Том Кланси
Хаос (53)

51

Четвъртък, 21:14

Вюнсторф, Германия

 

Карин Доринг хладнокръвно отръска горящите частици. Беше вбесена, но не го показваше. Следеше оттеглящата се през пламъците и дима кола.

Умен мъж. Без фарове. Оттегляше се на заден ход, направляван само от слабата светлина на спирачните светлини. И в един момент и те угаснаха. Есесовският кинжал се люшкаше на хълбока й. Карабината, която държеше, беше предназначена за мъжа. Кинжалът — за момичето.

Манфред я сграбчи за рамото и викна:

— Карин! Имаме ранени! Рихтер има нужда от помощта ти, за да…

— Искам тези двамата — изръмжа тя. — Рихтер да се оправя с тоя хаос. Нали искаше да е водач. Нека води тогава.

— Ама той не може! — убеждаваше я Манфред. — Няма да го приемат.

— Тогава ти води.

— Знаеш, че те са готови да слязат и в ада, но само след теб.

Карин тръсна рамо, за да се освободи от ръката му, после се обърна и го погледна убийствено.

— В ада? Та те се разбягаха като хлебарки от един старец в инвалидна количка и от едно истерично момиче! Те ме опозориха. Срамота!

— Да забравим това — каза Манфред. — Това беше случайност.

— Искам отмъщение. Искам кръв.

— Не — замоли я Манфред. — Недей. Всичко свърши, отидоха си…

— Стига глупости! Ще ги стигна!

— Карин, изслушай ме! — извика Манфред. — Можеш да насочиш мъстта си по друг канал. Като помогнеш на Рихтер и ни поведеш към Хановер.

— Нямам право да водя никого, докато тези двамата са живи. Стоях до Рихтер и гледах как хората ми, собствените ми войници, треперят като страхливци. — Тя тръгна сред пушеците. Манфред се повлече след нея.

— Не можеш да догониш автомобил — започна той.

— Той кара без фарове по черен път — отвърна тя и затича. — Ще го пипна или ще го проследя. Няма да е трудно.

— Изобщо не мислиш — подвикна той. — Откъде си толкова сигурна, че не ти е направил засада?

— Не съм сигурна.

— А какво ще правя аз без теб?

— Присъедини се към Рихтер. Нали така искаш.

— Не искам — каза той. — Карин, нека поговорим… Тя затича по-бързо.

— Карин! — изрева той.

Тя не искаше да чува нищо повече. Не беше сигурна до каква степен последователите й я бяха подвели и до каква степен ги бе подвела тя. Всичко, което съзнаваше в момента, беше, че за да изкупи бездействието си в този позор, да се почувства отново чиста, трябваше да измие ръцете си с кръв.

И щеше да го направи. Така или иначе, днес или утре, в Германия или в Америка, щеше да го направи.