Том Кланси
Хаос (22)

21

Четвъртък, 14:55

Хамбург, Германия

 

Боб Хърбърт прекара един уморителен час на телефона.

Седнал в инвалидната си количка, Хърбърт използва част от времето в разговор със своя помощник Алберто Гримоутс. Алберто, току-що завършил „Джон Хопкинс“, бе умен психолог с добри идеи. Все още беше млад и без житейски опит, но работеше много упорито; Хърбърт го имаше като свой по-малък брат.

Първият въпрос беше да разберат кого от съюзниците си могат да издоят за най-последна информация относно германските терористи. И двамата подозираха, че израелците, британците и поляците ще са единствените, които следят групите отблизо. Никоя друга нация нямаше този несекващ ужас от германците.

Хърбърт изчака, докато Алберто провери базата данни ЧОВРАЗ — човешко разузнаване. Тази информация, доставяна от оперативни работници на място, се съдържаше във файла РРЧПП, което означаваше Ресурси, работещи в чужбина под прикритие.

Хърбърт не успяваше да скрие срама си всеки път, когато му се наложеше да моли за информация от чуждестранните си колеги, но собствените му източници в Германия бяха повече от скромни. Преди обединението на Източна и Западна Германия САЩ вземаха дейно участие в подпомагането на германците при контрола и наблюдението върху терористичните групи, които идваха от Изтока. След обединението обаче американското разузнаване буквално се бе изтеглило без остатък от страната. Германските групи бяха проблем на Германия, не на Америка. След дълбоките съкращения, които бяха претърпели бюджетите им, ЦРУ, Националната разузнавателна служба и другите агенции по събиране на информация имаха прекалено много грижи да слухтят какво става в Китай, Русия и западното полукълбо.

Разбира се, даже и да приемеха, че други правителства разполагат с информация за германското разузнаване, нямаше никаква гаранция, че ще пожелаят да я споделят с тях. След широко огласените в масмедиите утечки от разузнавателните служби на САЩ през осемдесетте години, другите нации с голяма неохота споделяха тайните си. Не искаха да излагат на риск източниците си по места.

— Хъб и Шломо имат съответно по четири и десет човека на място — каза Алберто. Ставаше дума за командор Хъбард от британското разузнаване и Ури Шломо Зохар от МОСАД.

Тъй като линията не беше обезопасена, Хърбърт не посмя да иска подробности. Но знаеше, че по-голямата част от агентите на Хъбард в Германия са ангажирани със спирането на потока контрабандно оръжие от Русия, докато израелците следяха потока от оръжия към арабските страни.

— Изглежда, момчетата на Бог още почистват кашата с Русия — каза Алберто. Имаше предвид генерал Богдан Лоте от полското разузнаване и избегнатата на косъм война с Русия.

— Искаш ли да се посмееш малко? — запита Алберто.

— Не ми е много до смях, но няма да ми се отрази зле — отвърна Хърбърт.

— Като оглеждам списъка, единствената помощ, която може да получим, е от Бернар.

Ако ситуацията наистина не беше толкова сериозна, Хърбърт щеше да се посмее от сърце.

— Да ни помогнат? — повтори той. — Това няма да стане. Никога.

— Може — каза Алберто. — Нека само да ти прочета този доклад от Даръл.

Бернар беше полковник Бернар Бенжамен Балон от групата за намеса в извънредни ситуации към националната жандармерия. Погледната в исторически аспект, тази организация за налагане на закона ставаше глуха и няма, когато станеше въпрос за престъпления, породени от расова ненавист, особено тези, насочени срещу евреи и имигранти. Жандармерията си имаше и споразумение с германците. Условието беше, че ако френските агенти не използват територията на Германия за своя дейност, германците няма да огласят имената на стотиците хиляди колаборационисти, подпомагали нацистите през Втората световна война. Някои от тези мъже и жени сега бяха видни бизнесмени и политически лидери и се осланяха на френските разузнавателни служби, за да си вършат работата.

Самият Балон, надхвърлил четиридесетте, беше един от най-коравите ловци на престъпници, които Хърбърт беше срещал. С неукротимата си енергия той дърпаше след себе си жандармерията, изваждайки я от апатията й.

Но въпреки това Балон се отчиташе пред правителството си. А това правителство не обичаше особено Съединените щати. Французите бяха на гребена на един нов и възроден национализъм, надхвърлящ всичко познато до този момент; те дори изхвърляха английските думи от речника си, американските храни от менютата си и холивудските филми от екраните си. Представата, че французите биха подпомогнали американското правителство, беше направо абсурдна.

— Бернар се е сблъскал с проблем във Франция и търси възможна връзка между вражески елементи във Франция и Германия. Миналия месец се е свързал с Главното И, а те от своя страна са се свързали с Даръл. Даръл подпомогнал Бернар да получи някаква информация.

„Главното И“ беше жаргонът, използван по откритите телефонни линии вместо името на Интерпол. Даръл беше връзката не само между Оперативния център и ФБР, но вършеше същата работа и с Интерпол и другите международни полицейски организации.

— Каква информация по-точно е поискал Бернар? — запита Хърбърт. Нямаше никакво, ама никакво желание да ходи да проси от французите.

— Отсъства във файла — каза Алберто. — Била е само за четене и след това подлежала на унищожение. Ще трябва да отида при Даръл за нея.

— Направи го — каза Хърбърт. — И ми се обади веднага щом научиш нещо.

— Добре — отвърна Алберто. — Има ли обезопасена линия, по която да се свържеш?

— Нямам време за това — каза Хърбърт. — Ще трябва да рискуваш и да ми се обадиш до стола. Не забравяй да информираш и генерал Роджърс.

— Разбира се. Къде да му кажа, че ще се намираш?

— Кажи му, че се каня да проверя няколко теории за Дните на хаоса. Между другото, имаш ли нещо в компютъра за центъра, откъдето се ръководят?

— Имаш предвид някакво отделение в психиатрията ли?

— Не е смешно — каза Хърбърт.

— Извинявам се — каза Алберто. — Един момент… През последните години повечето от участниците са давали старт на събитията с бирен тост в шест часа в Бирената зала на Хановер.

— Защо ли не съм изненадан? — запита се на глас Хърбърт. Зловещият Бирен пуч в Мюнхен през 1923 година, когато Хитлер бе направил първия си неуспешен опит да завземе властта в Германия. Само че там, където Хитлер се бе провалил, тези хора очевидно разчитаха да успеят.

После Хърбърт затърси по телефона автомобил с ръчно управление на газта и спирачката. Няколко компании даваха под наем автомобили, приспособени за качване на хора с инвалидни колички плюс шофьори, но Хърбърт ги отказа. Възнамеряваше да поразузнае в бърлогата на врага и не искаше да подлага други хора на риск.

Накрая откри автомобил, какъвто му трябваше, и с помощта на пиколото настани инвалидната си количка в специално конструираната седалка. После нагласи върху съседната седалка карта, безжичния си телефон и електронния преводач на Мат Стол и изкара новия мерцедес на пътя.

Беше иронично и тъжно, че той, един инвалид, представляваше човешките ресурси на американското разузнаване в Германия. От друга страна обаче, той беше човек с опит и солидна организация зад гърба си. Доста хора бяха навлизали в оперативната дейност с много по-малко от това. Много, много по-малко. Той беше наясно, че не е в състояние да реши всички проблеми, но се придържаше към максимата на разузнавателната дейност: „Никога не подценявай онова, което може да знае даден човек; и никога не подценявай онова, което някой може да изтърве, ако е непредпазлив, глупав или пиян.“ Голяма беше вероятността в Бирената зала да открие доста такива хора.

Беше възбуден и доволен, че пак се е върнал на бойното поле. Сега вече знаеше как се е чувствал Майк Роджърс в Корея.

Пътят му отне два часа. Караше по прав участък по аутобана А1 със сто и четирийсет километра. Смъкна предните стъкла и почувства освежаващия бяс на вятъра. Но дори и при тази скорост не пропускаше пленителната красота на Долна Саксония. Потискаща беше мисълта, че тези възхитителни гори и столетни селища бяха развъдник на едно от най-ненавистните расистки движения в историята на цивилизацията.

„Но това е и Раят за теб — помисли си той. — Змия или две на почти всяко дърво.“

Когато бе отишъл в Ливан заедно с жена си, бе изпитвал съвсем други чувства към хората и заобикалящата го красота. Невъзможно синьо небе, древни сгради, вариращи от руини до великолепни шедьоври на архитектурата, непримирими християни и мюсюлмани. Французите се бяха изтеглили през 1946 година и религиозните „братя“ подеха коварна война едни срещу други. Морските пехотинци помогнаха да бъде потушен пожарът от 1958 година, но през 1970 той отново избухна. Накрая САЩ пак се завърнаха. През 1983 година един мюсюлманин камикадзе атакува американското посолство в Бейрут. Петдесет души загинаха, а ранените бяха много повече. От този момент нататък за Хърбърт красотата престана да бъде въплъщение на невинността. Дори и самият живот, навремето изпълнен с жизнерадост и очаквания, се превърна в едно просто маркиране на времето до момента, в който той и съпругата му щяха да бъдат отново заедно. На небето.

Хановер също като Хамбург беше пострадал жестоко по време на бомбардировките през Втората световна война. Дървени домове покрай тесни улички и стари градини бяха притиснати между модерни здания и широки оживени артерии. Това не беше любимият изглед на Хърбърт; той предпочиташе чистата природа, сред която бе израснал. Езера, комари, жаби и магазинчета на всеки кръстопът. Все пак, докато караше по улиците, той беше поразен от различните лица на Хановер.

Добра се до мястото просто като следваше три бръснати глави на мотоциклети. Дори и за миг не си помисли, че може да са се запътили към музея на модерното изкуство „Шпренгел“.

Пътят му отне десет минути. Нямаше как да сбърка Бирената зала с нещо друго. Тя се намираше по средата на една редица кафета и барове, повечето затворени. Имаше бяла тухлена фасада и проста табела с името. Печатните букви бяха черни на червен фон.

— Разбира се, че ще е така — промърмори Хърбърт. Това бяха цветовете на нацистка Германия. Макар излагането на свастиката на публични места да беше забранено от закона, тези хора се бяха приближили плътно до нея, без да престъпват самия закон. И наистина, както беше забелязал Хаузен по време на обяда, макар и самият неонацизъм да беше извън закона, тези групи заобикаляха забраната, наричайки се с всички евфемизми, които можеха да дойдат на ума на човек, от Синовете на вълка до Националсоциалисти на 21 век.

Но ако самата Бирена зала не беше изненада, то хората, събрани пред нея, бяха повече от изненадващи.

Десетте кръгли маси не можеха да поберат групата, чиито членове се множаха буквално всяка секунда. Почти триста души, предимно млади хора, стояха или седяха по тротоара, бордюра или улицата, или просто се облягаха по колите, чиито собственици бяха пропуснали да си ги вземат навреме и нямаше да могат да си ги приберат преди да са изтекли трите дни. Малцината пешеходци, озовали се случайно сред тълпата, гледаха да се измъкнат по най-бързия възможен начин. Отпред четирима полицейски служители направляваха движението по улицата.

Хърбърт очакваше гъмжило от бръснати глави и кафяви ризи или нови-новенички кожени псевдонацистки униформи с ленти по ръкавите. Но пънкарите наброяваха не повече от десетина-петнадесет души. Повечето мъже и няколкото жени, които видя, бяха с официални дрехи и модерни консервативни прически. Напомняха млади брокери или адвокати, дошли в Хановер за някаква конференция. Именно обичайността всяваше някакво особено чувство на страх. Това би могло да бъде родният град на Хърбърт.

Докато напредваше бавно, той се вслушваше в разговорите през отворения прозорец. Не владееше перфектно немски, но схващаше достатъчно, за да разбере за какво става дума. Тези хора си бъбреха за политика, компютри и кулинария! Съвсем не беше така, както си го бе представял — гъмжило от млади хора, пеещи стари германски песни. Нищо чудно, че властите гледаха много-много да не се мяркат насам по време на Дните на хаоса. Защото ако се появяха, можеше да им се наложи да арестуват някои от водещите лекари, адвокати, борсови брокери, журналисти, дипломати и един Господ знае какви още изтъкнати представители на нацията. Ако тези хора решаха един ден да се опълчат на правителството, германските закони щяха да се срутят като картонени кули и светът отново би имал причина да се страхува.

В дъното на улицата имаше маса за регистрация. Тълпата, която чакаше пред масата, набъбваше с всяка секунда, но никой не се блъскаше, никой не се оплакваше; нищо не нарушаваше общата атмосфера на другарство. Хърбърт намали скоростта и започна да наблюдава как организаторите събират пари, раздават програмите за вечерта и продават червено-черни стикери за броните на автомобилите и значки.

И всичко беше изпипано законно и безупречно. Точно там беше проблемът, разбира се. За разлика от бръснатите глави, на които се гледаше като на низши в йерархията неонацисти, тези мъже и жени бяха достатъчно умни да се придържат към закона. А когато се съберяха достатъчно много, за да излъчат кандидати и да гласуват, щяха да променят закона. Точно както бяха постъпили през март 1933 година, когато законът бе дал на Хитлер диктаторска власт над цялата нация.

Един от домакините, висок млад мъж с пясъчноруса коса, стоеше вдървено зад масата, стискайки ръката на всеки новопристигнал.

Зад Хърбърт започваха да се трупат коли. Той освободи ръчната спирачка, натисна с длан педала на газта и колата се втурна по улицата. Той беше ядосан: ядосан на тези чудовища с болни съзнания, наследници на война и геноцид, и ядосан на системата, която им даваше правото да съществуват.

Зави по една от улиците, спря и натисна един бутон до радиото. Лявата задна врата се отвори и устройството, което държеше количката, се плъзна и я остави плавно на тротоара. Хърбърт се пресегна назад и я придърпа. Реши да си поговори с хората от компанията, за да доставят такива коли в Щатите. Те наистина биха направили живота на братята му по съдба по-лесен.

Плъзна се в креслото и натисна един бутон на вратата на колата да си прибере обратно устройството. После затръшна вратата и затъркаля количката по улицата към Бирената зала.