Том Кланси
Хаос (3)

2

Четвъртък, 9:50

Хамбург, Германия

 

Огромният самолет с трясък се приземи върху писта номер две на международното летище в Хамбург и Пол Худ рязко се пробуди.

— Не!… — изрева нещо дълбоко в него.

Опрял глава в сгорещената от слънцето щора, той стисна клепачи в опит да задържи съня си.

Само още един миг…

Двигателите обаче изреваха в усилията си да убият скоростта на самолета и грохотът им прогони и последните остатъци от съня му. Миг по-късно Худ не беше дори сигурен какво бе сънувал. Остана само усещането за нещо дълбоко удовлетворяващо. Той изруга наум, отвори очи и се протегна, предаваше се на действителността.

Стройният четиридесет и три годишен директор на Оперативния център се беше схванал целият след осемте часа, прекарани на седалката на самолета. В Оперативния център полети като този се водеха къси, но това изобщо не беше вярно. Просто не прекрачваха тринадесетчасовата бариера, минималната продължителност на полет, при който правителствените служители имаха правото да си купуват място в просторните отделения за бизнесмени. Според Боб Хърбърт Япония и Средният изток бяха особено предпочитани от правителството на Съединените щати, защото специалистите по преговорите и дипломатите обожавали да пътуват в лукс. Той предсказваше, че денят, в който официалните лица получат правото да ползват места първа класа в двайсет и четири часовите полети, летищата на Австралия ще се задръстят.

Худ може да беше схванат, но поне беше отпочинал. Боб Хърбърт имаше право. Умението да спиш в самолет няма нищо общо с това дали тялото ти е настанено удобно. В неговия случай бе спал в неудобна поза, но въпреки това си бе починал добре. Ключът беше тишината — запушалките за уши бяха свършили чудесна работа.

Худ се навъси и се разкърши. Идваха в Германия по покана на заместник-министъра на външните работи Хаузен, за да погледнат едно високотехнологично оборудване на стойност милиони долари, а две парчета силикон за петдесет цента, произведени в Бруклин, му бяха донесли много повече полза. Каква ли беше поуката?

Вдигна щората на илюминатора и се взря в мъглявото слънце.

Мечти, младост и страст. Най-мечтаните неща винаги се изплъзват. Възможно ли е именно това им качество да ги прави толкова желани? Но така или иначе, какво право имаше да скимти той, дявол да го вземе? Жена му и децата му бяха щастливи и здрави и той ги обичаше, обичаше и работата си. Та това беше много повече, отколкото имат безброй хора на света.

Мат Стол, офицер по поддръжката в Оперативния център, седеше от дясната му страна. Тъкмо сваляше слушалките си.

— Добро утро — каза Худ.

— Добро утро — Мат погледна часовника си, после извърна едрото си лице към Худ. — Подранили сме с двайсет и пет минути. Не можах да чуя за девети път „Рокин’68“.

— Това ли прави осем часа? Слуша музика?

— Трябваше — отвърна Стол. — За тридесет и осем минути получаваш „Крийм“, последвани от „Каусилс“ и „Степенуулф“.

Худ само се усмихна. Не му се искаше да признае, че и той в юношеските си години бе харесвал „Каусилс“.

— Така или иначе — продължи Стол, — тия запушалки, дето ми ги връчи Боб, направо се разтопиха и изтекоха от главата ми. Ние, пълните, се потим много повече от вас, кльощавите.

Худ погледна покрай Стол. От другата страна на прохода сивокосият офицер от разузнаването още спеше.

— Може би щеше да е по-добре, ако и аз бях слушал музика — каза Худ. — Тъкмо сънувах…

— И сънят изчезна. Худ кимна.

— Познато чувство — съгласи се Стол. — Все едно прекъсване на захранването, което отнася незапаметените данни от компютъра. Знаеш ли какво правя, когато ме споходи такъв кутсуз?

— Слушаш музика.

Стол го изгледа изненадан.

— Ясно защо ти си шефът, а не аз. Да, слушам музика. Това ме отнася в един по-добър свят.

Боб Хърбърт се размърда от другата страна на прохода и се обади:

— Да ви кажа пък как се справям аз. Разчитам на запушалките да донесат покой на разума ми. Само заради тях си струва човек да не прекалява на масата. Как ти подействаха на теб, шефе?

— Фантастично — отвърна Худ. — Бях заспал още преди да подминем Халифакс.

— Нали ви казах? — възкликна Хърбърт. — Би трябвало да ги опиташ в офиса. Следващия път, когато генерал Роджърс вдигне кръвното или пък Марта пак я хванат дяволите, само си ги пъхаш в ушите и им се усмихваш мило.

— Не съм много сигурен, че ще има ефект — каза Стол. — Майк казва много повече със затворена уста, а Марта разпраща изпълненията си по електронната поща в целия град.

— Моля ви да сте по-внимателни с Марта — предупреди Худ. — Тя се справя отлично с работата си…

— Че как иначе — прекъсна го Хърбърт. — Ако не сме внимателни, дупе да ни е яко в съда по обвинения за расова и сексуална дискриминация.

Худ не си направи труда да възразява. Първият и най-важен аспект от управлението, който беше научил през двата си мандата като кмет на Лос Анджелис, беше, че човек не е в състояние да промени възгледите на хората чрез спор с тях. Той просто е длъжен да си затвори устата. Това го издига над дребнавите страсти и му придава достойнство. Единственият начин, по който опонентът ви може да се издигне до нивото ви, е като изостави някои от основните си принципи, което всъщност означава, че е овладял изкуството на компромиса. Рано или късно всички го проумяват. Дори и Боб, макар че при него този процес бе отнел най-много време в сравнение с останалите.

Самолетът спря и подвижният ескалатор се долепи до люка.

— Нов свят — обади се Хърбърт. — Май всички имаме нужда от тапи за ушите. Ако не чуваме онова, което не ни харесва, рискът да бъдем неразбрани в политическо отношение намалява.

Сигналът за закопчаване на коланите изгасна и всички с изключение на Хърбърт се надигнаха от седалките. Той отпусна глава на облегалката и загледа лампата над главата си. Повече от десет години бяха минали, откак бе загубил краката си при бомбардировката на посолството в Бейрут, и въпреки това не можеше да свикне с мисълта, че не може да ходи. Въпреки че никой, който работеше с него, дори не се замисляше за недъга му, той не обичаше погледите на непознати. Съжалението му беше противно.

Вратата на самолета се отвори и проходът се опразни; след малко германската стюардеса дойде, бутайки една самолетна инвалидна количка. Специалният стол на Хърбърт с клетъчен телефон и вграден портативен компютър пътуваше в багажното отделение.

Стюардесата намести количката до Хърбърт, наведе се и му протегна ръка, но той отказа помощта й и изсумтя:

— Мога и сам, малката!

Жегата на хамбургското лято ги лъхна още на стълбата, но това беше нищо в сравнение с онова, което бяха оставили във Вашингтон. После навлязоха в прохладния терминал, където стюардесата ги предаде на един правителствен служител, изпратен от Ланг да ускори преминаването им през митницата. Каза им, че ги чакала лимузина, която щяла да ги откара до хотел „АлстерХоф“ на брега на езерото веднага щом минат през митницата. Хърбърт затъркаля количката през терминала, погледна през прозореца към оживения Паул Баумер Плац и каза:

— Да ви кажа, всичко това е дяволски иронично.

— Кое по-точно? — запита Худ.

— Не мога да постигна и най-малкото съгласие със собствените си хора и въпреки това ето ме на летището, което съюзниците са изравнили със земята заедно с половината Хамбург. И съм готов да работя с хората, стреляли по баща ми в Ардените. Трябва ми малко време да попривикна.

— Нали вече го каза — отбеляза Худ. — Това е един нов свят.

— Да — отвърна Хърбърт. — Нов и доста предизвикателен. Но ще ти кажа едно нещо, Пол. Ще привикна. С Божията помощ ще свикна.