Том Кланси
Хаос (69)

67

Петък, 00:04 след полунощ

Вюнсторф, Германия

 

Полицейската кола летеше по аутобана със сто и петдесет километра. Хауптман Розенлохер седеше до шофьора и се взираше напред. На задната седалка седеше още един мъж. Беше облечен в синята униформа на Landespolizei

Зад колата на Розенлохер имаше още две, с кодови обозначения Втори и Трети. И в двете имаше по шестима служители от тактическия отряд, състоящ се от петнадесет души. Петима от мъжете бяха въоръжени с карабини М1 30 калибър, използвани за снайперистка стрелба, другите петима носеха автомати НК 54. Всички, включително и шофьорите, имаха пистолети „Валтер Р1“ с 12.5 милиметрови дула. Всички наблюдаваха околността за момичето и мъжа в инвалидната количка.

Розенлохер, среброкос офицер с набръчкано лице, се чудеше дали Рихтер е захапал въдицата. Самият той нямаше никакъв опит в тия психологически операции. Опитът му беше свързан с установяването на контрол при безредици и операции под прикритие. Генерал Роджърс обаче го беше уверил, че номерът е бил използван от един от колегите му при овладяване на ситуация през 1976 година, свързана с отвличането на самолет на британските въздушни линии от хърватски терористи. Освен това, пак според генерала, повечето революционери, особено новаците, можели да бъдат убедени, че сред тях има предатели.

Телефонът на офицера иззвъня.

— Хауптман Розенлохер, тук е Роджърс. Успяхме накрая да ви открием със спътника. Боб и момичето са на север от вас на около три километра, вървят към аутобана. Неонацистите бяха спрели, но сега отново потеглиха. Работата е кой ще се добере пръв до тях.

Хауптманът провери спидометъра, после се приведе към шофьора и каза:

— Газ.

Шофьорът изгрухтя и натисна педала. — Благодаря ви, генерале — каза Розенлохер. — Ще ви се обадя веднага щом имам да ви докладвам нещо.

— Успех — каза Роджърс.

Розенлохер отново му благодари, после се втренчи напред. Оръжието беше на една поставка зад седалката му. Той се пресегна и го сграбчи. Дланите му бяха влажни както всеки път, когато влизаше в акция. За разлика от повечето ситуации, този път не му се искаше да има стрелба.

След няколко секунди зърна две фигури сред, храстите от лявата страна на пътя. Те мигновено се скриха.

— Разузнавачи на Рихтер — каза Розенлохер. — Усещам ги и при сто и седемдесет километра в час тия копелета. Забави.

След още няколко секунди видяха двама души да се измъкват от гората. Мъж в инвалидна количка и момиче зад него.

— Стоп! — изкрещя Розенлохер.

Шофьорът наби спирачките и спря встрани, а Розенлохер сграбчи радиото. Другите коли също забавиха.

— Втори и Трети, виждате ли ги? — попита той.

— Втори вижда.

— Трети вижда.

— Втори, вие прикривате южния фланг. Трети, отбивате и отцепвате от север. Аз ще сляза и ще ги прибера.

Трите коли спряха на двадесетина метра една от друга на банкета. Шофьорите останаха зад воланите. Розенлохер скочи пръв на шосето. Беше само на тридесет метра от края на гората, където Боб Хърбърт и Джоди Томпсън се надпреварваха със смъртта.

Розенлохер вдигна карабината, прицели се зад момичето, където бе зърнал раздвижване, и викна:

— По-бързо!

Джоди пъхтеше и залиташе, но не спираше да бута.

Розенлохер следеше останалите. Фаровете на преминаващите коли изтръгваха от мрака лица. Млади лица. Някои разярени, други уплашени. Той знаеше, че е нужна една погрешна стъпка, само една, и ситуацията ще излезе извън контрол. Надяваше се инстинктът за самосъхранение да превъзмогне страстите и никой да не пострада.

Вече виждаше ясно лицата на американците. Хърбърт въртеше колелата със съсредоточено изражение; Джоди хлипаше и буташе.

Розенлохер се прицели в една голяма група младежи, излезли от гората. Смели момчета, очевидно решили да жертват живота си, за да дадат пример на последователите си. След секунди обаче се увери, че нямат намерение да нападат. Не видя Карин или Манфред. Не знаеше защо ги няма, но беше наясно, че тялото без глава е осъдено на смърт. Каквото и да бяха способни да извършат тия главорези, те нямаха смелост да нападнат организирана сила.

Хърбърт и Джоди се добраха до пътя. Както бяха инструктирани, шофьорите на Втори и Трети излязоха да помогнат за прехвърлянето на Хърбърт през мантинелата. Без паника, без бързане — характерен белег на отряда.

После започнаха да се изтеглят и останалите и когато всички вече бяха в безопасност, Розенлохер обърна гръб към гората и закрачи към колата. Очакваше куршум в гърба. Съзнаваше, че всяка стъпка, може да е последната в живота му.

Стигна до колата и спокойно нареди на хората си да се качват.

Потеглиха без никакви инциденти.

Розенлохер нареди да карат направо в болницата. Шофьорът наду сирената.

Отзад Джоди се отпусна върху рамото на Хърбърт и заплака.

— Ръката ме боли.

— Тихо — сгълча я Хърбърт.

— Всичко ме боли. Всичко.

Хърбърт я погали по главата и тихо каза:

— Скоро ще се погрижат за теб. Всичко мина. Ти си в безопасност. Ти се държа като истински герой.

Тя го сграбчи за рамото. Дъхът и сълзите й огряваха врата му. Той я притисна още по-силно към себе си, толкова горд от нея, че чак очите му се насълзиха.

— Наред ли сте, хер Хърбърт? — запита меко Розенлохер.

— Да — отвърна той. — Съвсем.

— Вашият приятел генералът имаше право — каза Розенлохер. — Той ме увери, че всичко, което трябва да направя, е да ви извоювам няколко минути. „Само разхлабете примката и Боб сам ще се измъкне“, така каза.

— Лесно му е на него — отвърна Хърбърт. — Благодаря ви, че ни измъкнахте, хауптман. Ще ви споменавам в молитвите си.

Розенлохер се усмихна, вдигна телефона и помоли диспечера да го свърже с генерал Роджърс във Вашингтон.

Човечеството бе преживяло една страшна война, за да бъде съборен от власт Хитлер. Беше истинска ирония на съдбата, че след толкова години на преследване на Феликс Рихтер, след толкова инсценировки новият фюрер бе рухнал, без да бъде даден и един изстрел.

Ирония, но на място. Може би в края на краищата човечеството все пак поумняваше с времето. Успеят ли хората да се възпротивят отрано на тираните, рано или късно виждат, че те до един са облечени с новите дрехи на краля.

Развесели се от тази мисъл и подаде слушалката на Боб Хърбърт, за да докладва на шефа си, че мисията е завършена успешно.

И наистина бе завършила успешно.