Том Кланси
Хаос (26)

25

Четвъртък, 9:50

Вашингтон, окръг Колумбия

 

— Благодаря, генерале, страшно благодаря, но отговорът ми е „не“.

Майк Роджърс знаеше много добре кога гласът от другата страна на обезопасената линия е искрен. Знаеше също така, че щом този силен глас кажеше нещо, рядко се отмяташе от думите си. Брет Огъст си беше такъв още от шестгодишен.

Но Роджърс също беше искрен; искрен в желанието си да уговори полковника да поеме групата „Страйкър“. А Роджърс не беше човек, който да се откаже от нещо, особено когато познаваше слабостите на събеседника си не по-зле от достойнствата му.

Ветеран с десетгодишен стаж от командването на специалните операции към военновъздушните сили, Огъст беше приятел на Роджърс от детинство. Обичаше самолетите повече, отколкото Роджърс екшъните. Всеки съботен и неделен ден двамата младежи яхваха велосипедите и изминаваха петте мили по шосе 22 до Брадли Фийлд в Хартфорд, Кънектикът. После просто седяха на поляната и гледаха как самолетите излитат и кацат. Бяха достатъчно големи и много добре помнеха как витловите самолети отстъпиха място на реактивните, а Роджърс живо помнеше как всеки път бе изпадал в екстаз, когато някой от новите 707 изревеше над главите им. А Огъст направо изпадаше в делириум.

Всеки ден след училище учеха заедно и всеки пишеше различно домашно, за да могат да приключат по-бързо. След това правеха модели на самолети.

Огъст боготвореше астронавтите и следеше всеки триумф на американската космическа програма. Роджърс не мислеше, че го е виждал някога по-щастлив, отколкото когато Хам, първата американска маймуна, летяла в орбита, бе докарана в Хартфорд на изложение. Огъст съзерцаваше истинския космически, пътешественик в състояние близко до еуфория. Дори и когато се бе похвалил на Роджърс, че е успял да вкара в леглото си Барб Матиас, не бе изглеждал толкова щастлив.

Когато дойде времето за казармата, Роджърс отиде в армията, а Огъст избра военновъздушните сили. И двамата завършиха военната си служба във Виетнам, Роджърс на земята, а Огъст в разузнавателни полети над северната част на страната. При един такъв полет самолетът му беше свален и той се озова във военнопленнически лагер. Прекара в него повече от година, но накрая през 1970 година успя да избяга с още един пленник. Страшният опит ни най-малко не обезкуражи Огъст. Напротив, след преживяното във военнопленническия лагер той стана още по-смел. Завърна се в Щатите изпълнен със сили и после отиде пак във Виетнам, за да организира шпионска мрежа за търсене на други военнопленнически лагери с американски военнослужещи. Остана нелегално в страната цяла година след изтеглянето на американската армия, после изкара три години във Филипините, подпомагайки президента Фердинанд Маркос да бие сецесионистите на Моро. След това работи като връзка на военновъздушните сили с НАСА, като помогна да се организира осигуряването на шпионските спътникови мисии и накрая влезе в състава на Центъра по-управление на спътниците като специалист по антитерористична дейност.

Макар да се бяха срещали рядко през годините след Виетнам, двамата всеки път разговаряха така, сякаш не беше минал и ден от последната им среща. Единият носеше модел на самолет, а другият боя и лепило, и заедно изпитваха онова, което ги бе вълнувало още от деца.

Така че когато полковник Огъст каза, че благодари искрено на стария си приятел за предложението, Роджърс му повярва. Обаче не можеше да приеме отрицателния отговор.

— Брет — започна Роджърс, — погледни на нещата от друга страна. През последните двайсет и пет години ти си прекарал повече време извън страната, отколкото в нея. Виетнам, Филипините, Кейп Канаверал…

— Това е смешно, генерале.

— … а сега Италия. В някаква мижава база на НАТО.

— Точно в четири отивам на борда на „Айзенхауер“ да си побъбря с някакви френски и италиански важни клечки.

— Помисли си само как славно ще си изкараме, ако се върнеш у дома — притисна го Роджърс. — По дяволите, дори ще ти издам тайната, с която исках да те изненадам.

— Само ако е модел на „Ревел Месершмит Бф 109“, който никога не успяхме да открием…

— Какво ще кажеш за Барб Матиас? — От другата страна на линията настъпи арктическо безмълвие.

— Успях да я открия — продължи Роджърс. — Разведена е, без деца, живее в Енфийлд, Кънектикът. Продава рекламно пространство за един вестник и казва, че ще бъде щастлива да те види отново.

— Не си загубил хватката си.

— По дяволите, Брет, поне имай доблестта да се върнеш и да решим проблема лице в лице. Или да накарам някого там да ти заповяда да го направиш?

— Генерале — започна Брет, — за мен би било чест да командвам екип като „Страйкър“. Но ще бъда залостен в Куонтико, а това ще ме вкара в лудницата. Сега поне имам възможността да пътешествам из Европа. А и освен това вече съм на четиридесет години. Не знам дали бих могъл да протичам около Диамантената планина в Северна Корея, сваляйки едновременно ракети „Нодонг“, или да преследвам влак през сибирските степи.

— Дрън-дрън. Обзалагам се, че все още си в състояние да правиш лицеви опори на една ръка. Твоята малка тренировъчна програма за астронавт.

— Пак ги правя — каза Огъст, — макар и вече не толкова, колкото тогава.

— Може и да не са, но във всеки случай са доста повече, отколкото бих направил аз — възрази Роджърс. — И по-всяка вероятност са повече, отколкото са в състояние да направят момчетата от „Страйкър“. Брет, ела си и ще поговорим. Нужен си ми тук. Господи, та ние не сме работили заедно от деня, в който постъпихме в казармата.

— Преди две години построихме онзи модел на „Ф–14А Томкат“.

— Знаеш много добре какво имам предвид. Не бих те молил, ако не мислех, че ще бъдем добър екип. Виж, нали искаше да имаш малко свободно време, за да напишеш книга за Виетнам? Ще ти го осигуря. Искаше да се научиш да свириш на пиано. Кога ще го направиш?

— Все някога ще стане. Аз съм само на четиридесет. — Роджърс забарабани по бюрото. Имаше само още една карта, но тя вече трябваше да свърши работа.

— Обзет си и от носталгия — каза той. — Ти самият ми го каза последния път, когато беше тук. Какво ще кажеш, ако ти обещая, че няма да си залостен все на едно и също място? Знаеш ли откога чакам да изпратя „Страйкър“ на маневри заедно със специалните екипи на другите разузнавателни служби по света? Нека го направим. Също така работим върху изграждането на базата на един регионален оперативен център. И когато той стъпи на краката си и заработи, ще размърдаме „Страйкър“ и теб и по света. Можеш да прекараш цял месец в Италия с всичките си италиански приятели, после в Германия, в Норвегия…

— Нали сега правя точно това.

— Но не с онзи екип, с който трябва — възрази Роджърс. — Само си ела за няколко дни. Поговори с мен. Огледай екипа.

— Добре — произнесе Огъст след дълга пауза. — Ще си издействам отпуск от генерал Ди Фате. Но си идвам само да си поговорим. Не обещавам нищо повече.

— Нищо повече — съгласи се Роджърс.

— И уреди вечерята с Барб. Ти организирай как да я докараш във Вашингтон.

— Готово — каза Роджърс. Огъст му благодари и затвори.

Роджърс се отпусна назад в стола си. Усмихна се с широка и щастлива усмивка. След сблъсъка със сенатор Фокс и Марта се бе почувствал така, сякаш бе поел командването на „Страйкър“. Трябваше да направи нещо, каквото и да е, само и само да се измъкне от това здание, далеч от политическите безсмислици, да направи нещо, а не само да седи на задника си. Перспективата да работи заедно с Огъст го изпълваше с възторг.

Телефонът иззвъня и той осъзна, че щастието не трае дълго.