Том Кланси
Хаос (9)

8

Четвъртък, 11:05

Хамбург, Германия

 

Пътят от летището до центъра на града им отне тридесет и пет минути. Както винаги при подобни делови пътувания на Худ страшно му се прииска да има време да спре и да разгледа някои от сградите, паметниците и музеите, покрай които минаваха. Беше истинска мъка само да ги проследява с поглед от летящата със сто и трийсет километра кола. Църкви, които по времето, когато са се основавали Съединените щати, вече са имали история. Но дори и да имаше време, съвестта му едва ли би позволила да го използва. Където и да отидеше, той преследваше с всички сили целта, довела го на това място. Нямаше никакво време за развлечения и разходки. Отношението му към работата му бе спечелило сред колегите прозвището папа Павел II. Не беше много сигурен, но подозираше, че човекът, на когото трябваше да „благодари“ за този прякор, е служителката по печата в Оперативния център Ан Фарис.

Изпитваше странна тъга, гледайки как модерните небостъргачи проблясват покрай затъмнения прозорец на колата. Тъга към себе си и към Ан. Младата разведена жена трудно успяваше да крие привързаността си към Пол и когато им се случеше да работят рамо до рамо, той изпитваше страх от близостта й. Съществуваше някакво тъмно, потайно привличане, на което беше толкова лесно да се поддадеш. Да се поддаде? Един женен мъж с две малки деца — а той нямаше намерение да ги зарязва. Вярно, любенето със съпругата му вече не му доставяше никакво удоволствие. Ненавиждаше са за мисълта, но понякога изпитваше огромно удоволствие, когато се отървеше, без да изпълнява съпружеските си задължения. Тя вече не беше онази съблазнителна, привлекателна и енергична Шарън Кент, за която се бе оженил. Беше се превърнала на мумия. Беше персонаж от сериалите по кабелната телевизия с живот отделен от този на семейството и колеги, които той познаваше единствено от празниците по Коледа. За капак беше и по-възрастна и още по-уморена, без онази жажда, която бе изпитвала към него в началото.

Докато той, поне в сърцето си, продължаваше да е все още хлапак.

Разбира се, това беше само в сърцето му. Не можеше да се заблуждава, че като плът е онзи рицар от онова време — освен може би единствено в очите на Ан. Което всъщност беше причината непрекъснато да се чувства привличан от тях.

Но въпреки всичко двамата с Шарън бяха имали чудесни мигове заедно, бяха си изградили една любов, различна от онази, която бяха споделяли. Дори само мисълта, че ще се прибере у дома при семейството си след една хвърчаща любов в офиса, го караше да се чувства като… съзнаваше отлично как щеше да се чувства. Беше размишлявал над проблема достатъчно дълго при онези дълги прибирания у дома от базата в Андрюс след безсънни нощи, изпълнени с обсъждания на съобщения за пресата с Ан. Щеше да се чувства като жалък и презрян червей, криещ се от светлината и промушващ се сред мръсотията, за да оцелее.

А дори и да успееше да се пребори с чувството на вина, от негова страна една такава връзка не би била почтена към Ан. Тя беше добра жена, имаше ангелско сърце. Да я улови за ръката, да й вдъхне надежда, когато самият той не изпитва такава, да свърже по този начин живота си с нейния и този на сина й би било дълбоко погрешно.

Нищо обаче не успяваше да прогони желанието му към нея. Може би точно това беше причината двамата с Шарън да работят толкова упорито. Те заменяха страстта, която бяха изпитвали един към друг навремето, с нещо, което все още можеха да вършат със същия ентусиазъм, нещо ново и различно всеки ден.

„Господи — помисли тъжно Худ, — какво ли не бих дал само за една нощ като онези тогава.“

Хотел „АлстерХоф“ се намираше между двете знаменити езера на града, но Худ, Стол и Хърбърт едва имаха време да се нанесат и да се измият преди да поемат обратно. Хърбърт хвърли един поглед през прозорците, докато провери набързо стаята с електронна метла за евентуални подслушвателни устройства.

— Случихме на хубава гледка, а? — обади се Хърбърт, докато пътуваха надолу с асансьора. Играеше разсеяно с дръжката от лопатка, която държеше под лявата облегалка на количката си. Под дясната пък беше пъхнал нож. — Тия езера ми напомнят за Чесапийк.

— Това са Биненалстер и Аусеналстер — обади се услужливо младият пиколо. — Вътрешен Алстер и Външен Алстер.

— Има смисъл — призна Хърбърт и пъхна дръжката в куките под облегалката. — Макар че лично аз бих ги кръстил Големия Алстер и Малкия Алстер. Като гледам, едното езеро май е поне десет пъти по-голямо от другото.

— Триста деветдесет и пет акра срещу четиридесет и пет — отвърна младежът.

— Значи почти съм улучил — коментира Хърбърт. Асансьорът меко намали, достигайки фоайето. — И все пак мисля, че моите имена са по-добри. Човек винаги може да различи едрото от дребното. Но пък винаги може да се обърка, ако не знае кой край на града е вътрешен и кой — външен.

— Може би не е зле да оставите бележка в кутията за предложения — обади се пиколото и посочи с пръст. — Ето я там, точно до кутията за писма.

Хърбърт го изгледа подозрително. Худ също не беше сигурен дали хлапакът си бие майтап с тях, или просто е услужлив. Германците поне според него нямаха чувство за хумор, макар и да беше чувал, че младото поколение бързо усвоявало американския сарказъм от американските филми и телевизията.

— Може и да го направя — заяви Хърбърт, докато изкарваше количката си от асансьора, и вдигна очи към Стол, който се бе превил под тежестта на раницата си. — Нали имаш електронен преводач? Какво казва той по въпроса?

Стол набра английските думи върху електронния уред с размери на книга джобен формат. Миг след това немският еквивалент изплава върху течнокристалния дисплей.

— Май трябва да им казват Гросалстер и Клайналстер — съобщи му Стол.

— Няма по-елегантно решение, така ли? — запита Худ.

— Няма — съгласи се Хърбърт. — Знаеш ли обаче какво ми идва наум? Направо ме убива, като се сетя какви имена си имаме във Филаделфия. Езерото Умрялата котка, Червясалата река…

— Тия ми харесват — прекъсна го Стол. — Пред взора ми веднага изниква пейзаж.

— Да, ама не от ония, дето ги гледаш по пощенските картички — каза Хърбърт. — Всъщност в универсалните магазини могат да се намерят само картички от Мейн Стрийт и старото училище и нищо друго.

— На мен лично най са ми по душа езерото и рекичката — заяви Стол.

Докато напредваха през гъмжащото фоайе, Худ се огледа за Мартин Ланг и заместник-министъра на външните работи Рихард Хаузен. Не се познаваше с Хаузен, но изпитваше силно желание да види отново германския електронен магнат Ланг. Бяха прекарали известно време заедно, когато Лос Анджелис беше домакин на международни гости при една компютърна конвенция. Топлотата, искреността и интелигентността на Ланг бяха впечатлили Худ. Той беше хуманист, ясно съзнаващ, че без щастливи работници не може да има просперираща компания. При него съкращения нямаше. Трудните периоди и моменти се дължаха на некадърно висше управление, а не на работниците.

Когато дойде моментът да се определи цената на новата рожба на Майк Роджърс и Мат Стол, регионалния оперативен център, или РОЦ, Ланг беше първият човек, дошъл им наум за компютрите, от които щяха да се нуждаят. Патентованата от компанията му технология, базирана на фотони, беше лесно приспособяема за конкретни нужди, с изключителни предимства, но и много скъпа. Худ обаче бе наясно, че изграждането на РОЦ ще е деликатен акт, който ще изисква изключително балансиране. Прокарването на половинмилиардния бюджет за РОЦ през Конгреса щеше да е изключително трудно, още повече когато се закупуваха вносни компоненти. В същото време Оперативният център щеше да се изприщи, вкарвайки РОЦ в чужди страни, освен ако той не съдържаше компютърно оборудване от тези страни.

Според Худ окончателната ситуация се свеждаше до две неща. Първото беше, че Германия скоро щеше да стане водещата страна в европейския Общ пазар. Възможността да се вкарва и придвижва относително свободно мобилен шпионски център даваше шанс на САЩ да следят отблизо всичко, което ставаше в Европа. Конгресът със сигурност щеше да го хареса. Второто пък беше, че компанията на Ланг, „Hauptschlussel“, или „Главен ключ“, щеше да е съгласна да закупи голяма част от материалите, необходими за този и други проекти, от американски компании. Така една голяма част от парите щяха да останат в Съединените щати.

Худ бе уверен, че ще успее да убеди Ланг в това. Той и Мат щяха да му демонстрират една нова технология, в която германците със сигурност биха поискали да вземат участие; това беше нещо, с което малкият научноизследователски отдел на Оперативния център се беше сблъскал, докато търсеше начин да провери интегритета на високоскоростни електрически вериги. Макар че Ланг беше почтен човек, той беше също така бизнесмен и патриот. Познавайки отлично цялото оборудване и възможности на РОЦ, Ланг би могъл да убеди правителството си да се ангажира с технологически контрамерки за националната си сигурност. И тогава вече Худ можеше да отиде в Конгреса за парите, необходими да се подронят тези мерки, парите, които той би се съгласил да бъдат похарчени в американски компании.

Той се усмихна. Колкото и странно да изглеждаше на Шарън, на която й се повдигаше от всякакви пазарлъци, и на Майк Роджърс, който беше всичко друго, само не и дипломатичен, Худ обожаваше този процес. Постигането на различни неща на международната политическа арена приличаше на сложна шахматна партия. Макар и никой играч да не излизаше невредим от нея, беше забавно да се наблюдава колко фигури е способен да запази човек.

Спряха до хотелските телефони, настрани от потока гости. Худ навлезе сред бароковия декор на фоайето.

Златната коса блесна през входната врата. Окото му се закачи в нея не толкова поради самото движение, колкото заради начина, по който се бе тръснала. На излизане от фоайето главата й рязко се наклони надясно и дългата й руса коса се разлюля наляво.

Худ остана втрещен. „Като птица, стрелнала се във висините!“

Неспособен да помръдне, Худ безсилно проследи с поглед как жената изчезва вдясно. Един продължителен момент той нито примигна, нито си пое дъх. Шумът във фоайето, толкова отчетлив допреди няколко секунди, внезапно се бе превърнал в приглушен ромон.

— Шефе? — обади се Стол. — Видя ли ги?

Худ не му отговори, а се втурна към вратата, провирайки се между хората и струпания багаж, разблъсквайки с рамо най-упоритите да се отместят от пътя му.

Златната лейди!

Добра се до отворената врата и се стрелна през нея. Погледна надясно.

— Такси? — запита едно пиколо в ливрея.

Худ дори не го чу. Обърна се на север и видя едно такси да се отдалечава към главната артерия на града. Яркото слънце му пречеше да се вгледа във вътрешността на автомобила. Той се обърна към пиколото.

— Не се ли качи току-що една жена в това такси? — запита Худ.

— Ja — отвърна младежът.

— Познавате ли я? — запита настойчиво Худ. Още докато произнасяше думите, осъзна колко заплашително звучаха. Пое си дълбоко дъх. — Извинявайте. — Не исках да ви крещя така. Просто… Мисля, че познавам тази жена. Тя гост на хотела ли е?

— Не — отвърна пиколото. — Остави някакъв пакет и си тръгна.

Худ махна с палец към фоайето зад гърба си.

— Къде го остави?

— Не на рецепцията — отвърна пиколото. — Даде го на някого.

Възрастна англичанка се приближи в търсене на такси.

— Извинете — каза младежът на Худ и се обърна към дамата.

В този момент изникна Стол, последван от Хърбърт.

— Какво става — попита Стол. — Ти хукна като някой, дето кучето му е решило да се поразходи по магистралата. Добре ли си?

Худ кимна.

— Да бе, вярвам ти — обади се Хърбърт.

— Добре съм — изрече Худ с далечен глас. — Аз… всъщност нищо. Това е дълга история.

— Видя ли някого?

За момент Худ остана мълчалив, после каза:

— Да.

— Кого? — запита Хърбърт.

— Една златна лейди.

Стол само цъкна с език.

Худ изчака пиколото да се върне при тях и го попита:

— Случайно да видяхте на кого остави пакета? Младежът поклати глава.

— Съжалявам. Тъкмо виках такси за хер Тсубурайя и не успях да забележа.

— Няма нищо. — Худ измъкна една десетдоларова банкнота и я подаде на пиколото. — Ако дамата случайно се върне, бихте ли се опитали да проверите коя е тя? Кажете й, че Пол… — Той се поколеба. — Не, не й казвайте кой иска да знае. Само се опитайте да разберете коя е, става ли?

— Ja — отвърна пиколото с разбиране и пак пристъпи към бордюра да отвори вратата на едно пристигнало такси.

Стол побутна Худ с крак.

— Хей, за десетарка и аз ще почакам тук. Двойно подсигуряване.

Худ дори не го чу. Това беше истинска лудост. Още не можеше да реши дали е навлязъл в територията на мечтите, или на кошмара.

Една дълга черна лимузина се плъзна покрай бордюра. Пиколото се приведе и отвори вратата. Отвътре се показа набит среброкос мъж. Двамата с Худ впиха едновременно погледи един в друг.

— Хер Худ! — изрече Мартин Ланг с лъчезарна усмивка, слезе и протегна ръка. — Толкова е хубаво пак да се видим. Изглеждате чудесно.

— Вашингтон ми действа много по-благотворно от Лос Анджелис — отвърна Худ.

Гледаше Ланг, но пред очите му още беше онази жена. Движението на главата й, блясъка на косите й…

„Стига — изкрещя той в себе си. — Имаш толкова важна работа. И собствен живот.“

Докато Худ представяше колегите си, един висок рус мъж с изразителни черти, между четиридесетте и петдесетте, излезе от колата и бавно ги приближи.

— Хер Худ — каза Ланг, — позволете ми да ви представя Рихард Хаузен.

— Добре дошли в Хамбург — проговори Хаузен. Гласът му беше звучен, а английският му — безупречен. Поздрави всекиго поотделно със стискане на ръка и леко привеждане.

Худ с изненада установи, че Хаузен е пристигнал без обичайния антураж от помощници. Американските официални лица не стъпваха и крачка, без край тях да пърхат поне две момчета за всичко.

Първото впечатление на Стол обаче беше различно.

— Напомня ми за Дракула — прошепна офицерът по поддръжката на Операционния център.

Худ се престори, че не е чул коментара на Стол, макар той да не беше лишен от основание. Хаузен беше облечен в черен костюм. Лицето му беше бледо, но напрегнато. Излъчваше осезателната учтивост на човек от Стария свят. Образът на Дракула обаче наистина би бил най-точното описание за този човек. Рихард Хаузен преследваше неонацисти. Служебният психолог на Оперативния център Лиз Гордън беше използвала информацията, съдържаща се в гофъра на Обединените нации в Интернет, за да подготви портрет на Хаузен. Бе го описала като човек, обзет от „ненавистта на капитан Ахав, но насочена към радикалите с десни убеждения“, и бе пояснила, че Хаузен не само гледа на тях като на заплаха за статуса на нацията си като член на международната общност, но и че „ги атакува със страст, предполагаща личен мотив, вероятно свързан с нещо в миналото му. Твърде възможно това да се дължи на жестокото отношение, на което е бил обект като дете, случващо се на много селски момчета, изпратени да продължат образованието си в големия град.“

В една забележка под черта Марта Макол бе предположила, че Худ трябва да е нащрек за едно нещо: че Хаузен може би търси по-близки връзки със САЩ, за да изкара от релсите националистите и да привлече атаките им върху себе си. „Това би му осигурило имиджа на мъченик, така нужен на политиците“ — пишеше тя.

Худ помести тази мисъл в едно от крилата на мозъка си с надпис „може би“. Засега за него присъствието на Хаузен на срещата беше индикация за голямото желание на германската електронна индустрия да работи с правителството на САЩ.

Ланг ги поведе към лимузината с обещанието, че ще се насладят на най-фината истинска германска храна в Хамбург, както и на най-хубавия изглед на Елба. Худ не придаваше кой знае какво значение на факта какво яде или къде. Единственото, което го вълнуваше, беше да се потопи в работа и дискусии и да стъпи отново на краката си.

Този път обаче Худ яде с огромно наслаждение, макар че когато отнасяха празните съдове, Стол се приведе към него и му довери, че супата от костенурка и боровинките със захар и сметана съвсем не предизвиквали у него усещането, както когато си похапвал бифтек и ягодов шейк.

Според германските обичаи обядът беше много ранен и ресторантът беше празен. Разговорът се водеше предимно на политически теми, възпламенен от обсъждането на наближаващата петдесета годишнина от плана „Маршал“. За почти две десетилетия работа с международни изпълнители, инвеститори и политици Худ се бе уверил, че повечето германци са благодарни за програмата за възстановяване, възродила Германия от развалините на войната. Също така бе открил, че някои от същите тези германци са упорити апологети на действията на Райха. През последните няколко години обаче той също така бе забелязал, че все повече и повече германци изпитват и гордост от това, че са приели безусловно отговорността за действията на страната си по време на Втората световна война. Рихард Хаузен бе взел активно участие в издействането на репарации за жертвите на концентрационните лагери.

Мартин Ланг също изпитваше гордост, макар и с привкус на горчивина.

— Японското правителство използва думата „извинение“ едва на петдесетата годишнина от приключването на войната — каза Ланг още преди да им поднесат ордьоврите. — А на французите им беше потребно още повече време да признаят, че държавата им е била съучастник в депортирането на седемдесет и пет хиляди евреи. Това, което направи Германия, надхвърля всякакво въображение. Все пак като нация поне полагаме всички усилия да осмислим случилото се.

Ланг отбеляза, че един от страничните ефекти от това е възникналото напрежение между тях и Япония и Франция от друга страна.

— С признаването на злодействата, извършени от нас — каза той, — сякаш нарушихме някакъв престъпен кодекс за мълчание. Сега ни считат за малодушни, за хора, не успели да отстоят убежденията си.

— Което обяснява защо трябваше да притиснем японците към масата за преговори с две атомни бомби — промърмори под носа си Хърбърт.

Друга значителна промяна, която Худ бе забелязал през изминалите няколко години, беше нарастващото негодувание от асимилацията на бившата Източна Германия. Това беше една от личните болежки на Хаузен, както учтиво го описа той.

— Това е съвсем друга страна — каза той. — Все едно Съединените щати да направят опит да погълнат Мексико. Източногерманците са наши братя, но те са възприели съветската култура и съветския начин на мислене. Инертни са и считат, че им дължим репарации, загдето сме ги изоставили в края на войната. Протягат ръце не за инструменти и дипломи, а само за пари. И когато не ги получат, вливат се във всякакви банди и почват да прилагат насилие. Изтокът въвлича нацията ни във финансова и духовна бездна и ще са ни нужни десетилетия, за да се измъкнем от нея.

Худ се изненада от нескрития гняв на политика. Това обаче, което го изненада още повече, беше, че техният иначе безупречен сервитьор изрази с грухтене одобрението си, докато им пълнеше чашите с минерална вода.

— Два пфенига от всяка марка, която заработва той, отиват за помощи на Изтока — посочи Хаузен към келнера.

Темата за РОЦ не беше засегната. Това щеше да стане по-късно, в хамбургския офис на Хаузен. Германците считаха, че трябва да опознаят партньорите си преди да започне процесът на съблазняване.

По едно време клетъчният телефон на Хаузен изписука. Той го измъкна от джоба на жилетката си, извини се и се извърна настрани да отговори.

Ярките му очи потъмняха и тънките му устни се извиха надолу. Не каза почти нищо.

Когато разговорът привърши, Хаузен сложи телефона на масата и каза:

— Беше помощникът ми. Терористи нападнали снимачна площадка близо до Хановер. Четирима души са мъртви. Едно американско момиче е изчезнало и имаме основание да мислим, че е отвлечено.

Ланг посивя.

— Филмът… да не е „Тирпиц“?

Хаузен кимна, без да крие тревогата си.

— Знаят ли кой го е извършил? — запита Хърбърт.

— Никой не е поел отговорността — отвърна Хаузен. — Но стрелящият е бил жена.

— Доринг — произнесе Ланг. — Това може да е само Карин Доринг, водачът на „Фойер“. Една от най-войнствените неонацистки групировки в Германия. — Гласът му бе равен, изпълнен с тъжна монотонност. — Рихард е прав. Тя събира млади отрепки от Изтока и ги обучава сама.

— Не е ли имало охрана? — запита Хърбърт.

— Една от жертвите е пазач — отвърна Хаузен.

— Но защо ще им е да атакуват снимачна площадка? — запита Худ.

— Това е съвместна германо-американска продукция — каза Хаузен. — Достатъчна причина за Доринг. Тя иска да изхвърли всички чужденци от Германия. Терористите обаче също така са отвлекли и каравана, пълна с нацистки реликви. Медали, оръжия, униформи, все от този род.

— Сантиментални копелета! — изръмжа Хърбърт.

— Възможно е — изрече Хаузен. — Но може би имат други цели. Разбирате ли, господа, от няколко години насам се наблюдава един отвратителен феномен, наречен Дните на хаоса.

— Чувал съм — каза Хърбърт.

— Едва ли е било по масмедиите — отвърна Хаузен. — Нашите репортери не искат да отразяват събитието.

— Но това не ги ли прави нещо като съучастници в цензура от нацистки тип? — зачуди се Стол.

— Не, разбира се. Не ги обвинявам. Чух за Дните на хаоса от приятели в Интерпол. Наистина гадна работа.

— Така е — съгласи се Хаузен и погледна първо Стол, после Худ. — Групи на ненавистта от цяла Германия и дори от други страни се събират в Хановер, на сто километра на юг оттук. Правят ралита и обменят гадните си идеи и литература. Някои, включително групата на Доринг, са превърнали в традиция атаките на символични, както и на стратегически цели по време на тези сборища.

— В крайна сметка разузнаването ни кара да вярваме, че това е групата на Доринг — вметна Ланг. — Тя е бърза и много, много внимателна.

— А правителството се бои да ги халоса през Дните на хаоса, за да не създаде излишни мъченици — каза Хърбърт.

— Така е, повечето хора от правителството се боят именно от това — съгласи се Хаузен. — Страхуват се от все по-нарастващата и нескривана гордост, която иначе много германци с десни разбирания изпитват към това, което нацията, съживена и мобилизирана под ръководството на Хитлер, е успяла да постигне. Тези представители на правителството искат да изтрият от политическата карта радикализма, без да наказват споделящите го. Особено по време на Дните на хаоса, когато толкова много антагонистични елементи са извън контрол, правителството действа изключително внимателно.

— А вие на какво мнение сте? — запита Худ.

— Мисля, че трябва да направим и двете. Да ги мачкаме на всяко място, където се появят, и после да използваме законите, за да прогоним и останалите.

— Значи вие мислите, че тази Карин Доринг и групата й са търсели реликвите специално за Дните на хаоса? — запита Хърбърт.

— Раздаването на тези музейни експонати между тях ще привърже притежателите им директно към Райха — произнесе Хаузен замислено. — Само се опитайте да си представите как би ги мотивирало това.

— За какво? — запита Хърбърт. — За повече нападения ли?

— И това — отвърна Хаузен, — или може би просто за лоялност. При наличието на седемдесет или осемдесет подобни групи, жадуващи за нови членове, лоялността е нещо много важно.

— Или пък вестта за кражбата ще раздуха смелостта в сърцата на онези, които прочетат за това във вестниците. Мъже и жени, които, както казва Рихард, все още продължават тайно да обожават Хитлер — каза Ланг.

— Какви са новините за американското момиче? — запита Хърбърт.

— Тя е стажантка във филма — отвърна Хаузен. — За последен път са я видели да влиза в караваната. Полицията смята, че е възможно да са я отвлекли заедно с автомобила.

Хърбърт хвърли поглед към Худ, който помисли малко и после кимна.

— Извинете ме — каза Хърбърт, отблъсна количката си от масата и потупа телефона под облегалката за дясната му ръка. — Ще си намеря някое спокойно ъгълче, където да поговоря по телефона. Може би ще успеем да добавим малко информация към базата данни на разузнаването.

Ланг му благодари и отново му се извини. Хърбърт го увери, че няма за какво да се извинява.

— Терористи отнеха съпругата и краката ми в Бейрут — каза той. — И всеки път, когато видя налудничавите им лица, използвам възможността да смажа колкото може повече от тях. — Той изгледа Хаузен. — Тези копелета са най-голямата ми грижа, хер Хаузен, и аз живея единствено само за да ги унищожавам.

Хърбърт се извърна рязко и затъркаля количката си сред масите. Хаузен се замисли. Лиз имаше право: тук нещо ставаше.

— Ние водим тази битка повече от петдесет години — изрече Хаузен с гробовен глас. — Можете да направите ваксина срещу болестта и да намерите подслон срещу бурята. Но как да се защитите срещу това? Как да победите ненавистта? А това е нещо, което непрекъснато се разраства, хер Худ. Всяка година никнат като гъби нови групи с все повече членове. Господ да ни е на помощ, ако някога решат да се обединят.

— Моят заместник-директор в Оперативния център веднъж каза, че една идея може да се победи с по-добра идея. Ще ми се да повярвам, че това е така. Но ако не е — той посочи с палец към отдалечаващия се Хърбърт, — аз съм тук с моя шеф на разузнаването. Ще ги проследим и ще ги унищожим.

— Те са много добре покрити — каза Хаузен, — изключително добре въоръжени и на практика невъзможни за инфилтриране, защото приемат само много млади членове. Много рядко знаем предварително какво са замислили.

— Само засега — увери го Мат.

— Какво имате предвид, хер Стол?

— Спомняте ли си онази раница, която оставих в колата?

Хаузен и Ланг кимнаха. Стол се усмихна.

— Е, ако можем да се споразумеем за тая работа с РОЦ, ще изхвърлим всичките гнили ябълки от коша.