Том Кланси
Хаос (23)

22

Четвъртък, 15:28

Тулуза, Франция

 

Доминик подушваше победата. Тя беше само на една ръка разстояние.

Чувстваше я още по-силно, особено след като нюйоркският му адвокат му беше телефонирал, за да му каже, че нюйоркското полицейско управление и ФБР са захапали примамката. Бяха арестували екипа „Чиста нация“, който Доминик бе подготвял за тази цел в продължение на много месеци. Гърни и хората му щяха да понесат ареста и процеса като истински нацисти: гордо и без страх. И в същото време щяха да изпратят ФБР до запасите от оръжие и литература и щяха да предадат човека, изнасилил лесбийките в Чикаго. А ФБР със сигурност нямаше да пропусне шанса да пошуми с успеха си.

Успеха си. Доминик иронично се усмихна. Да целиш мюре. Лов, който щеше да им отнеме време и персонал и най-важното, щеше да отведе най-добрите им служители на закона в погрешна посока.

Бе се оказало много лесно да преметнат ФБР. Бяха внедрили свой човек в редиците им. Винаги постъпваха така. Той беше приет заедно с други членове. Но тъй като агентът на ФБР, Джон Уули, още не беше навършил и тридесет години и нямаше предварителен стаж в организацията, двама членове на „Чиста нация“ бяха заминали в Калифорния да „навестят“ майката, на която той пишеше. Макар че от ФБР й бяха наели къща и я бяха осигурили с легенда, всеки ден тя провеждаше по два или три телефонни разговора от автомати в местния универсален магазин. Скрита видеокамера, насочена към телефонните автомати, разкри, че разговорите се провеждат с бюрото на ФБР във Финикс. Лидерът на „Чиста нация“ Рик Майърс подозираше, че самата мисис Уули по всяка вероятност е ветеран от ФБР. Представителите на „Чиста нация“ позволиха на Уули да остане в групата, за да могат да захранват властите с фалшива информация.

През това време Доминик бе търсил американски неонацисти, които да изпълнят предназначената за страната част от плана му. Жан-Мишел бе открил „Чиста нация“, а присъствието на Уули пасваше идеално на плановете на Доминик.

Мисис Уули и „синът“ й щяха да си получат заслуженото. Само след няколко седмици, когато Съединените щати потънеха в хаос, „семейство“ Уули щеше да стане първата жертва. Проклетата дъртачка щеше да бъде изнасилена и ослепена във взетата под наем къща, а предателят щеше да бъде кастриран и оставен жив за назидание на другите мераклии за герои.

Доминик се изправи и погледна през полупрозрачното огледало залата за конференции, съседна на кабинета му, помещение с изглед към подземната му фабрика. Под краката му, в помещение, служило за производство на брони и метални оръжия по време на албигойския кръстоносен поход през тринадесети век, работници сглобяваха устройства за видеоигри и пресоваха компактдискове. В една отделена част, откъм добре изолираната крайречна страна на помещението, техниците изпращаха образци от игрите по мрежата към целия свят. Потребителите имаха възможност да поръчват играта във всякакъв формат.

Повечето от игрите, които той създаваше в „Demain“, бяха забавления, не излизащи от рамките на общия поток. Графиката, звукът и сюжетите на игрите бяха от такова високо качество, че от 1980 година, когато бе създал първата си игра, „Незабравим рицар“, „Demain“ се бе превърнала в една от най-успешно развиващите се софтуерни компании в целия свят.

Други обаче бяха игрите, които бяха по сърцето му и които представляваха реалното бъдеще на организацията му. И един от ключовете му за бъдещето на света.

„Моят свят“ — помисли той. Един свят, който той щеше да управлява от сенките.

„Циганката“ беше първата от важните му игри. Беше пусната на пазара преди девет месеца. Целта на играта беше да се събере информация от местните жители, да се открие местонахождението на курвата и после да се намерят частите от облеклото й, разхвърляни из околността. Бяха продали десет хиляди копия по целия свят. Всичките продажби се бяха извършили със заявки по пощата, от един мексикански адрес, където властите бяха подкупени и нямаше да попречат на операцията. Играта беше обявена в Web и рекламирана в бели расистки списания.

Последва я „Гетото“, с място на действието Варшава през Втората световна война; „Дефектните“, където всички инвалиди трябваше да бъдат издавени; „Промяната“, графична игра, в която всички азиатски лица трябваше да бъдат превърнати в европейски; и „Гей клуб“ при която от играчите се изискваше да застрелват хомосексуалисти по време на демонстрации.

Но любимите му игри бяха най-новите. „Концлагер“ и „Тълпата“ бяха по-сложни от всички до този момент. Първата беше дяволски образователна, а втората позволяваше на играчите да слагат собствените си лица на героите и героините, които преследваха и изтребваха черните. „Тълпата“ беше вече представена за разглеждане по мрежата в Съединените щати, след което последваха рекорден брой заявки. „Концлагер“ предстоеше всеки момент да бъде представена във Франция, Полша и Германия, в едно много специално място в Германия.

Тези игри щяха да подпомогнат разпространението на непоносимостта, но те бяха само началото. Четири седмици след пускането на игрите Доминик щеше да предприеме най-амбициозния си проект, свързан с този бизнес. Той щеше да представлява кулминацията на живота му и трябваше да започне с безплатното разпространяване на една игра за потребителите на мрежата. Тя щеше да носи името R.I.O.T.S.^[1] и щеше да подпомогне катализирането на криза, която Америка не бе и сънувала. А докато Америка потъваше в хаоса и Германия воюваше с въстаналите си неонацисти, Доминик и партньорите му щяха да разширят своята бизнесимперия.

Да разширят ли? Не. Да завладеят онова, което но право винаги им бе принадлежало.

През осемдесетте години, когато президентът Митеран се нуждаеше от средства за правителството, много френски предприятия бяха социализирани. През деветдесетте същите тези предприятия започнаха да рухват поради непосилното бреме на изискванията за здравеопазване, пенсионните осигуровки и глезотиите на френските граждани, свикнали да треперят над тях от люлката до гроба. Срутващите се предприятия повлякоха след себе си и многобройни банки, увеличавайки безработицата до невероятните 11,5 процента през 1995 година и невъобразимите петнадесет процента в момента, като процентът сред добре образованите професионалисти беше два пъти по-голям. И през цялото това време Националното събрание не си помръдна и пръста. Не направи нищо, освен да подпечатва всичко, което президентът и неговите съветници му поднасяха.

Доминик възнамеряваше да промени нещата, като закупи и приватизира повечето от тези компании. Работещите в тях щяха да се разделят с някои от придобивките си, но безработните щяха да получат работа, а работещите — сигурност. Той също така планираше да се сдобие с контролния пакет в една френска банка. Парите на „Demain“ щяха да изправят банката на крака, а международните му офиси щяха да му позволят да инвестира в безброй операции зад граница. Средства можеха да бъдат движени, без да се плащат данъци, а парите щяха да пътуват безпрепятствено. Вече почти бе приключил преговорите по придобиването на едно британско филмово студио, на китайска компания за производство на цигари, на канадска фармацевтична фирма и една германска застрахователна компания. В чуждите страни установяването на контрол върху важни дялове от промишлеността беше равносилно да си стъпил на шията на правителството.

Отделните личности и дребните корпорации не можеха да маневрират по такъв начин, но за международните конгломерати това не беше проблем. Навремето баща му казваше: „Да обърнеш сто и четиридесет хиляди франка в един милион никак не е лесно. Но превръщането на сто милиона в двеста е неизбежно.“

Онова, което Япония бе опитала и в което се бе провалила през осемдесетте години, а именно да стане водещата световна икономика, Франция щеше да постигне през двайсет и първия век. А Доминик щеше да бъде регентът зад трона.

— Германия — процеди с презрение той. Германците се бяха пръкнали на историческата сцена като победена и унижена нация, завладяна от Юлий Цезар през 55 година преди Христа. А после трябваше да бъдат спасявани от Карл Велики, един франк.

Доминик вече бе финансирал един френски певец да запише нещо, което той бе написал само няколко седмици преди това, „Хитла Рап“. Под тарантелен ритъм с гъша крачка германците демонстрираха онова, което бяха: нация от шопари без чувство за хумор. Доминик възнамеряваше да сложи хуните на място, след като постигнеше набелязаните си за Франция цели, макар и да не успя да удържи на изкушението да изпревари малко събитията, започвайки с Хаузен.

Анри се бе обадил, за да съобщи за успешното приключване на мисията. Пожарът вече вървеше по всичките им масмедии. В Санкт Паули бе изгорял половин исторически квартал. Това беше добре. Интересно му беше какъв ще е отговорът на надутия хер Рихтер. Дали щеше да убие Жан-Мишел по пътя към предстоящото нощно сборище? Или щеше да атакува някой дистрибутор на продукти на „Demain“ в Германия? Съмняваше се. Това щеше да качи залозите неимоверно много, без да причини в същото време някакви особени щети на Доминик. Дали Рихтер щеше да капитулира и да отстъпи? Също се съмняваше. Рихтер беше прекалено горд, за да се огъне. Да разкаже на пресата за потайните дейности на Доминик? Едва ли. Рихтер не знаеше почти нищо за тях, а и кой ли би му повярвал? Той беше неонацистки привърженик на чистотата на расите. Така или иначе, нямаше никаква следа, по която да се доберат до него.

Но Рихтер все щеше да измисли нещо. Беше длъжен. Честта го изискваше.

Доминик се дръпна от прозореца и се върна на бюрото си. Размишленията носеха приятен привкус, но в крайна сметка бяха безсмислени. Имаше само едно нещо, в което Доминик беше абсолютно сигурен: че той не е в положението на Рихтер.