хаузен, Худ не можеше да се отърси от коментарите на Балон, че Хаузен давал мило за драго само и само да не слиза от първите страници на вестниците. Самият той бе минал през политиката и разбираше, че доброто отразяване в пресата е важно нещо. Но му се искаше да повярва, че този мъж е искрен. Защото така или иначе, във Франция нямаше да има никакво отразяване в пресата.

Внезапно чу гласа на Стол.

— Шефе, ела тук! Нещо става с компютъра!

— Какво има? — запита Худ, щом отиде при Мат и Нанси.

— Виж какво току-що се пръкна в играта, докато се забавлявах.

Худ седна до него, Нанси стана от креслото си и седна от другата му страна. И тримата се втренчиха в екрана.

Там се бе появила графика, изобразяваща свитък, разгъван от две бели ръце и изписан с готически букви.

„Граждани! — пишеше там. — Молим ви да ни простите това прекъсване.

Знаете ли, че съгласно Проекта за затворнически присъди, основан от група с обществени интереси, една трета от всички чернокожи мъже между двадесет и двадесет и девет годишна възраст са в затвора с условни присъди или пък пуснати под гаранция? Знаете ли, че това число бележи десетпроцентно нарастване за последните пет години? Знаете ли, че тези чернокожи струват на нацията над шест милиарда долара всяка година? Гледайте ни още осемдесет и три минути.“

— Откъде дойде това, Мат? — запита Худ.

— Нямам представа.

— Намеси като тази обикновено се промъкват през интерактивните терминални портове или портовете за трансфер на файлове…

— Или пък през портовете за електронна поща — допълни Стол. — Но това прекъсване не е с произход от Оперативния център. Този свитък е дошъл от някъде другаде. А това другаде вероятно е много добре скрито.

— Какво имаш предвид?

— Такива сложни вмъквания обикновено се извършват посредством цяла поредица компютри.

— Така че да не можеш да го проследиш по обратния маршрут?

Стол поклати глава.

Прав си, че тези мръсници използват компютъра си, за да се вмъкнат в друг, после да използват вече завладения, за да влязат в следващия, и така нататък. А всеки компютър предлага хиляди потенциални маршрути.

Екранът се изчисти и се появи нов свитък.

„Знаете ли, че процентът на безработица сред чернокожите е над два пъти по-голям от този при белите? Знаете ли, че средно девет от всеки десет песни, стигнали върха на класацията в страната за тази година, се изпълняват от черни и че вашите бели дъщери и приятелки купуват над шейсет процента от тази така наречена музика? Знаете ли, че само пет процента от книгите в тази страна се купуват от чернокожи? Очаквайте ни още осемдесет и две минути.“

— Хубави данни — каза Худ. — А пък новият Енджойстик ще предлага и допълнителна тръпка. И децата, които все още не могат да различават доброто от злото, със сигурност ще искат да го опитат.

— Ами законите? — запита Нанси. — Няма ли ограничения върху това, което човек може да изпраща по Интернет?

— Има — отвърна Стол. — Това са същите закони, които са в сила и за другите пазари. Разпространителите на детска порнография се преследват и наказват от закона. Рекламата на наемни убийци е незаконна. Но разпространението на факти като тези, които можете да откриете във всеки добър годишен справочник, не е нелегално. Дори и когато се прави с явно расистко намерение. Единственото престъпление, което са извършили тези хора, е, че са се вмъкнали без предупреждение. И аз ви гарантирам, че това съобщение ще изчезне само след няколко часа, преди служителите по мрежата да успеят да ги локализират.

— Ти определено считаш, че това е работа на Доминик, нали? — попита Нанси.

— Той има тази възможност, не е ли така? — каза Худ.

— Това не го прави автоматично престъпник.

— Не — съгласи се Худ. — Но убийствата и кражбите го правят.

Очите й задържаха неговите за момент, после се сведоха.

— Върху свитъка има някои белези, които ми напомнят за играта в офиса на Хаузен — почна Стол. Говореше повече на себе си, отколкото на тях. — Сянката под накъдрената част в дъното е синя, а не черна. Някой с опит в издателската дейност може да го е направил по навик. При цветоотделките тъмносините нюанси се възпроизвеждат по-наситено от черните. А зададените цветове на свитъка, които му придават такъв солиден вид… — той почука все още сгънатия участък в горната част — … са сходни с текстурата на еленовата кожа в горите на другата игра.

— Преувеличавате — каза Нанси.

— Не — отвърна той. — Всъщност тъкмо вие сте човекът, който най-добре би трябвало да познава цветовите нюанси, които дизайнерите използват в графичното оформление на игрите си. Вероятно си спомняте първите години на видеоигрите. Онова време, когато човек веднага можеше да различи игра на „Активижън“ от игра на „Имиджик“ и така нататък, именно поради цветовата гама, използвана от дизайнерите. По дяволите, човек дори можеше да различи игра на Дейвид Крейн от останалите игри в „Активижън“. Създателите в буквалния смисъл на думата оставят отпечатъците от пръстите си по целия екран.

— Познавам онова време много по-добре, отколкото можете да предположите, Мат. И ви заявявам, че „Demain“ изобщо не е такава фирма. Когато програмираме игри за Доминик, ние оставяме нашите лични гледища пред вратата. Нашата работа е да опаковаме в една игра колкото е възможно повече цветове и реалистични графики.

— Това не означава, че зад тази игра не стои „Demain“. Доминик едва ли би пуснал игра с расовоненавистническо съдържание, която да изглежда като обикновените му игри.

— Но аз съм виждала портфейлите на хората, които работят там — възрази Нанси. — Седя си тук и си мисля за графиката им. Никой от тях не работи по този начин.

— Какво ще кажете за някои външни дизайнери? — запита Худ.

— На някой етап все ще им се наложи да минат през системата — отвърна тя. — Тестване, реклама, разпространение — има цяла поредица етапи.

— Ами ако предположим, че целият процес се прави отвън?

Стол щракна пръсти.

— Онзи момък, Райнер, помощникът на Хаузен. Той спомена, че създавал програми за стереограми. Познава компютрите.

— Правилно — възкликна Худ. — Нанси, ако някой създава игра отвън, какъв би бил минималният брой хора, които ще видят дискетите в „Demain“?

— Първо на първо, нещо толкова опасно никога няма да пристигне на дискети — възрази тя.

— Защо не?

— Защото това е все едно да вземеш мегафон, за да съобщаваш с него тайни — каза тя. — Програма върху дискета на „Demain“ ще бъде доказателство в съда, че Доминик участва в разпространението на игри, възбуждащи расова ненавист.

— Ако не приемем, че я изтрият веднага след като бъде заредена — каза Стол.

— Но ще я запазят дотогава, докато са сигурни, че всичко е минало съгласно плана — каза Нанси. — Така се работи тук. Така или иначе, една външна програма като тази трябва да стигне до работна станция без дискетно устройство.

— И ние имаме такива, шефе — каза Стол. — Използват се за данни с особена важност, които не искаме да бъдат копирани от сървъра върху местна дискета.

Худ бе достигнал границата на техническите си познания, но схвана смисъла на казаното от Стол.

— Единствените хора с работни станции без дискетни устройства в „Demain“ са вицепрезидентите, които боравят с информация за новите игри или бизнесстратегиите.

— Дайте ми имената на някои от тия високопоставени клечки, които имат технически умения да работят с програми за игри — каза Стол.

— Целият процес ли? — запита Нанси. — Само двама от тях могат да го направят. Етиен Ескабо и Жан-Мишел Орн.

Стол въведе имената, изпрати ги в Оперативния център и помоли за изчерпателен доклад. Докато чакаха, Худ се замисли над нещо, което не му бе давало мира, откакто бе разговарял с Балон. Полковникът не бе проявил почти никакъв ентусиазъм за участието на Хаузен в операцията. Беше го нарекъл човек, който умира да е на първите страници на вестниците.

„Ами ако нещата са много по-зле от това?“ — запита се Худ. Той не искаше да мисли лошо за човек, който изглеждаше добър, но това беше част от професията му. Да пита непрестанно себе си: „Ами ако?“ И след разказа на Хаузен за баща му, военен пилот от Луфтвафе, той си бе задал въпроса: „Ами ако Хаузен и Доминик не са врагове?“ Разполагаше само с версията на Хаузен за случилото се в Париж преди двайсет години. Ами ако двамата действаха съвместно? Господи, Балон бе споменал, че бащата на Доминик натрупал цяло съкровище при изграждането на „Ербус“. Самолети. А Хаузен беше пилот.

Ами ако Райнер бе направил точно онова, което му е бил заповядал шефът? Карайки Хаузен да изглежда като жертва на игра, възбуждаща расова омраза, той вкарваше Балон, Оперативния център и германското правителство в една много смущаваща ситуация. Кой би атакувал Доминик пак, ако те не откриеха нищо?

— Аха! — възкликна Стол. — Тук вече си имаме няколко потенциални прогнили ябълки. Съгласно юридическите архиви на Лоуел Кофи, през 1981 година мосю Ескабо е бил осъден от парижка фирма за кражба на търговски тайни от IBM относно процес на възпроизвеждане на битмапови графики. „Demain“ е платила, за да потули случая. А срещу мосю Орн са били повдигнати и после оттеглени обвинения за криминално деяние. Изглежда, е получил френски патент за един авангарден четирибитов чип, за който една американска компания твърди, че бил откраднат от тях. Само че не успели да го докажат. Също така не успели да открият личността, за която се предполага, че е задигнала…

Спря да чете, бавно вдигна глава и погледна първо Худ, после Нанси.

— Прав сте — каза тя. — Няма две личности с име Нанси Джо Босуърт. Аз бях.

— Всичко е наред — опита се да го успокои Худ. — Знаех всичко за това.

Стол кимна като в някакъв унес и се втренчи в Нанси. После каза:

— Извинете, но като програмист трябва да ви кажа, че това е било крайно неетично.

— Знам — отвърна Нанси.

— Стига, Мат — предупреди го рязко Худ.

— Добре де — отвърна Стол и се обърна към илюминатора.

„По дяволите!“ — каза си внезапно Худ. Той укоряваше Стол, вместо да се замисли как така Нанси се бе пръкнала пред него в парка. И то тъкмо когато беше с Рихард Хаузен. Дали беше случайност, или и двамата бяха в някакъв дяволски сговор с Доминик? Внезапно се почувства страшно несигурен и страшно глупав. В разгара на ситуацията, в страстното си желание да не позволи на Доминик да хвърли в хаос Америка, той съвсем бе забравил за всякаква сигурност и внимание. Нещо повече, бе допуснал групата му да се разцепи. Експертът му по сигурността, Боб Хърбърт, скиташе някъде сам из германската провинция.

А може би неволно се заблуждаваше, поддавайки се на моментен пристъп на паника? Може би Хаузен беше чист? Усещаше го чист с цялото си същество. Разумът обаче му казваше да пробва всички варианти и да разбере. Още преди да стигнат „Demain“, ако беше възможно.

Остана до Стол, а Нанси се върна на креслото си. Нямаше щастлив вид и не се опитваше да крие това. Стол беше отвратен и също не се опитваше да го крие. Единствено Худ се стараеше да не показва чувствата си.

В момента, в който Елизабет се обади по вътрешната уредба да обяви, че се снижават за кацане в Тулуза, Худ небрежно взе лаптопа от Стол.

— Искаш да си поиграеш ли? — попита Стол.

— Да — отвърна Худ и набра върху екрана съобщение: „Мат, не говори. Свържи ме с Даръл.“

Стол го свърза, Худ бързо въведе персоналния си код, после написа: „Даръл, трябва ми всяка подробност, която можеш да измъкнеш от досието на германския заместник-министър на външните работи Рихард Хаузен. Провери данъчните архиви от седемдесетте години насам. Търси за работа в «Ербус» или за човек на Дюпре или Доминик от Тулуза. Също така ми трябват подробности от следвоенния живот и дейност на Максимилиан Хаузен от Луфтвафе. Обади ми се, щом откриеш нещо. Дай ми всичко, което си открил най-късно до 16:00 ваше време.“

После стана, отиде при Нанси, седна в креслото до нея и каза:

— Съжалявам, че те забърках в това.

— Кое „това“ имаш предвид? Тази малка разходка или целия вонящ, въшлив бизнес?

— Тази малка разходка — каза той. — Не трябваше да използвам…

— Всичко е наред — каза Нанси. — Ама наистина, Пол. На една голяма част от мен вече й е дошло до гуша да бяга и да зависи от „Demain“ и от целия този емигрантски живот, който съм принудена да водя. И не ме е страх от нищо.

Прииска му се да й каже, че наистина не бива да я е страх от нищо. Можеше точно толкова да гарантира съдбата й, колкото и да се закълне в предаността й. И докато самолетът се приземяваше на френска земя, му остана само да се надява, че тревогата, изписана на лицето й, е за нейното, а не за неговото бъдеще.