Том Кланси
Хаос (64)

62

Четвъртък, 17:15

Вашингтон, окръг Колумбия

 

Повикването беше препратено към Роджърс, който чакаше връзка с полковник Огъст.

Беше Боб Хърбърт. Роджърс включи телефона на външен говорител, за да могат Даръл, Марта и пресслужителката Ан Фарис да чуват разговора.

— Сред една тъмна гора съм някъде между Вюнсторф и едно езеро — каза Хърбърт. — Добрата новина е, че успях да открия Джоди Томпсън.

— Това е страхотно! — изрече възбудено Роджърс и стрелна с поглед Маккъски. — Направил си го, докато през това време Интерпол и ФБР още само задават въпроси и вдигат кръвното на германските власти. Как можем да ти помогнем, Боб?

— Е, лошата вест е, че подире ни търчи цяла сбирщина нацистки варвари. Трябва да откриеш един телефонен номер.

Ръката на Роджърс се стрелна към клавиатурата и той задейства Джон Бен с F6/Enter/17.

— Чий номер, Боб?

Хърбърт му каза. Роджърс го помоли да изчака, докато набере Hauptmann Rosenlocher, Hamburg Landespolizei.

Маккъски също се приведе да хвърли поглед. Докато Роджърс изпрати номера на Бен, Маккъски се хвърли към съседния телефон и се свърза с Интерпол.

— Този Розенлохер е истински трън в петата на главния нацист — каза Хърбърт. — И може да се окаже единственият човек, на когото да имаш вяра. Поне от това, което чух за него в Хановер.

— Ще го открием и ще го свържем с теб — обеща Роджърс.

— Добре ще е да го направите по-бързичко — каза Хърбърт. — Напредваме с всички усилия, но ония са по-бързи от нас. Вече чувам колите по аутобана. А когато открият телата, които сме им оставили на пътя…

— Разбрах — прекъсна го Роджърс. — Можеш ли да издържиш още?

— Докато Джоди може, и аз мога — каза Хърбърт. — Само че тя вече едва се държи на крака.

— Кажи й да не се предава — викна Роджърс, докато превключваше програмата „Геолог“. — Ти също. — Той извика Вюнсторф и огледа терена между града и езерото. Беше точно както го беше описал Хърбърт. Дървета и хълмове. — Боб, имаш ли някаква представа къде си? Можеш ли да ми дадеш някакви отличителни белези?

— Много е тъмно, Майк.

— Добре, Боб — каза Роджърс. — Ще намерим решение на проблема.

Маккъски още чакаше на телефона с Интерпол, така че Роджърс сам извика Стивън Виан. Виан каза, че дори и с възможностите за светлинна интензификация при нощно търсене, на спътниците на НРО ще им е необходим поне половин час, за да открият точното местонахождение на Хърбърт. Роджърс посочи, че животът на двамата е поставен на карта. Виан отвърна, макар и не безстрастно, че въпреки това търсенето ще отнеме до половин час.

Генералът загледа картата. Наистина бяха загазили здравата. А и щом като Хърбърт вече чуваше нападателите, беше направо невероятно кола или дори хеликоптер да се добере до тях навреме.

Маккъски търсеше връзка с Розенлохер.

Роджърс мразеше да съобщава лоши вести на хората в акция. Но лошите вести бяха по-добри от никаквите, така че той пак хвана слушалката.

— Боб, опитват се да ви открият. Може би ще успеем да ви помогнем. Междувременно още търсим онзи полицейски служител. Проблемът е, че дори и да го открием, не е много вероятно да стигне до вас навреме.

— Знам — въздъхна Хърбърт. — Това шибано място е гъчкано с дървета и хълмове.

— Не е ли по-добре, ако се опитате да заобиколите врага във фланг?

— Не — отвърна Хърбърт. — Теренът е много неравен, но от другата страна е още по-зле. Буквално ще трябва да пълзим. — Той замълча за момент. — Генерале? Ако успееш поне да откриеш Розенлохер, има едно нещо, което можеш да опиташ.

Роджърс го изслуша. Това, което предлагаше шефът на разузнаването, беше изумително, страхотно и невъзможно за осъществяване. Но при липсата на всякакъв друг изход то придобиваше характер на бойна заповед.