Том Кланси
Хаос (12)

11

Четвъртък, 11:52

Тулуза, Франция

 

Облицованата с дървени панели стая беше голяма и тъмна. Единствената светлина идваше от една лампа върху масивното бюро от махагон. Единствените предмети върху него бяха телефон, факсапарат и компютър, всички събрани в тесен полукръг. Рафтовете зад бюрото едва се забелязваха в полумрака. Върху тях имаше миниатюрни гилотини. Някои бяха работещи модели, направени от дърво и стомана. Други бяха от стъкло или метал; имаше и един пластмасов модел, продаван в Съединените щати.

Гилотините бяха използвани за публични екзекуции във Франция до 1939 година, когато убиецът Йожен Вайдман беше обезглавен пред затвора „Свети Петър“ във Версай. Доминик обаче не харесваше тия машини от по-късно време: гилотините с големи и солидни ведра, където да падат главите, с екрани да предпазват палачите от пръскането на кръвта, с амортизатори да смекчават удара на острието. Доминик обожаваше оригиналите.

От другата страна на бюрото сред призрачния мрак се помещаваше гилотина, висока два метра и четиридесет сантиметра, използвана по време на Френската революция. Не беше реставрирана. Вертикалните дървени греди бяха леко разядени, а напречната опора — излъскана от всички тела, които „Мадам Гилотен“ бе стискала в прегръдките си. Острието беше издърпано до връхната напречна греда, ръждясало от дъжда и кръвта. А ракитената кошница, също оригинална, беше протрита и оръфана. Доминик често оглеждаше остатъците от трици, използвани за измиването на кръвта, и няколкото полепнали по кошницата косъма. Косми, заплели се в ракитата, когато главите са се стоварвали вътре.

Всичко изглеждаше точно така, както е било и през 1796 година, последния път, когато кожените ремъци са пристягали ръцете и краката на осъдените. Когато люнетът, железният нашийник, е задържал врата на поредната си жертва в съвършен кръг, за да не мърда. Какъвто и да е бил обзелият ги ужас, те не са могли да избягат от острието. А щом палачът освободял пружината, нищо не можело да предотврати смъртоносния удар. Главата тупвала в кошницата, тялото било избутвано настрани в собствения си кош и вертикалната планка била готова да приеме следващата жертва. Процесът бил толкова бърз, че някои тела още въздишали, докато ги издърпвали настрани. Разправяха и че няколко секунди мозъците в отрязаните глави позволявали на жертвата да вижда и чува.

В дните на най-големия размах на Царуването на терора палачът Шарл Анри-Сансон и неговите помощници успявали да обезглавяват по една жертва на всяка минута. За три дни гилотинирали триста мъже и жени, за шест седмици — хиляда и триста, с което увеличили общия брой на екзекутираните между 6 април 1793 и 29 юли 1795 на 2 831 души.

Какво ли бе мислил за това хер Хитлер? Газовите камери в Треблинка са били предназначени да убиват двеста души за четвърт час, а онези в Аушвиц — по две хиляди. Дали великият убиец е бил впечатлен, или просто само е изсумтял презрително на работата на нещастните аматьори французи?

Гилотината беше гордостта на Доминик. На стената зад нея бяха закрепени вестници и гравюри в орнаментирани рамки, също и оригинални документи, подписани от Жорж Жак Дантон и други водачи на Френската революция. Нищо обаче не можеше да го разтърси така, както гилотината. Дори и с изключените лампи по тавана и дръпнатите щори той я усещаше — устройството, което му напомняше, че за да успее човек, трябва да е решителен. Хиляди благородници бяха загубили главите си под това зловещо острие, но такава е цената на революцията.

Телефонът иззвъня. Това беше третата линия — поверителен номер, на който секретарките никога не отговаряха. Само партньорите и Орн разполагаха с него.

Доминик се приведе напред в коженото си кресло. Беше върлинест мъж с едър нос, високо чело и волева брадичка. Косата му беше къса и мастиленочерна — в контраст с белия пуловер и белите му панталони.

Той натисна бутона на говорителя и каза:

— Да?

— Добро утро, мосю Доминик. Аз съм, Жан-Мишел. Доминик хвърли поглед към часовника.

— Не е ли малко рано?

— Срещата беше кратка, мосю Доминик.

— Разкажи ми.

И Жан-Мишел му разказа. За лекцията, която му беше прочетена под изтезание, и за това как германецът се мислел за равен на мосю Доминик. Съобщи му и малкото информация за Доринг, която бе изтървал Рихтер.

Доминик изслуша разказа му, без да го прекъсне нито веднъж, а когато Жан-Мишел свърши, попита:

— Как е окото ти?

— Мисля, че ще се оправи — отвърна Жан-Мишел. — Уредих си час при лекар днес следобед.

— Добре — каза Доминик. — Знаеш, че не е трябвало да ходиш без Анри и Ив. Затова ги изпратих с теб.

— Знам, мосю — отвърна Жан-Мишел. — И съжалявам много за това. Просто не исках да смущавам хер Рихтер.

— И не си го смутил — каза Доминик. Гласът му беше спокоен, но тъмните му очи бяха изпълнени с гняв. — Анри там ли е?

— Да.

— Дай го на телефона — заповяда Доминик. — Но преди това ме чуй добре. Искам тази вечер да ги вземеш с теб.

— Да, мосю Доминик.

Значи новото фюрерче вече е порасло и се гаври с чуждите представители. Доминик не беше особено изненадан. Тщеславието на Рихтер го правеше идеалния слушател на собствената си преса. Това, плюс факта, че беше германец. Тия хора явно нямаха представа какво е това да унижаваш беззащитен човек.

Анри се обади и Доминик разговаря с него само няколко секунди. После изключи телефона и се облегна в креслото.

Рихтер все още беше прекалено слаб, за да бъде реална сила в Германия, но трябваше да бъде поставен на мястото му преди да стане силен. Твърдо, без никакви компромиси. Той все още беше първият избор на Доминик, но ако не можеше да го има, щеше да има Карин Доринг. Тя също беше независима, но също така имаше нужда от пари. А след като видеше споходилото Рихтер, щеше да прояви разум.

Поуспокои се, докато гледаше мрачния контур на гилотината. Също като Дантон, започнал кръстоносния си поход срещу монархията като умерен, Доминик щеше да става все по-жесток, защото иначе съюзниците и враговете му щяха да го мислят за слаб.

Работата беше доста деликатна. Рихтер трябваше да бъде вразумен, без да бъде отблъснат. Но както Дантон бе казал в една реч пред Законодателната комисия през 1792 година: „Смелост, още веднъж смелост и винаги смелост!“ Смелостта на гилотината, смелостта на убеждението. И тогава, както и в днешно време, от това се нуждаеха хората, решени да победят в революцията.

А той щеше да победи в тази революция. После щеше да уреди един стар дълг. Не с Рихтер, а с един друг германец. С човека, предал го през онази отдавна отминала нощ. Човекът, задействал цялата машина.

Щеше да унищожи Рихард Хаузен.