Том Кланси
Хаос (67)

65

Четвъртък, 23:49

Вюнсторф, Германия

 

В гората иззвъня телефон. Ролф Мурнау се спря и се вслуша. Чу второто прозвъняване и завъртя лъча на фенерчето си наляво, после измина няколко крачки през гъстите преплетени клони и видя труп. По широките рамене заключи, че е на Манфред Пайпър. До него лежеше Карин Доринг.

— Насам! — извика Ролф. — Бързо!

Няколко души излязоха от храстите, скупчиха се около тялото на Манфред и загледаха телефона, който звънна трети път и след секунда четвърти. Останалите заобиколиха Карин Доринг.

Ролф коленичи до трупа и бавно го преобърна. Очите на Манфред бяха затворени, устата му — зяпнала и разкривена.

— Тя е мъртва — обади се нечий глас откъм тялото на Карин. — Проклети да са, тя е мъртва! Телефонът звънеше, без да спира.

— Какво да правя? — попита Ролф. Зад него изхрущяха съчки и се чу гласът на Феликс Рихтер:

— Отговори.

— Слушам — отвърна Ролф. Беше зашеметен от загубата на водачите си. Посегна към якето на Манхред и дръпна телефона, поколеба се, после издърпа антената и каза:

— Ja!

— Тук хауптман Карл Розенлохер. Искам да говоря с командира ви, животни.

— Хер Рихтер — каза Ролф. — Той иска да говори с командира.

— Кой? — попита Рихтер.

— Хауптман Карл Розенлохер.

Дори и в мрака Ролф видя как Рихтер се напрегна. Край тях се трупаха все повече и повече неонацисти новината за смъртта на водачите им бе плъзнала веднага.

Жан-Мишел дойде в момента, когато Рихтер поемаше телефона.

— Феликс Рихтер слуша — каза германецът.

— Познаваш гласа ми — каза Розенлохер. — Искам обаче да чуеш и този глас.

Миг по-късно една млада жена заговори на английски:

— Казах ви, че не можете да ме победите. Никога не ще успеете, никой от вас.

— Малката, ние сме по следите ти — каза Рихтер.

— Не, ти не си по следите й, Рихтер — намеси се Розенлохер. — Тя е в безопасност с мен, заедно с американеца, който я измъкна. Той ми се обади да ги прибера. А що се отнася до теб, ти няма да избегнеш пламъците на този пожар. И той изобщо няма да стане национален.

Рихтер закри микрофона с длан и заповяда:

— Оръжията. Пригответе оръжията си. Мъжете вдигнаха карабините си.

— Ще посрещна силата със собствените си сили — заяви Рихтер.

— Няма да ти е от полза — отвърна бавно и присмехулно Розенлохер. — Този огън гори в лагера ти.

— За какво говориш?

— Как мислиш успя американецът да се промъкне в лагера ти тази нощ? — запита Розенлохер. — Нали е инвалид?

Рихтер впи поглед в мрака.

— Имам свои хора сред вас — каза Розенлохер. — Те му помогнаха.

— Лъжеш — проговори напрегнато Рихтер.

— Те са с теб цял ден — каза Розенлохер. — Гледат. Наблюдават. И бяха готови да помогнат на американеца. Тази нощ ти загуби ключови фигури, не е ли така, Рихтер?

— Не вярвам. Не ти вярвам за нищо.

— Тогава ела след мен. Може би малко стрелба ще освежи разсъдъка ти. Хората ще стрелят в мрака. И кой ще бъде пронизан от куршум, Рихтер? От коя страна ще профучи куршумът?

— Няма да се осмелиш да ме убиеш — заяви неонацистът. — Истината не може да остане потулена, С теб ще бъде свършено. Има закони.

— Карин сложи кръст на законите, когато нападна снимачната площадка. Да не мислиш, че на обществото ще му пука, Рихтер? Дали не мислиш, че наистина ще му пука, когато разбере, че хладнокръвните убийци на невинни хора са били застреляни?

— Няма да победиш! Аз ще спра преследването и веднага ще си тръгна. И ти няма да можеш да направиш нищо!

— Нещата вече са извън контрола ми, Рихтер — отвърна Розенлохер. — Обаждам се само да ти кажа сбогом. И още нещо: няма да съм сред тези, които ще сложат черно заради теб.

И затвори. Рихтер захвърли телефона и изруга.

— Какво става? — попита някой.

Рихтер стисна юмруци и изгледа злобно помощниците си.

— Хауптман Розенлохер твърди, че в редиците ни са проникнали членове на хамбургската полиция.

— Тук, сред нас? — Ролф не повярва на ушите си.

— Тук — каза Рихтер и се огледа. — Разбира се, че лъже. Това е невъзможно! — Той се замисли на глас. — Но защо му е да лъже? Той е прибрал момичето и американеца. Какво печели с това?

— А може би не лъже — обади се нервно един мъж.

— Да не би да искаш да прекратя преследването? — викна Рихтер. — Да не си от хората му?

— Хер Рихтер! — извика друг. — Познавам Йорген от години. Той е предан на каузата.

— Може би Розенлохер лъже — предположи трети.

— Но защо? — запита Рихтер. — Какво ще спечели с това? Страх? Отказ? Нерешителност? Паника? Какво печели той с това?

— Време — проговори зад него Жан-Мишел.

— Какво? — изрева Рихтер.

— Розенлохер печели време — повтори спокойно Жан-Мишел. — Ние откриваме телата, спираме да се погрижим за тях, после се въртим като мухи без глави и се чудим кой може и кой не може да бъде предател. А докато си блъскаме главите, Розенлохер печели време и онези двамата се отдалечават от нас.

— Но той каза, че са при него!

— Дали е така? — запита Жан-Мишел. — Не мисля, че американецът и момичето са имали достатъчно време да се доберат до аутобана. Може би инвалидът има телефон и му се е обадил. Може да е чул как в речта си го нарекохте най-злия си враг.

Рихтер не го разбра и Жан-Мишел поясни:

— Не е трудно да се свържат два-три разговора, та да изглежда, че Розенлохер, американецът и момичето са заедно.

Рихтер стисна очи.

— Вие допуснахте грешка, която един лидер не може да си позволи — произнесе меко Жан-Мишел. — Вие показахте на американеца как да ви победи, като му дадохте името на човек, на когото може да се довери. А сега може би давате на същия този враг възможността да ви отслаби с един стар психологически номер.

— Хванете ги! — изрева Рихтер.

Ролф тръгна през гората. По лицето му се стичаха сълзи. Сълзите на момче, така и не станало мъж. Сълзите на човек, чиито мечти за светло бъдеще с „Фойер“ току-що се бяха превърнали в пепел.