Том Кланси
Хаос (17)

16

Четвъртък, 8:16

Вашингтон, окръг Колумбия

 

След като остави Били в училището и си даде почивка от няколко минути да смъкне притока на адреналин от видеоигрите, Роджърс използва телефона в автомобила си, за да се обади на Даръл Маккъски. Връзката на Оперативния център с ФБР вече бе тръгнал за работа и Роджърс го улови на телефона в колата му. Генералът нямаше никак да се изненада, ако колите им се разминеха, докато те двамата си говореха по телефона. Започваше все повече да вярва, че модерната технология не представлява нищо друго, освен тарикатски начин да продаваш на хората две тенекиени кутии и жица за хиляди долари. Разбира се, тези тенекиени кутии бяха оборудвани със скрамблери, които размесваха високи и ниски гласови тонове в единия край и после ги възстановяваха на другия. Ако случайно някой се включеше в разговора, щеше да чува само безсмислени писукания.

— Добро утро, Даръл — поздрави Роджърс.

— Добро утро, генерале — отвърна Маккъски. И тази сутрин беше в обичайното си кисело настроение. — Не ме питайте как завърши снощи волейболът. Скъсаха ни задниците.

— Няма да питам — обеща Роджърс. — Слушай, имам нещо, дето трябва да го провериш. Една група на име АСБ — Асоциация само за бели. Да си чувал за нея?

— Чувал съм. Само не ми казвай, че си го чул на Балтик Авеню. Това трябваше да е дълбока тайна.

— Не знаех — отвърна Роджърс.

Балтик Авеню беше текущият код на ФБР за действие, предприето срещу противник на територията на Съединените щати. Кодовете се меняха всяка събота и Роджърс винаги чакаше с нетърпение утрото на понеделник, когато Маккъски му съобщаваше новите пароли.

— Балтик Авеню занимава ли се с Асоциацията? — запита Роджърс.

— Не — отвърна Маккъски. — Във всеки случай не директно.

Роджърс беше достатъчно схватлив и не го разпитва за повече подробности. Макар и линията да беше защитена, това беше ефективно само срещу случайни подслушвачи. Разговорите можеха да бъдат следени и дескрамблирани, а някои от белите расистки групи разполагаха с най-съвършено оборудване.

— Кажи ми все пак какво ти е известно за тази Асоциация — каза Роджърс.

— Те са от голямото добрутро — отвърна Маккъски. — Разполагат с по два паравоенни тренировъчни лагера в югоизточните, югозападните и северозападните щати. Предлагат обучения от рода на как да си излееш сам куршуми до следучилищни занимания за деца. Издават едно лъскаво списание, което разполага с новинарски бюра и офиси за реклама и продажби в Ню Йорк, Лос Анджелис и Чикаго; също така спонсорират един много нашумял роксъстав „Белите мъжаги“.

— Те също са в ефира — каза Роджърс.

— Знам — отвърна Маккъски. — Откога се ровиш из мрежата?

— Изобщо не съм се ровил — каза Роджърс. — Но хлапето на Чарли Скуайърс умира да го прави. Напипал някаква игра с расистко съдържание, където линчуват чернокожи.

— Голяма гадост.

— И аз изпитах същото чувство — каза Роджърс. — Кажи ми на теб какво ти е известно.

— Странно, че именно ти ме питаш — отвърна Маккъски. — Съвсем скоро разговарях с един германец, приятел от Службата по защита на конституцията в Дюселдорф. Много са разтревожени за Дните на хаоса, когато всичките им неонацисти се събират — тия, дето се крият, излизат на открито, а тия, дето са на открито, се покриват, ако разбираш мисълта ми.

— Не съм много сигурен.

— След като неонацизмът е забранен от закона, признатите за хитлеристи не могат да посещават публични събирания. Те се срещат в хамбари, гори или стари фабрики. Онези, които се държат просто като политически активисти, дори и да подкрепят доктрини, подобни на нацизма, могат да се събират на обществени места.

— Ясно — каза Роджърс. — Но защо признатите хитлеристи не са под наблюдение?

— Са — отвърна Маккъски. — Обаче само когато правителството успее да ги открие. Но дори и когато бъдат открити, някои от тях, като онзи Рихтер например, който е излежавал присъда в затвора, се отнасят до съда, подават жалби за нарушени граждански права и властите са принудени да ги оставят на мира. Общественото мнение срещу бръснатите глави е много силно, но властите чувстват, че такива хлъзгави и добре облечени гадове като Рихтер не трябва да се закачат.

Правителството не може да си позволи риска да отчуждава прекалено много гласоподаватели.

— Това е едно на ръка. Другото е, че така ще накара неонацистите да изглеждат като мъченици. Някои от мераклиите за нов Хитлер имат дар слово и обаяние и са способни да разплачат и немите, и глухите. Умеят да си играят с чувствата на тълпата.

Чутото до този момент никак не се хареса на Роджърс. Тази история с медиите, които играеха по свирката на престъпниците, беше негов стар страх. Ли Харви Осуалд може и да беше последният убиец, оспорвал виновността си по телевизията и в края на краищата получил присъдата на общественото мнение, макар че дори и онзи съд не посмя да го оправдае. Имаше нещо в провисналото лице на обвиняемия и безмилостното изражение на прокурора, нещо, което караше публиката да съчувства на заподозрения.

— Та какво стана с твоя германски приятел? — запита Роджърс.

— Службата за защита на конституцията е разтревожена, защото освен пред Дните на хаоса те са изправени и пред един нов феномен, наречен „Туле“. Това е система от около стотина пощенски кутии и табла за обяви, посредством които неонацистките групи комуникират и образуват съюзи. Практически е невъзможно да се проследи кореспонденцията до източника й, така че властите са безсилни.

— И какво е това Туле? — запита Роджърс.

— Това е място. Легендарната северна люлка на европейската цивилизация. — Маккъски се изсмя. — Когато бях хлапе, умирах за фентъзи, а това беше любимото място на героите.

— Мъжественост и европейска чистота — въздъхна Роджърс. — Символ, на който никой не може да се противопостави.

— Никога не ми е минавало през ум, че толкова приказно място може да бъде използвано в нещо толкова мръсно.

— Доколкото разбирам, именно от тази „Туле“ се правят набезите към Америка?

— Не — отвърна Маккъски. — Имаме си и у нас подобни бесове. Вече втора година федералните агенти, Центърът по юридическа защита на бедните от южните щати в Алабама и центърът „Симон Визентал“ наблюдават внимателно разклоненията, които тези групи с изявен расистки профил правят по информационната магистрала. Проблемът е, че също като в Германия, расистите обикновено съблюдават закона. Освен това са напълно защитени и от Първата поправка към конституцията.

— Първата поправка не им дава правото да проповядват насилие.

— Те не го проповядват. Може и да вонят на сяра, но са много внимателни. Обаче все ще се подхлъзнат нейде. А и ФБР следи под лупа всичките им места по мрежата — петте им области на активност в Интернет, също както и осемте национални компютърни табла за обяви. Освен това имаме и двустранна спогодба с Германия да разменяме всяка информация, до която успеят да се доберат по мрежата.

— Само с Германия ли? — запита Роджърс.

— С Германия, Англия, Канада и Израел — каза Маккъски. — Никой друг не иска да разлайва кучетата. А освен това до този момент в действията им няма нищо незаконно.

— Да — каза Роджърс. — Само неморално.

— Така е. Но ти знаеш най-добре колко войни сме водили, за да могат всички американци да изразяват свободно мнението си, включително и тези от Асоциацията.

— Водихме също така и война, за да докажем, че Хитлер не е прав — добави Роджърс. — Не беше и все още не е. И според мен ние и сега сме във война.

— Като стана дума за война, та се сетих — каза Маккъски. — Боб Хърбърт ми се обади тъкмо преди да тръгна за работа. По една случайност има нужда от информация за една германска терористична група на име „Фойер“. Чу ли за нападението тази сутрин?

Роджърс не бе слушал новините и Маккъски му ги предаде накратко. Случилото се му напомни, че неонацистите са не по-малко безмилостни от онези, които ги вдъхновяваха — от Хитлер до Хайдрих и Менгеле.

— Имаме ли човек, който да се занимава с това, което търси Боб? — запита Роджърс.

— Лиз — каза Маккъски. — Ще се срещна с нея, когато стигна в офиса. Ще видя с какво разполагаме и ще предам най-същественото на Боб, ЦРУ и Интерпол. Те търсят както извършителите, така и изчезналото момиче.

— Окей — каза Роджърс. — След като приключиш, предай информацията, а после аз, ти и Лиз ще поговорим. Не мисля, че срещата ми със сенаторката Фокс ще продължи много.

— Охо! — възкликна Маккъски. — Значи ще си в гадно настроение.

— Всичко ще е наред — успокои го Роджърс.

— Щом казваш.

— Май не ти се вярва много.

— Пол е дипломат, докато ти не обичаш много да се лигавиш — каза Маккъски. — Не съм виждал още сенатор, който да реагира на нещо друго, освен когато му лижат задника.

— Двамата с Пол сме се разбрали за това — отвърна Роджърс. — Той смята, че след като сме показали какво можем в Корея и Русия, трябва да възприемем по-твърда линия спрямо Конгреса. На мнение сме, че поради дейността на ударната група и жертвите, които понесохме, сенаторката ще трябва да се поозори здравата, докато успее да ми откаже повишението на бюджета, за което настояваме.

— Повишение ли? — не повярва на ушите си Маккъски. — Генерале, заместник-директорът на Бюрото Клейтън ми каза, че трябва да ореже девет процента от бюджета си. А той направо е излязъл късметлия. Носят се слухове, че Конгресът готви за ЦРУ касапница от дванайсет до петнайсет процента.

— Двамата със сенаторката ще си поговорим — каза Роджърс. — Имаме нужда от още очи и уши там. При всички тези промени, които стават в Европа и Близкия изток, особено в Турция, имаме нужда от още хора на място. Мисля, че ще успея да я убедя.

— Надявам се да си прав каза Маккъски. Според мен целият свят й е крив, откакто убиха дъщеря й и съпругът й захапа дулото.

— Тя е все още член на комитета, чиято работа е да подпомага безопасността на страната ни — възрази Роджърс. — Според мен това трябва да бъде на първо място в работата й.

— Но има също така и данъкоплатци, пред които трябва да се отчита. Все пак желая ти успех.

— Благодаря — отвърна Роджърс. В действителност той съвсем не се чувстваше толкова уверен, колкото искаше да се изкара. Всеки път, когато свадливата Фокс се оказваше на пътя им, белята не им мърдаше.

Стигна базата и забърза към предната врата. Срещата със сенаторката беше назначена за 8:30. А пък Фокс изпадаше в бяс, ако човекът, с когото бе отишла да се срещне, също не бе подранил като нея.

„Това вероятно ще бъде първият й удар срещу мен — помисли Роджърс, докато слизаше с асансьора. — Вторият ще е, ако пак е кисела.“

Е, все трябваше да намери някакъв изход да се пребори със ситуацията. Той беше само едно винтче от огромната държавна машина, но винтчетата са затова — да си имат работа с други винтчета. Включително и политици.

Застина на място в мига, в който подмина офиса на Марта Макол. Вратата беше отворена и сенаторката седеше вътре. Мрачното й изражение му подсказа, че вече е загазил.

Погледна часовника си. Беше 8:32.

— Извинявам се — произнесе той.

— Влизайте, генерал Роджърс — каза тя. Гласът й беше стегнат и делови. — Мисис Макол тъкмо ми разказваше за баща си. Дъщеря ми беше луда по музиката му.

Роджърс прекрачи прага и каза:

— Всички обичаме музиката на Мак. Навремето във Виетнам го наричахме Душата на Сайгон.

Марта бе закачила сериозното си професионално изражение. Роджърс добре го познаваше. Тя имаше навика да възприема гледните точки на хората, които можеха да й помогнат в кариерата. А ако сенаторката се канеше да стъпче Роджърс, Марта не би имала нищо против.

Роджърс седна на ръба на бюрото на Марта. След като сенатор Фокс искаше да се прави на домакин, поне щеше да й се наложи да го гледа отдолу нагоре.

— За нещастие — започна тя, — не съм дошла тук, за да обсъждаме музика, генерал Роджърс. Дойдох да обсъждам бюджета ви. Не мога да ви опиша разочарованието, което изпитах, когато помощникът на директор Худ ми телефонира вчера, за да ми съобщи, че мистър Худ имал по-належащи ангажименти — да харчи пари, с които не разполага. Аз обаче въпреки всичко реших да дойда.

— Двамата с Пол работихме много усърдно, докато подготвяхме бюджета — каза Роджърс. — Мога да отговоря на всеки ваш въпрос.

— Аз имам само един въпрос — заяви сенаторката. — Кога ще спрете да се занимавате с измишльотини?

Стомахът на Роджърс се сви на топка. Маккъски имаше право: с тая работа трябваше да се заеме Пол.

Сенатор Фокс положи куфарчето в скута си и изщрака ключалките.

— Вие сте поискали повишение на бюджета в размер на осемнадесет процента по време, когато правителствените агенции режат живо месо от себе си. — Тя връчи на Роджърс доклада му от триста страници. — Това е бюджетът, който ще представя на финансовата комисия. Той съдържа бележките ми, нахвърляни със син молив, за намаления, възлизащи общо на тридесет и два процента.

— Намаления?

— Можем да си поговорим за това как да бъдат разпределени оставащите седемдесет процента — продължи Фокс, — но съкращенията ще бъдат направени.

Роджърс с огромно усилие на волята си потисна желанието да захвърли бюджета в лицето на сенаторката. Обърна се и го остави на бюрото.

— Много сте смела, госпожо.

— Вие също, генерале — отвърна безметежно Фокс.

— Знам — каза той. — Пробвал съм се срещу северновиетнамците, иракчаните и севернокорейците.

— Всички познаваме добре медалите ви — отвърна учтиво тя. — Но това тук не е мандат за кураж.

— Да, така е — съгласи се спокойно Роджърс. — Това е смъртна присъда. Имаме изключителна организация с подкрепа от въздуха и въпреки всичко загубихме Бас Муур в Корея и Чарли Скуайърс в Русия. Ако ни орежете бюджета, това означава да обрека хората си на сигурна гибел.

— На сигурна гибел ли? Да не би да планирате още приключения в задморски страни?

— Не — отвърна той. — Обаче нашето правителство е съсредоточило всичките си усилия върху електронното разузнаване. Шпионски спътници. Подслушване. Разпознаване по фотоизображения. Компютри. Те са отлични инструменти, но за съжаление не са достатъчни. До преди тридесет-четиридесет години имахме човешко присъствие по целия свят. Разузнаване с човешки ресурси. Хора, инфилтриращи се в чуждите правителства и шпионски организации и терористични групи и използващи преценки, инициативи, изобретателност и смелост, за да се сдобият с тъй нужната ни информация. И най-добрият фотоапарат в света не може да измъкне разпечатките от чекмеджето. Само човешки оператор може да се вмъкне в компютър, който не е включен в мрежата. Шпионският спътник не може да надзърне в очите на терориста и да прочете дали той е готов да убива за каузата си, или може да бъде презавербуван. Тази база трябва да бъде възстановена.

— Чудесна реч — каза сенаторката, — но за съжаление и тя не е достатъчна, за да имате подкрепата ми. Нямаме нужда от такава огромна човешка база, за да защитава американските интереси. Групата „Страйкър“ спря един луд да не бомбардира Токио. Те успяха да спасят също така администрацията на един руски президент, който все още не е доказал, че можем да разчитаме на него като на съюзник. Откъде накъде трябва американските данъкоплатци да финансират една международна полицейска формация?

— Защото те са единствените, способни на това — отвърна Роджърс. — Ние се борим с ракови образувания, сенаторке. И сме длъжни да ги лекуваме където и да се появят.

— Съгласна съм със сенатор Фокс — обади се Марта зад гърба му. — Има и други форуми, където Съединените щати могат да адресират международната си загриженост. Обединените нации и Световният съд са предназначени и финансирани именно за такива цели. А нека не забравяме и НАТО.

— И къде бяха те, Марта? — запита Роджърс, без да се обръща.

— Моля? Не ви разбрах.

— Къде бяха Обединените нации, когато ракетата „Нодонг“ излетя от Северна Корея?

— Отново съм съгласна с вас — каза Фокс. — Това беше една отлично свършена работа. — Но това беше нещо, което не бяхте длъжни да подкрепяте. Съединените щати оцеляха, когато Съветският съюз и Афганистан воюваха, оцеляха и докато Иран и Ирак бяха във война. Аз искам сигурност за американските граждани. За съжаление обаче светът, в който живеем, е все още твърде далеч от съвършенството, и бюджетът ви ще бъде орязан, точно както ви казах. Няма да има никакви дебати, нито изслушвания.

— Чудесно — възкликна Роджърс. — Когато Пол се върне, можете да започнете с рязането на заплатата ми. Сенаторката присви очи.

— Моля ви, генерале, можем да минем и без драматични изпълнения.

— Нямам никакво намерение да бъда драматичен — отвърна Роджърс и се изправи. — Просто не вярвам в правенето на нищо половинчато. Вие сте изолационистка, госпожо. И сте такава от онази трагедия във Франция.

— Това няма нищо общо с…

— Разбира се, че има. И разбирам отлично чувствата ви. Французите не откриха убиеца на дъщеря ви, нито пък положиха кой знае какви старания, така че защо да се хабим за тях? Но вие сте позволили това ваше мнение да се просмуче и в по-голямата картина, в тази на нашите национални интереси.

— Генерале, аз не съм губила никого зад граница и съм съгласна със сенатор Фокс — обади се Марта. — Оперативният център беше създаден да подпомага другите агенции, а не други нации. Изглежда, това ни се е изплъзнало.

Роджърс се извърна и я изгледа.

— Баща ви изпя една песен — „Момчето, което угаси светлините“. За едно бяло момче, което гасяло светлините в един нощен клуб, така че един чернокож певец да може да пее там…

— Не ми цитирайте баща ми — изсумтя Марта. — И не ми натяквайте, че трябва да съм щастлива, че съм в този клуб, генерале. Никой не си е мръднал и пръста, за да ми…

— Ако ми позволите да завърша — прекъсна я Роджърс, — не това имах предвид. — Той оставаше спокоен. Никога не повишаваше глас на жени. Майка му не го бе възпитавала по този начин. — Само се опитвам да кажа, че онова, което Гошен наричаше „прекрасна изолация“, просто вече не съществува. Не и в света на политиката. Ако Русия рухне, ще повлече след себе си и Китай, балтийските републики и Европа. Ако пострада Япония…

— Учила съм правилото на доминото още в основното училище — прекъсна го за пореден път Марта.

— Всички сме го учили, генерал Роджърс — обади се и Фокс. — Вие наистина ли вярвате, че генерал Майкъл Роджърс и Оперативният център са трите кита, върху които се крепи светът?

— Ние си вършим работата — отвърна Роджърс, — но се налага да правим и повече.

— А аз с чиста съвест мога да кажа, че ние вече и без това правим прекалено много! — изстреля в отговор сенаторката. — Когато още бях съвсем нова в Сената, на военните самолети на САЩ не им беше позволено да прелетят над Франция по маршрут, за да бомбардират Триполи и Бенгази. А по презумпция французите са ни съюзници! И аз взех думата и заявих, че сме бомбардирали не тази столица, която е трябвало. И бях искрена. Още един пример, вече в последно време. Руски терористи взривяват тунел в Ню Йорк. Да не би от руското министерство за сигурност да си строшиха краката по следите на тия убийци? Да не би новите ви най-добри приятели в руския оперативен център да ни предупредиха? Дори и днес, да не би техните оперативни работници да преследват руски гангстери по бреговете ни? Не, генерале, няма такова нещо.

— Пол отиде в Русия, за да установи връзка с техния оперативен център — възрази Роджърс. — И ние вярваме, че ще имаме съдействието им.

— Знам — каза сенаторката. — Четох доклада му. А знаете ли кога ще имаме съдействието им? След като похарчим милиони долари, за да направим техния оперативен център същия като нашия. Но точно в този момент генерал Орлов ще бъде пенсиониран, някой враждебно настроен към САЩ ще заеме мястото му и ние отново ще се озовем там, откъдето сме тръгнали, само че този път с враг, който сами сме снабдили със съвършена техника.

— Американската история е пълна с поети рискове и понесени загуби — каза Роджърс. — Но е пълна и с взаимоотношения, изградени и поддържани до ден днешен. Не можем да се откажем от оптимизма и надеждата.

Сенаторката се изправи, подаде куфарчето на един от помощниците си и приглади черната си пола. После каза:

— Генерале, вашата склонност към поучения е добре известна, но аз не обичам да ми четат лекции. Аз съм оптимистка и вярвам, че можем да решим проблемите на Америка. Но въпреки това аз не ще подкрепя Оперативния център като база за международна ремонтна бригада. Като интелектуален капацитет, да. Като разузнавателни ресурси, да. Като център за управление и справяне с кризисни ситуации на американска земя, да. Но като екип от международна организация за решаване проблемите на други страни, не. А за това, което току-що очертах като сфера на дейността ви, на вас ще ви е напълно достатъчен бюджетът, който съм ви осигурила.

Сенаторката кимна на Роджърс, протегна ръка на Марта и се изправи да си тръгва.

— Госпожо? — повика я Роджърс. Тя спря и се обърна. Беше висока почти колкото него. Ясносините й очи издържаха погледа му.

— Даръл Маккъски и Лиз Гордън по програма трябва да работят заедно върху един проект — каза Роджърс. — Предполагам, че сте чули за терористичната група, нападнала една снимачна площадка в Германия?

— Не — отвърна Фокс. — В сутрешния брой на „Пост“ нямаше нищо.

— Знам — каза той. „Вашингтон Пост“ и CNN бяха единствените източници на информация за правителствените служители. Той разчиташе именно на факта, че тя още не знае за случая. — Случило се е приблизително преди четири часа. Няколко души са убити. Боб Хърбърт е там по работа и иска съдействието ни.

— И вие смятате, че сме длъжни да подпомогнем германските институции в разследването? — попита тя. — Какви жизненоважни американски интереси са заплашени? Има ли икономическа възвръщаемост? Кои данъкоплатци дават пет пари?

Роджърс внимателно претегли думите си. Беше подхвърлил стръвта и Фокс мигновено я бе захапала. Ударът обаче щеше да е много болезнен за нея.

— Само двама — отвърна той. — Родителите на едно двадесетгодишно американско момиче, което най-вероятно е отвлечено от терористите.

Стоманеният синьо-сив поглед се размекна. Сенаторката потръпна конвулсивно.

— Вие, изглежда, не обичате да вземате пленници, нали, генерале?

— Когато врагът се предава, аз го щадя, госпожо.

Тя не откъсваше погледа си от него. Всичката мъка на света сякаш се бе събрала в тези очи и Роджърс се почувства опърлен от адски огън.

— Какъв отговор очаквате от мен? — запита тя. — Разбира се, че ще им помогнем да спасят момичето. Тя е американка.

— Благодаря ви — каза Роджърс. — И ужасно съжалявам. Понякога американските интереси се крият и в най-невинните ни на пръв поглед дейности.