Том Кланси
Хаос (46)

44

Четвъртък, 18:59

Хамбург, Германия

 

Докато Худ помагаше на Мат Стол да си събере оборудването, Ланг звънеше на летището до Хамбург да подготвят самолет.

— Може би съм изтървал нещо, когато обясняваше на хер Ланг — каза Стол, — но я ми кажи пак защо заминавам за Франция?

— Ще проучиш с Т-лъчите фабриката „Demain“ в Тулуза.

— Това го разбрах — каза Стол. — Но вътре ще влязат други хора, нали? Професионалисти?

Худ погледна към Хаузен. Германецът стоеше на вратата между двата офиса и телефонираше да уреди разрешенията за полета на самолета. Моделът „Лиърджет 36А“ побираше екипаж от двама души и шестима пасажери. При средна скорост от петстотин мили в час трябваше да пристигнат точно навреме.

— Готово — изпухтя Ланг, затваряйки телефона, и погледна часовника си. — Самолетът ще ни чака в седем и половина.

Худ още гледаше Хаузен, когато една внезапна мисъл се стрелна през съзнанието му. Мисъл, от която целият се вледени и после се отврати от себе си. Помощникът на Хаузен бе предал шефа си. Ами ако офисът се подслушваше?

Той дръпна Стол настрана.

— Мат, в последно време нещо не съм във форма. Онова момче, Райнер, може да е поставило тук подслушвателни апаратури.

— Искаш да кажеш като тази ли? — Стол бръкна в джоба на ризата си и измъкна едно миниатюрно пакетче, облепено със скоч. Вътре имаше микроустройство, малко по-голямо от глава на карфица. — Направих проверка на стаята докато ви нямаше. Забравих да ти кажа одеве, нали се бях увлякъл в електронната игра.

— Господ да те благослови, Мат — въздъхна Худ.

— Означава ли това, че мога да остана тук? — запита Стол.

Худ поклати глава.

— Само попитах де — каза разочаровано Мат.

— Нещо не е наред ли? — запита Нанси.

— Няма нищо — отвърна той.

— Просто си стоиш прав и целият си укор към самия себе си. — Тя се засмя. — Спомням си това твое изражение.

Худ поаленя и нетърпеливо попита:

— За какво става въпрос?

Искаше да изчезне колкото е възможно по-бързо от това място, да сложи край на тази изкушаваща близост.

— Става въпрос да бъдеш човек. Да правиш понякога грешки и после да искаш нещо, което не е твое. Или поне да желаеш нещо, което е било твое.

Худ се обърна към Хаузен, за да не изглежда, че обръща гръб на Нанси. Но това не остана незабелязано. Особено от Нанси, която пристъпи между двамата.

— Господи, Пол, защо слагаш това бреме на плещите си? Бремето да бъдеш толкова съвършен?

— Нанси, сега не му е нито времето, нито мястото…

— Защо? — запита тя. — Мислиш, че ще имаме друго място или време ли?

— Не. По всяка вероятност няма да имаме — грубо каза той.

— Забрави ме за момент. Помисли за себе си. Когато беше по-млад, ти работеше упорито, за да напреднеш. Сега вече си напреднал и все още продължаваш да блъскаш. Заради кого го правиш? Да не се опитваш да бъдеш пример за децата си или подчинените си?

— Нито едното, нито другото — отвърна натъртено той. Защо всеки му натякваше заради етиката му, труда, който хвърляше, и всичко останало? — Опитвам се само да върша онова, което смятам за правилно. И в лично, и в професионално отношение — само онова, което е правилно. Ако това е прекалено сложно или прекалено просто за някого, то си е негов проблем.

— Можем да тръгваме — обади се Хаузен. Очевидно беше доволен и не съзнаваше, че прекъсва разговора им. — Правителството даде разрешение да потегляме веднага. — Той се обърна към Ланг. — Всичко наред ли е, Мартин?

— Самолетът е готов — каза Ланг. — Няма да летя с вас. Само ще ви придружа до летището.

— Разбирам — каза Хаузен. — Тогава да побързаме. — Стол нарами раницата с апаратурата и измърмори:

— Ама разбира се! Защо ми е да ходя на хотел, където мога да имам стайно обслужване и гореща баня, след като мога да литна до Франция да се бия с терористи?

Худ хвана ръката на Нанси и тръгна към вратата. Тя заупорства и той спря и се извърна. Нанси не беше вече онази уверена жена, която бе дошла при него в парка. Беше едно тъжно и самотно същество.

Той знаеше какво се върти из главата й. Че трябва да му се противопостави, да не му помага да разруши онова, което е останало от живота й. За миг се изкуши да й каже онова, което тя очакваше да чуе, да я излъже и да й каже, че могат да опитат отново. Работата му беше да пази родината си и му беше нужна помощта й, за да изпълни дълга си.

Но кажеше ли веднъж лъжа, след това можеше да излъже и Майк и екипа си, Конгреса; дори и Шарън.

— Нанси, ти ще имаш работа — обеща Худ. — Казах, че ще ти помогна, и ще го направя. — Понечи да й напомни отново кой кого е напуснал, но какъв беше смисълът? Жените не бяха постоянни или честни.

— Това си е мой проблем, не твой — каза Нанси, сякаш прочела мисълта му и решила да го опровергае. — Ти ми каза, че ти е нужна помощта ми, за да се вмъкнеш вътре. Чудесно. Втори път няма да те подведа.

Тя тръсна главата си по начина, по който го бе направила в хотелското фоайе, и тръгна към Хаузен. Дългата руса коса се развя настрани, сякаш отмиташе всяко съмнение и гняв.

Хаузен й благодари, после благодари на всички, и петимата влязоха в асансьора за фоайето.

Худ застана до Нанси. Искаше му се да й благодари, но самото произнасяне на думите нямаше да е достатъчно. Той й стисна ръката, без да я гледа, и бързо я пусна. С крайчеца на окото си видя Нанси да примигва бързо няколко пъти — единствената пробойна в иначе стоическото й изражение.

Не си спомняше кога за последен път бяха стояли толкова близо и толкова далеч един до друг. Изпитваше чувство на безсилие и можеше само да си представя какво й е на душата.

И в следващия момент тя му го каза — посегна и стисна ръката му, но не я пусна; от очите й потекоха сълзи. Мелодичният сигнал на асансьора, че са стигнали фоайето, ги раздели, но не унищожи магията.