Том Кланси
Хаос (19)

18.

Четвъртък, 8:34

Ню Йорк

 

Триетажната сграда от кафяв пясъчник на Кристофър Стрийт в Уест Вилидж беше построена още през 1844 година. От едната й страна, на ъгъла, имаше цветарница, а от другата сладкарница.

Семейство Джонг, младата корейска двойка, която държеше цветарницата, изобщо не обръщаше внимание на мъжете и жените, посещаващи сто и петдесет годишната сграда. Нито пък Даниел Тетър и Мати Стивънс, мъже на средна възраст, собственици на сладкарницата „Волтер“. През двадесет и седемте години, откакто бяха в бизнеса, на пръсти се брояха случаите, когато бяха виждали собственика от Питсбърг.

Преди три месеца тридесет и две годишният специален агент от нюйоркското бюро на ФБР Дъглас Ди Мондо и четиридесет и три годишният шеф на отдел от нюйоркското полицейско управление Питър Арден посетиха семейство Джонг и Тетър, и Стивънс в домовете им и ги информираха, че преди четири месеца е бил сформиран мощен отряд от служители на ФБР и полицейското управление на Ню Йорк и че те разследват дейността на обитателите на кафявия дом. На цветарите и сладкарите беше казано само, че наемателят, Ърл Гърни, е бял расист, привърженик на идеята за върховенството на бялата раса и заподозрян в организирането на насилствени действия, насочени срещу чернокожите и хомосексуалистите в Детройт и Чикаго.

Това обаче, което търговците не научиха, беше, че в паравоенната група „Чиста нация“, към която принадлежеше Гърни, година по-рано е внедрен агент на ФБР. В шифровани писма до „майка си“ в Гренда Хилс, Калифорния, „Джон Уули“ докладваше за центъра по обучение на „Чиста нация“ в планините Мохок, Аризона, и за плановете на членовете му да се наемат като въоръжена сила на други бели расистки организации. Агентът знаеше, че в Ню Йорк се планира някаква грандиозна акция, нещо много по-крупномащабно от засадите, оставили в Чикаго трима мъртви чернокожи и пет изнасилени лесбийки. За нещастие, агентът не беше изпратен в Манхатън със специалния отряд и не знаеше какво планират „Чиста нация“. Това беше известно единствено на командира Гърни.

След месеци проследяване по улиците и от паркирани коли, след снемането на отпечатъци от пръсти от бутилки и празни кутии от бира в торби за отпадъци и проверки, Ди Мондо и Арден бяха сигурни, че са се натъкнали на екип от най-опасните членове на „Чиста нация“. Шест от седмината мъже и една от двете жени, които живееха в сградата, имаха досиета в полицията. Но въпреки това в главния ударен отряд не знаеха какво планира Гърни. Подслушванията по телефона попадаха само на разговори за времето, работата и семействата; съобщения по факса нямаше. Беше издействано разрешение да се проверява пощата им, но в писмата и колетите не се откри нищо. Явно обитателите на сградата бяха приели, че са обект на подслушване и наблюдение — недвусмислен признак, че нещо се готви.

И тогава, през двете седмици, предшестващи срещите със семейство Джонг, Тетър и Стивънс, хората от специалния екип забелязаха нещо, което ги накара да заработят на пълни обороти. Забелязаха, че деветимата обитатели на кафявата сграда пренасят все повече и повече кутии, сакове и куфари. Обикновено пристигаха по двойки, като единият от двамата не носеше нищо и държеше ръце в джобовете си. Екипът от наблюдатели изобщо не се съмняваше, че в джобовете има пистолети, също както и в кашоните, саковете и куфарите. Но Ди Мондо и Арден не искаха да заловят само една шепа оръжия. Ако в къщата имаше цял арсенал, те искаха да го пипнат целия.

Идеята да се издейства разрешение за обиск беше отхвърлена. Докато стигнеха до третия етаж — щабовете обикновено се помещаваха по високите етажи, — всички инкриминиращи документи или дискети щяха да бъдат унищожени. А освен това Ди Мондо и Арден не искаха да си играят на шикалки с тия закоравели престъпници. Шефът на бюрото Моу Джера се съгласи и даде разрешение на ударната група да се добере до мястото по свой начин, без да буди подозрения.

Цветарите и сладкарите с радост позволиха магазинчетата им да бъдат използвани като базови лагери, макар да се бояха не само от нападението, но и от възможните последици. Но пък всички бяха манифестирали при протеста във Вилидж срещу атаките на бръснатите глави през лятото на 1995 година и заявиха, че не биха могли да живеят в мир със себе си, ако други хора загинат поради бездействието им. Ди Мондо обеща, че полицейското управление на Ню Йорк ще им осигури защита.

Разполагането на екипа се извършваше в извънработно време. Агентът на ФБР Парк (от корейски произход) беше изпратен да работи в магазинчето на Джонг. Тетър и Стивънс наеха Джоунс, чернокож продавач, който работеше в нюйоркското полицейско управление. Двамата служители прекарваха доста време пред магазинчетата да пушат и по този начин всички ги виждаха. След две седмици всеки от двамата си доведе по още трима помощника, така че на мястото вече имаше базирани осем агента. Всички работеха дневна смяна — времето, когато обитателите на кафявата сграда проявяваха най-голяма активност.

Всеки нов служител се стараеше да се върти колкото се може повече пред погледите на посетителите на кафявото здание. Това се правеше с цел просто да престанат да им обръщат внимание. Дежурното ченге беше временно заменено от детектив Арден. Криейки културистката си физика под развлечени и парцаливи дрехи, Ди Мондо пък разиграваше бездомник, който от време на време спи на верандата на магазина и се налага да го изритват. Самият Гърни веднъж се оплака на Арден да държи „това вонящо същество“ далеч от собствеността му. Арден обеща да вземе мерки.

ФБР се сдоби с чертеж на къщата от собственика, който си мислеше, че показва сградата на перспективен купувач. Чертежите бяха сканирани и вкарани в компютъра в нюйоркското бюро. От сканираното изображение беше създаден триизмерен образ на вътрешното разположение, станал основа за плана на нападението. Денят беше определен и времето също — ранното утро, когато тясната еднопосочна улица щеше да е почти пуста.

Рано сутринта на уречения ден, още в тъмно, преоблечени полицейски служители се добраха до магазините. Във всеки магазин бяха разположени по петима полицаи — задачата им беше да арестуват престъпниците, щом излязат.

Основният отряд в двата магазина беше инструктиран да влезе в действие веднага щом Ди Мондо изкрещи: „Хей!“ Това щеше да стане или когато някой го блъсне, или когато Арден се опита да го изрита от верандата. Щом основният отряд влезеше в действие, спомагателният екип от дванайсет души щеше да изскочи от караваната си, паркирана зад ъгъла на Блийкър Стрийт. Шестима щяха да се втурнат вътре, но само ако се чуеше стрелба. Останалите шестима щяха да застанат на предварително установените места на улицата, за да прехванат евентуално излезлите. На Блийкър Стрийт беше паркирана и линейка, за всеки случай.

Операцията започна в 8:34, когато Ди Мондо се разполагаше на верандата с чаша кафе и кроасан. През последните няколко седмици първите двама души обикновено напускаха сградата между 10 и 10:30, вземаха метрото до Тридесет и трета улица, където се качваха в офиса си на Шесто авеню. Офисът не полагаше никакви грижи да скрие същността си: малка редакция и агенция за реклама и продажби на расисткото списание. Посетителите напускаха с багажа, който трябваше да отнесат до апартамента си. ФБР бе проучило съдържанието на кашоните, които се отнасяха в списанието, но не бе открило никакви оръжия; оставаше им само да приемат, че тези хора купуват оръжие, амуниции и ножове от нелегални улични търговци и го съхраняват там за разпределяне в „Чиста нация“ или другаде.

Вратата на кафявата сграда се отвори в 8:44, и в същия момент Ди Мондо захвърли чашата си с кафе надясно, пред сладкарницата, и се хвърли вътре. Арден, който чакаше в магазина, изскочи навън.

Млада жена — изрусена блондинка, спря до Ди Мондо и викна:

— Изхвърлете веднага този тип оттук!

Портиерът, висок мъж с мустаци, вдигна дребния Ди Мондо за яката и се приготви да го изхвърли на тротоара.

— Хей! — изрева Ди Мондо.

Един агент изскочи от цветарския магазин и застана зад жената. Тя изпищя. Втори агент се появи до нея и обяви, че е арестувана. Тя се опита да окаже съпротива, но двамата полицаи ловко й закопчаха белезниците и я вкараха в цветарницата.

През това време Арден вече бе прекрачил във фоайето на кафявата сграда.

— Какво правите тук, по дяволите? — изрева неонацистът.

— Не се тревожете — изрева в отговор Арден и му запуши устата. — Ще се погрижа този образ повече да не ви притеснява.

Това беше, за да заблуди евентуално онези, които надаваха ухо от горните етажи. Предаде го на следващите двама агенти, измъкна девет милиметровия си „Сиг Сауер Р226“ и застана до стената от лявата страна на стълбите.

Ди Мондо се придвижи надясно. В следващия момент останалите осем агенти нахлуха по двойки. Първите двама покриваха стаята от първия етаж, точно зад стълбите. Единият се сгуши до вратата, другият остана до стълбите, така че да държи под око площадката между първия и втория етаж. Втората двойка се придвижи между Ди Мондо и Арден и зае позиции на площадката между първия и втория етаж. Следващите двама спряха по средата на второто стълбище. Четвъртата двойка зае позиция на площадката на втория етаж. Последните се качиха до средата на следващото стълбище. Накрая Арден и Ди Мондо се качиха до последната площадка. Ди Мондо застана пред вратата, а Арден зае позиция, извади малко устройство, което приличаше на спринцовка и внимателно пъхна края му в ключалката. После долепи око до задната му част.

Това беше микрокамера на оптични влакна с кадмиева батерия и филм, който да регистрира изображението. Ди Мондо внимателно я размърда, за да заснеме всичко. Дойдеше ли моментът за съдебния процес над тези копелета, фотографските доказателства щяха да бъдат от особена важност. Особено след като камерата предаваше изображенията на автомати, два гранатомета MX9 и голям брезентов калъф, вероятно пълен с автоматични карабини. В стаята имаше трима души. Мъж и жена закусваха на една маса в десния ъгъл, а третият — Гърни — седеше с лице към вратата и работеше на един портативен компютър. Значи другите четирима бяха в спалните на долния етаж.

Ди Мондо вдигна три пръста и посочи към стаята. Арден погледна надолу към стълбите, повтори жеста му и изчака останалите агенти да привършат с проверката на другите помещения.

След секунда разбраха, че останалите от „Чиста нация“ заемат другите помещения, по двама във всяко. Ди Мондо даде знак с вдигнати палци, което означаваше да продължават със следващите стъпки от плана.

Понеже вероятността вратите да са усилени беше голяма, агентите не се изкушиха да ги изритат, а закрепиха пластични експлозиви до бравите. Над всеки пластичен експлозив беше закрепен малък предпазен щит, който да насочва взрива.

Ди Мондо извърна глава. Човекът на междинната площадка го следеше неотлъчно с поглед. Ди Мондо кимна и мъжът повтори жеста му. Също и човекът на стъпалата под него.

Пластичните експлозиви избухнаха.

Ди Мондо нахлу пръв, последван от Парк, Джоунс и Арден. И четиримата изреваха: „Не мърдай!“

Мъжът и жената замръзнаха. Гърни обаче скочи, захвърли портативния компютър в лицето на Парк и бръкна с дясната си ръка под масата. Парк автоматично пусна пистолета, улови компютъра и изкрещя на Арден:

— Стреляй!

В същия миг Гърни измъкна един автоматичен „Соколовски 45“ от закрепения под масата кобур, стреля и улучи Арден в лявото рамо. Арден също стреля, стреля и Парк, който вече бе успял да вдигне оръжието си. Един от куршумите на Арден улучи неонациста в лявото бедро, друг — в десния крак. Парк го удари в дясната предмишница.

Хищно озъбен, Гърни падна. Парк се хвърли към него и опря дулото на пистолета си в слепоочието му. Нито жената, нито мъжът бяха помръднали.

Ди Мондо и Джоунс ги изблъскаха до стената и докато им слагаха белезниците, жената изрева, че Ди Мондо е предател на расата си, а мъжът заплаши с отмъщение семейството му. И двамата все едно не виждаха Джоунс.

— Ще умрете. Всички ще умрете — обади се внезапно Гърни.

— Не е лъжа — отвърна Ди Мондо. — Само че дотогава ще ви стъпчем главите, змии такива.

— А ние ще ви хапем — изсмя се Гърни.