Сидни Шелдън
Отвъд полунощ (7)

6.
НОЕЛ

Париж, 1941 година

 

През 1941 година Париж щедро предлагаше на някои хора благоприятни възможности да натрупат богатства, но за други си беше жив ад. Думата „Гестапо“ всяваше ужас. Действията на Гестапо бяха главна тема на разговорите, които се водеха шепнешком. Преследванията на френските евреи, които започнаха като на шега със счупването на няколко витрини, умело бяха превърнати от Гестапо в систематично конфискуване, изолация и изтребление.

На 29 май беше издадена нова наредба — „… шестоъгълна звезда с размер на човешка длан и с черен ръб. Задължително да бъде изработена от жълт плат и да има черен надпис «ЕВРЕИН». Трябва да бъде здраво зашита на дрехите на видно място вляво на гърдите и да се носи от всички над шест години.“

Не всички французи приемаха да бъдат мачкани от германския ботуш. Маките — участниците във Френската съпротива, се бореха умно и упорито, ала когато залавяха тях, ги избиваха особено изобретателно.

Една млада графиня беше принудена да подслони местното немско командване в приземния етаж на фамилния си замък край Шартр, а в същото време криеше на тавана петима издирвани участници в Съпротивата. Двете групи не се срещнаха, но за три месеца косата на графинята побеля напълно.

Германците живееха така, както се полага на победители, ала средните французи страдаха от недостиг на всичко с изключение на студа и мизерията. Газта се разпределяше под режим, нямаше отопление. Парижани преживяха зимата, като купуваха с тонове трици, складираха ги в едната половина на апартаментите и отопляваха другата половина чрез специални печки за горене на трици.

Всичко — от цигарите и кафето до кожите — беше ерзац. Французите се шегуваха, че няма разлика какво ядат — вкусът е един и същ. Французойките, известни като най-елегантните жени в света, носеха опърпани палта от овчи кожи вместо от вълна и обувки с дървени подметки, чието тракане по улиците на Париж напомняше конски тропот. Не достигаха и захаросаните бадеми — традиционна почерпка на кръщене, и сладкарниците приемаха поръчки по списък. Из улиците се срещаха някое и друго такси, но най-разпространената форма на транспорт бяха велосипедите тандеми.

Както винаги при продължителни кризи, театърът беше в разцвет. В киното и в театъра хората търсеха убежище от смазващата действителност на ежедневието.

Ноел Паж стана звезда само за една вечер. Ревниви актьори шушукаха, че се дължало единствено на властта и таланта на Арман Готие. Наистина Готие даде началния тласък на кариерата й, но сред театралите важи аксиомата, че звездата се създава единствено от публиката — този безлик, капризен, боготворящ, променлив арбитър на съдбата на изпълнителя. А публиката боготвореше Ноел.

Арман Готие горчиво съжаляваше за ролята си в кариерата на Ноел. Тя вече нямаше нужда от него, свързваше ги само някаква прищявка и той живееше в постоянен страх, че един ден Ноел ще го напусне. По-голямата част от живота му беше свързана с театъра, но никога не беше срещал жена като нея. Тя ненаситно поглъщаше и учеше всичко, което той можеше да й покаже, и искаше още и още. Метаморфозата, която се извършваше с нея, беше невероятна: в началото колебливо усвояваше репликите, та накрая да овладее същината на образа. От самото начало Готие знаеше, че Ноел ще стане звезда — беше безспорно, — но след като я опозна по-добре, се изненада, че не това е нейната цел. Всъщност актьорското майсторство не я интересуваше.

Отпърво Готие просто не можеше да повярва. Да стане звезда, безусловно беше върхът. Но за Ноел това беше просто един трамплин и Готие изобщо нямаше представа каква е реалната й цел. Тя беше едно тайнство, загадка и Готие имаше чувството, че колкото повече я опознава, толкова по-малко я разбира. Както при китайските кутии — отваряш една, а в нея намираш друга, и това се повтаряше отново и отново. Готие се гордееше, че познава хората и особено жените, затова се вбесяваше, че не знае абсолютно нищо за жената, с която живее и която обича. Предложи й да се оженят и тя отговори „Да, Арман“, но той разбираше, че за нея това не означава нищо, нищо повече от годежа й с Филип Сорел или Господ знае с колко други мъже в миналото й. Съзнаваше, че тази сватба никога няма да се състои. Когато беше готова, Ноел щеше да продължи по своя път.

Готие беше убеден, че всеки мъж, който я срещне, се опитва да я отведе в леглото си. Знаеше също така от приятелите си, които му завиждаха, че никой от тях не е успял.

— Късметлия си, негоднико — каза му един приятел, — сигурно си надарен като бик. Предложих й яхта, собствен замък с прислуга в Кап д’Антиб, а тя ми се изсмя.

Друг приятел — банкер — му рече:

— За първи път попадам на нещо, което не може да се купи с пари.

— Ноел ли?

Банкерът кимна.

— Да. Казах й да определи сама цената си. Тя отговори, че това не я интересува. С какво я държиш, приятелю?

И Арман Готие би искал да знае отговора на този въпрос.

 

 

Спомняше си как бе открил първата пиеса за нея. Прочете не повече от десетина страници и разбра, че точно това му трябва. Беше драма за жена, чийто съпруг е отишъл на война. Един ден в дома й се появява войник, който казва, че е приятел на мъжа й и са служили заедно на Източния фронт. После жената се влюбва във войника, без да знае, че е убиец психопат и че животът й е в опасност. Образът на жената беше превъзходен и Готие незабавно се съгласи да постави пиесата, при условие че Ноел Паж играе главната роля. Спонсорите не бяха склонни да дадат главната роля на неизвестна актриса, но се съгласиха да я прослушат. Готие побърза да съобщи добрата новина на Ноел. Беше дошла при него, защото искаше да стане звезда, и сега той щеше да изпълни желанието й. Казваше си, че това ще ги сближи истински, ще я накара истински да го обикне. Ще се оженят и тя ще бъде негова завинаги.

Но когато й го съобщи, Ноел просто го погледна и рече:

— Чудесно, Арман, благодаря ти — така както би му благодарила за точното време или за огънчето за цигарата й.

Готие дълго я наблюдава, съзнаваше, че у нея нещо е прекършено, че някакво нейно чувство е умряло или никога не е съществувало и никой никога не би могъл да я притежава. Разбираше го и все пак не можеше да повярва, защото виждаше едно красиво предано момиче, изпълняващо с радост всеки негов каприз, без да иска нищо в отплата. Готие я обичаше, затова отхвърли тези съмнения и започнаха да работят върху пиесата.

На прослушването Ноел беше блестяща и както очакваше Готие, получи ролята без никакви условия. Когато след два месеца в Париж се състоя премиерата, за една вечер Ноел се превърна в най-голямата звезда на Франция. Критиците бяха готови да се нахвърлят срещу пиесата и срещу Ноел, знаейки, че Готие е поверил главната роля на любовницата си — актриса без никакъв опит, а такова нещо не беше за изпускане. Но тя ги заплени напълно — търсеха нови суперлативи, за да опишат изпълнението и красотата й. Пиесата пожъна нечуван успех.

Всяка вечер след спектакъла гримьорната на Ноел се изпълваше с посетители. Тя приемаше всички — обущари, войници, милионери, продавачки — и се отнасяше към всички еднакво търпеливо и любезно. Готие я наблюдаваше изумен. „Сякаш е принцеса, която приема своите поданици“ — мислеше си той.

В продължение на година Ноел получи три писма от Марсилия. Късаше ги, без да ги отваря, и накрая те престанаха да идват.

През пролетта игра главната роля в един филм, режисиран от Арман Готие, след което се прочу още повече. Готие се чудеше на търпението й, когато даваше интервюта или я снимаха. Повечето звезди мразеха това и го правеха само заради рекламата или от самолюбие. Но Ноел не се вълнуваше от тези неща. Променяше темата на разговора, когато Готие я питаше защо не използва възможността да отиде на почивка в Южна Франция, а предпочита да остане в студения дъждовен Париж да позира до премала за „Матен“, „Птит Паризиен“ или „Илюстрасион“. И добре, че не знаеше истинската причина, защото щеше да бъде смаян. Основанията на Ноел бяха много прости.

Тя правеше всичко това заради Лари Дъглас.

Когато позираше за снимки, си представяше как някогашният й любовник взима списанието и я познава. Когато играеше в някой филм, виждаше как Лари Дъглас седи в киносалона в някоя далечна страна и я гледа. Ролите й бяха едно напомняне за него, вест от миналото, сигнал, който един ден ще го върне при нея, а това беше единственото, което Ноел искаше — да се върне при нея, за да го унищожи.

Благодарение на Кристиан Барбе досието й за Лари Дъглас непрекъснато набъбваше. Дребничкият детектив се премести в голям луксозен апартамент на улица „Рише“ близо до „Фоли Бержер“. Когато Ноел го посети в новата кантора за първи път, той се изхили на изненадата й и обясни:

— Евтино го взех. Кантората е била на евреин.

— Казахте, че имате новини за мен — рязко го пресече Ноел.

Самодоволната му усмивка изчезна.

— А, да.

Наистина имаше новини. Не беше лесно да получава информация от Англия под носа на нацистите, но намираше начини. Подкупваше моряци от неутрални кораби, които нелегално му пренасяха писма от една детективска агенция в Лондон. Но това беше само един от начините. Барбе апелираше към патриотизма на участниците във Френската съпротива, към хуманността на Международния червен кръст и към алчността на черноборсаджиите с връзки във Великобритания. На всички разправяше различна история и информацията продължаваше да тече.

Той вдигна доклада от бюрото си.

— Вашият приятел е бил свален над Ламанша — каза Барбе без предисловие.

С крайчеца на окото наблюдаваше Ноел, очакваше надменната й маска да рухне и изпитваше удоволствие от болката, която й причинява. Но изражението й изобщо не се промени. Тя го погледна и уверено каза:

— Спасили са го.

Барбе я гледаше облещен, преглътна и отговори от немай-къде:

— Е, да. Бил е прибран от британски спасителен кораб.

Чудеше се как би могла да знае.

Всичко в тази жена го объркваше, мразеше я като клиентка и се изкушаваше да се откаже от нея, но знаеше, че ще бъде глупаво.

Веднъж се опита да я сваля, намеквайки, че услугите му няма да бъдат толкова скъпи, ала Ноел го сряза така безцеремонно, че той се почувства недодялан простак. Никога нямаше да й го прости това. Един ден тази префърцунена кучка ще ми плати, обещаваше си Барбе.

Но сега Ноел стоеше в кантората му с израз на отвращение, изписан на красивото й лице, и Барбе бързешком продължи нататък, нетърпелив да се отърве от нея.

— Ескадрилата му е преместена в Къртън, Лицкълншир. Летят на изтребители „Хърикан“ и… — Ноел се интересуваше от друго.

— Годежът му с дъщерята на адмирала е разтурен, нали?

Изненадан, Барбе вдигна поглед и измънка:

— Да. Тя е разбрала за другите жени.

Сякаш Ноел вече беше чела сведенията. Омразата, която я свързваше с Лари Дъглас, беше толкова силна, че явно не можеше да му се случи нищо важно, без тя да го почувства. Ноел взе доклада на детектива и си тръгна. Вкъщи бавно го прочете, после внимателно го сложи при другите и ги заключи на тайно място.

Един петък след представление сваляше грима си, когато на вратата на гримьорната й се почука и влезе Мариюс — старият сакат портиер.

— Извинете, мис Паж, един господин помоли да ви донеса това.

Ноел погледна в огледалото и видя, че той носи огромен букет от червени рози в изящна ваза.

— Остави я там, Мариюс — каза Ноел и го загледа как поставя внимателно вазата на една маса.

Беше краят на ноември и в Париж не бяха виждали рози повече от три месеца. Бяха може би четири дузини, рубиненочервени, с дълги дръжки и капчици роса.

Любопитна, Ноел взе визитната картичка, на която пишеше:

„На прекрасната фройлайн Паж. Бихте ли вечеряли с мен?

Генерал Ханс Шайдер“

Вазата беше от скъп холандски порцелан със сложен рисунък. Генерал Шайдер доста се беше постарал.

— Той чака отговор — рече портиерът.

— Кажи му, че никога не вечерям, и занеси цветята вкъщи на жена си.

Той я зяпна изненадан.

— Но генералът…

— Това е всичко.

Мариюс кимна, взе вазата и бързо излезе. Ноел знаеше, че портиерът тутакси ще разтръби как е показала пренебрежение към един генерал. Беше се случвало и с други немски големци и французите гледаха на нея като на героиня. Беше смешно. Истината беше, че Ноел нямаше нищо против нацистите, те просто й бяха безразлични. Не бяха част от живота й, не влизаха в плановете й. Тя просто ги търпеше и чакаше деня, когато ще си отидат. Знаеше, че ако се обвърже с някой германец, ще си навреди. Може би не в момента, но Ноел не се интересуваше от настоящето, а от бъдещето. Смяташе идеята за хилядолетно господство на Третия райх за кръгла глупост. Всеки студент по история знае, че рано или късно всички победители биват победени. Но тя нямаше намерение да дава основания на сънародниците си да се нахвърлят срещу нея след изгонването на германците. Нацистката окупация съвсем не я засягаше и когато възникнеше тази тема — а това непрекъснато ставаше, — Ноел избягваше да я обсъжда.

Очарован от отношението й, Арман Готие често се опитваше да я предизвика на тази тема.

— Нима не те засяга, че нацистите завладяха Франция?

— Има ли значение дали ме засяга?

— Не е там работата. Ако всеки приема нещата като теб, ще бъдем прокълнати.

— И така сме прокълнати, нали?

— Не и ако вярваме в свободната воля. Смяташ ли, че съдбата ни е предопределена още от раждането.

— До известна степен — да. Дадени са ни тяло, място на раждане, обществено положение, но това не означава, че не можем да се променяме. Можем да станем такива, каквито искаме.

— Ето точно това е моята теза. Ето защо трябва да се борим срещу нацистите.

Тя го погледна.

— Защото Бог е на наша страна.

— Да — отвърна Готие.

— Ако има Бог — логично продължи Ноел, — който е създал и тях, значи той е и на тяхна страна.

През октомври по случай първата годишнина от премиерата с Ноел спонсорите организираха празненство за актьорския състав в „Тур д’Аржан“. Присъстваха актьори, банкери и влиятелни бизнесмени. Гостите бяха предимно французи, но имаше и дузина германци. Няколко от тях в униформа и без един, всички с млади французойки. Изключение правеше около четиридесетгодишен немски офицер с дълго, слабо интелигентно лице, дълбоки зелени очи и стегнато тяло на спортист. Тесен белег пресичаше лицето му от скулата до брадичката. През цялата вечер Ноел усещаше, че той я наблюдава, но не се приближи до нея.

— Кой е този мъж? — нехайно попита тя един от домакините.

Той погледна офицера, който седеше сам на масата и отпиваше от шампанското, после изненадан се обърна към Ноел:

— Нима не знаеш? Мислех, че ти е приятел. Това е генерал Ханс Шайдер. От Генералния щаб.

Ноел си спомни розите и картичката.

— Защо смяташ, че ми е приятел?

Човекът се смути.

— Естествено предполагах… исках да кажа, че всяка пиеса или филм, които се правят във Франция, трябва да бъдат одобрени от германците. Когато цензорът се опита да спре новия ти филм, генералът лично се намеси и даде съгласието си.

В този момент Арман Готие запозна Ноел с някакъв човек и темата на разговора се промени.

Ноел не обърна повече внимание на генерал Шайдер.

На другата вечер намери в гримьорната си една роза в малка ваза и картичка, на която пишеше:

„Може би трябва да започнем с нещо по-малко. Възможно ли е да ви видя?

Ханс Шайдер.“

Ноел скъса бележката и хвърли цветето в кошчето за боклук.

 

 

След тази вечер установи, че почти навсякъде, където ходеха двамата с Арман Готие, присъстваше и генерал Шайдер. Винаги стоеше на заден план и я наблюдаваше. Случваше се твърде често, за да бъде съвпадение. Ноел разбираше, че той сигурно полага много усилия, за да следи действията й и да си осигурява покани навсякъде, където ще присъства и тя.

Чудеше се защо толкова се интересува от нея, но това беше само несериозно предположение и всъщност не я тревожеше. От време на време тя се забавляваше, като приемаше някоя покана, но после не отиваше, а на следващия ден проверяваше от домакинята дали генерал Шайдер е присъствал. Отговорът винаги беше „да“.

Въпреки бързите смъртни наказания, налагани от нацистите на всички, които им се противопоставяха, саботажите в Париж продължаваха. Освен партизаните действаха десетки маки групи от свободолюбиви французи, които рискуваха живота си и се бореха с врага както можеха. Избиваха германски войници от засада, взривяваха камиони с провизии, минираха мостове и влакове. Акциите им бяха изобличавани в цензурираните всекидневници като позорни, но за лоялните французи това бяха славни подвизи. Във вестниците непрекъснато се появяваше едно име, по-точно псевдоним — Хлебарката: беше вездесъщ и Гестапо все не можеше да го залови. Никой не знаеше кой е той. Някои смятаха, че е англичанин, който живее в Париж, според друго предположение бил агент на генерал Дьо Гол — водача на комитета „Свободна Франция“. Някои дори твърдяха, че е непокорен германец. Какъвто и да беше, рисунки на хлебарки започнаха да се появяват из цял Париж — по сградите, по тротоарите, дори в Главната квартира на германската армия. Гестапо съсредоточи усилията си за залавянето му. Едно беше неоспоримо. Хлебарката веднага беше станал народен герой.

 

 

В един дъждовен декемврийски следобед Ноел отиде на откриването на изложбата на млад художник, когото двамата с Арман познаваха. Изложбата беше в една галерия на улица „Фобус Сент Оноре“. Залата беше претъпкана. Присъстваха много знаменитости, гъмжеше от фотографи. Ноел обикаляше от картина на картина, изведнъж почувства, че някой я докосва по ръката. Обърна се и се намери лице в лице с мадам Роз. Трябваха й няколко мига, за да се сети коя е. Познатото грозновато лице си беше същото, но изглеждаше с двадесет години по-старо, като че ли чрез някаква алхимия на времето тя се беше превърнала в собствената си майка. Беше с голяма черна пелерина и някъде в подсъзнанието на Ноел се мярна, че не носи задължителната жълта еврейска звезда.

Ноел понечи да заговори, но по-възрастната жена я спря, стискайки й ръката.

— Може ли да се видим? — едва чуто я попита тя. — В „Дьо Маго“.

Преди Ноел да й отговори, мадам Роз изчезна в тълпата, а фотографите наобиколиха актрисата. Докато им позираше усмихната, тя си припомни мадам Роз и племенника й Израел Кац. И двамата й бяха помогнали, когато имаше нужда. Ноел се запита какво ли ще иска мадам Роз. Вероятно пари.

След двадесет минути се измъкна и взе такси до площад „Сен Жермен де Пре“. Цял ден бе ръмяло, а сега дъждът бе преминал в студена шибаща лапавица. Таксито спря пред „Дьо Маго“ и Ноел излезе на хапещия студ. Изведнъж до нея изникна мъж в дъждобран и широкопола шапка. Трябваха й няколко мига, за да го познае. И той като леля си изглеждаше по-стар, но промяната беше много по-дълбока. Той излъчваше нещо властно и силно, което по-рано не притежаваше. Беше отслабнал, очите му бяха хлътнали, като че ли не беше спал няколко дни. Ноел забеляза, че също не носи жълтата еврейска звезда.

— Хайде да се скрием от дъжда — каза Израел Кац.

Хвана я за ръката и я вкара в кафенето. Вътре имаше половин дузина посетители, само французи. Израел отведе Ноел на маса в дъното.

— Искаш ли да пиеш нещо? — попита той.

— Не, благодаря.

Кац свали шапката, която беше съвсем мокра, и Ноел разгледа лицето му. Веднага разбра, че няма да й иска пари. Той я наблюдаваше.

— Все още си красива, Ноел — тихо промълви Кац. — Гледал съм всичките ти филми и пиеси. Ти си голяма актриса.

— Защо не дойде да ме видиш зад кулисите?

Израел се поколеба, после се усмихна.

— Не исках да те поставям в неудобно положение.

Няколко мига Ноел го гледаше, не можеше да разбере какво има предвид. За нея „евреи“ беше просто дума, която се появяваше от време на време във вестниците, но не означаваше нищо, ала какво ли беше да живееш с нея, да бъдеш евреин в страна, заклела се да те премахне, да те унищожи, особено когато това е родината ти.

— Сама избирам приятелите си — отговори Ноел. — Никой не може да ми нарежда с кого да се срещам.

Израел се усмихна с горчивина.

— Не хаби смелостта си напразно — посъветва я той. — Използвай я, където може да помогнеш.

— Разкажи ми за себе си.

Кац сви рамене.

— Не водя бляскав живот. Станах хирург. Учих при доктор Анжибуст. Чувала ли си за него?

— Не.

— Той е много голям сърдечен хирург. Бях негово протеже. После нацистите ми отнеха правото да практикувам. — Кац вдигна красиво изваяните си ръце и започна да ги разглежда, като че ли бяха чужди. — Така станах дърводелец.

Тя се вторачи в него, после попита:

— Това ли е всичко?

— Разбира се — изненадан отвърна Израел. — Защо?

Ноел отхвърли мисълта, която се въртеше в подсъзнанието й.

— Нищо. Защо искаше да ме видиш?

Той се наведе към нея и снижи глас.

— За да те помоля за една услуга. Един приятел…

В този миг вратата се отвори и четирима германски войници влязоха в бистрото. Водеше ги ефрейтор, който извика:

— Внимание! Проверка на документите за самоличност.

Израел Кац настръхна, сякаш надяна маска. Ноел видя как мушна дясната си ръка в джоба на дъждобрана. Хвърли поглед към тясното коридорче, което водеше към задния изход, но един от войниците вече го беше преградил. Тихо, но настоятелно Израел каза:

— Махни се от мен. Бързо излез навън.

— Защо? — поиска да знае Ноел.

Германците проверяваха документите на посетителите, седнали до изхода.

— Не задавай въпроси — нареди й той. — Просто тръгвай.

За миг Ноел се поколеба, после стана и се отправи към вратата. Войниците се насочваха към съседната маса. Израел бутна стола назад, за да си освободи място за действие. Това привлече вниманието на двама от войниците. Те се приближиха към него.

— Документите за самоличност.

Някак си Ноел разбра, че войниците търсят Израел, че той ще се опита да избяга и те ще го убият. Нямаше никакъв шанс.

Обърна се към него и викна:

— Франсоа! Ще закъснеем за театъра. Плати сметката и да вървим.

Войниците изненадани я погледнаха. Ноел тръгна обратно към масата. Ефрейтор Шулц застана пред нея. Беше русо двадесетгодишно момче с розови бузи.

— Този мъж с вас ли е, госпожице? — попита той.

— Разбира се! Нямате ли друга работа, та тормозите почтените френски граждани? — ядосано запита Ноел.

— Съжалявам, уважаема фройлайн, но…

— Не съм ви уважаема фройлайн! — сопна се Ноел. — Аз съм Ноел Паж. Аз съм звездата на театър „Вариете“, а този мъж ми е колега. Днес ще вечерям с моя добър приятел генерал Ханс Шайдер и когато му разкажа за вашето държание, той ще побеснее!

В очите на ефрейтора проблесна някакъв спомен, но Ноел не разбра дали се е сетил коя е, или се е уплашил от генерал Шайдер.

— Съжалявам, фройлайн — заекна той, — разбира се, че ви познавам. — Обърна се към Израел Кац, който седеше мълчалив с ръка в джоба на палтото си. — Но не познавам този господин.

— Щяхте да го познавате, ако ходехте понякога на театър, варвари такива — рече Ноел с язвително презрение. — Арестувани ли сме, или можем да си вървим?

Младият ефрейтор съзнаваше, че всички очи са насочени към него. Трябваше да вземе незабавно решение.

— Разбира се, че фройлайн и нейният приятел не са арестувани — отговори той. — Извинявам се, ако съм ви притеснил. Аз…

Израел Кац погледна войника и рече хладнокръвно:

— Навън вали, ефрейтор. Някой от вашите хора може ли да ни извика такси?

— Разбира се. Веднага.

Израел се качи с Ноел в таксито, а ефрейторът стоеше и гледаше как то потегля. Когато таксито спря на един светофар след три пресечки, Израел отвори вратата, стисна ръката на Ноел и изчезна в нощта, без да промълви и дума.

В седем часа вечерта Ноел влезе в гримьорната си в театъра, вътре я чакаха двама мъже. Единият беше младият немски ефрейтор от бистрото. Другият беше в цивилно облекло. Беше голобрад албинос с розови очи и приличаше на неоформено бебе. Беше прехвърлил тридесетте, лицето му беше кръгло като месечина. Гласът му беше тънък и почти смешно женствен, но в него имаше нещо неизразимо — убийствено и смразяващо.

— Госпожица Ноел Паж?

— Да.

— Аз съм полковник Курт Мюлер от Гестапо. Мисля, че познавате ефрейтор Шулц.

Ноел се обърна с безразличие към ефрейтора.

— Не, не мисля, че се познаваме.

— Днес следобед в кафенето — услужливо каза ефрейторът.

Ноел се обърна към Мюлер:

— Запознавам се с толкова много хора.

Полковникът кимна.

— Щом имате толкова приятели, сигурно ви е трудно да запомните всички, фройлайн.

Тя кимна.

— Точно така.

— Например този приятел, с когото сте били днес следобед. — Той млъкна, наблюдавайки очите на Ноел. — Казали сте на ефрейтор Шулц, че е ваш колега от театъра.

Ноел изненадана погледна мъжа от Гестапо.

— Ефрейторът сигурно не ме е разбрал правилно.

— Не, фройлайн — с негодувание се намеси ефрейторът, — вие казахте, че…

Полковникът се обърна и му хвърли смразяващ поглед. Ефрейторът затвори уста насред думата.

— Може би — любезно каза Курт Мюлер. — Това лесно може да се случи, когато човек разговаря на чужд език.

— Така е — бързо отвърна Ноел.

С крайчеца на окото видя, че лицето на ефрейтора почервеня от гняв, но той мълчеше.

— Извинявам се, че напразно ви безпокоихме — рече Курт Мюлер.

Ноел почувства, че раменете й се отпускат, и изведнъж осъзна колко е била напрегната.

— Моля ви, няма защо. Мога ли да ви предложа билети за представлението?

— Аз съм го гледал — отговори гестаповецът, — а ефрейтор Шулц вече си е купил билет. Но все пак благодаря.

Той тръгна към вратата, ала спря.

— Когато сте нарекли ефрейтор Шулц варварин, той решил тази вечер да си купи билет за вашето представление. Само че разглеждал снимките на актьорите във фоайето и не видял снимката на вашия приятел от кафенето. Тогава ми се обади.

Сърцето на Ноел заби бързо.

— Само за информация, госпожице, щом не е ваш колега, кой е той?

— Един… един приятел.

— Как се казва? — Тънкият глас все още беше тих, но в него се долавяше заплаха.

— Има ли значение? — попита Ноел.

— Приятелят ви отговаря на описанието на един престъпник, когото издирваме. Бил е забелязан около площад „Сен Жермен де Пре“ днес следобед.

Ноел стоеше и го гледаше, но умът й трескаво работеше.

— Името на вашия приятел? — настойчиво повтори полковник Мюлер.

— Аз… не го знам.

— А, значи е бил непознат?

— Да.

Студените му розови очи бяха впити в нейните.

— Седели сте с него. Попречили сте на войниците да проверят документите му. Защо?

— Съжалих го — каза Ноел. — Той се приближи към мен…

— Къде?

Ноел бързо прецени, че може би някой ги е видял да влизат заедно в бистрото.

— Пред кафенето. Каза ми, че войниците го търсят, защото е откраднал продукти за жена си и децата си. Стори ми се такова дребно престъпление, че аз… — Тя умоляващо погледна Мюлер. — Аз му помогнах.

Мюлер я изгледа, после възхитен кимна.

— Разбирам защо сте голяма звезда. — Усмивката му изчезна, а гласът му стана още по-тих: — Нека ви дам един съвет, мадмоазел Паж. Ние искаме да бъдем в добри отношения с французите. Искаме да бъдете не само наши съюзници, но и приятели. Ала всеки, който помага на врага ни, става наш враг. Ще заловим вашия приятел, госпожице, ще го разпитаме и обещавам ви — той ще проговори.

— Няма от какво да се страхувам — каза Ноел.

— Грешите. — Тя едва чуваше гласа му. — Трябва да се страхувате от мен. — Полковник Мюлер кимна на ефрейтора и тръгна към вратата. Обърна се още един път. — Ако разберете нещо за своя приятел, веднага ми се обадете. Ако не го направите…

Той й се усмихна. Двамата мъже излязоха.

Изтощена, Ноел се отпусна на един стол. Знаеше, че не е била убедителна, но я завариха съвсем неподготвена. Беше съвсем сигурна, че инцидентът е забравен. Сега си припомни някои от историите, които беше чувала за Гестапо, и леко потръпна. Ако хванат Израел Кац и той наистина проговори… Може да им каже, че са стари приятели и е излъгала, че не го познава. Но едва ли е толкова важно. Освен ако… Името, което й се въртеше в главата в кафенето, отново й хрумна.

Хлебарката.

 

 

След половин час, когато излезе на сцената, си наложи да не мисли за нищо друго освен за ролята. Публиката съумя да я оцени и я възнагради с изключителни овации. Тя още чуваше аплодисментите, когато се отправи към гримьорната и отвори вратата. На един стол седеше генерал Ханс Шайдер. Щом Ноел влезе, той се изправи и учтиво каза:

— Съобщиха ми, че тази вечер имаме уговорена вечеря.

Вечеряха във „Фрю Пердю“ край Сена на тридесетина километра от Париж. Дотам ги закара шофьорът на генерала в лъскава черна лимузина. Дъждът беше спрял и нощта беше хладна и приятна. Генералът не спомена за инцидента през деня, докато се хранеха. Отпърво Ноел понечи да му откаже, но реши, че трябва да разбере какво знаят германците и какви неприятности трябва да очаква.

— Днес следобед ми се обадиха от Главната квартира на Гестапо — рече генерал Шайдер. — Съобщиха ми, че сте казали на ефрейтор Шулц, че ще вечеряме заедно. — Ноел го гледаше и мълчеше. Той продължи: — Реших, че ще ви стане много неприятно, ако кажа „не“, а на мен ще ми бъде много приятно, ако кажа „да“. — Генералът се усмихна. — И ето ни тук.

— Толкова е смешно — започна Ноел. — Да помогнеш на един нещастен човек, който е откраднал някакви продукти…

— Недейте! — рязко я прекъсна генералът. Ноел го погледна изненадана. — Не правете грешката да смятате всички германци за глупаци. И не подценявайте Гестапо.

Ноел каза:

— Но аз нямам нищо общо с тях, генерале.

Той си играеше със столчето на чашата за вино.

— Полковник Мюлер подозира, че сте помогнали на един човек, когото той усилено търси. Ако е истина, може да имате големи неприятности. Полковник Мюлер нито прощава, нито забравя. — Шайдер я погледна и продължи внимателно: — Но, от друга страна, ако не се срещнете повече с този приятел, цялата история би могла да се забрави. Искате ли коняк?

— Да, моля — отвърна Ноел.

Той поръча две чаши бренди „Наполеон“.

— Откога живеете с Арман Готие?

— Сигурна съм, че знаете отговора на този въпрос — рече Ноел.

Генерал Шайдер се усмихна.

— Всъщност, да. Но исках да ви питам защо досега все отказвахте да вечеряте с мен? Заради Готие ли?

Ноел поклати глава.

— Не.

— Разбирам — рече той хладно.

В гласа му имаше нотка, която я изненада.

— Париж е пълен с жени — каза Ноел. — Можете да си изберете която искате, сигурна съм.

— Не ме познавате — тихо каза генералът. — Иначе нямаше да го кажете. В Берлин имам жена и дете. Много ги обичам, но вече над година не съм с тях и нямам представа кога пак ще ги видя.

— Кой ви е карал да идвате в Париж? — Ноел беше жестока.

— Не го казах, за да търся съчувствие. Просто исках да обясня нещо за себе си. Не съм склонен към случайни връзки. Когато ви видях за първи път на сцената, с мен се случи нещо. Изпитах силно желание да ви опозная. Бих искал да бъдем добри приятели.

Начинът, по който говореше, показваше спокойно достойнство.

— Не мога да ви обещая нищо — промълви Ноел.

Той кимна.

— Разбирам.

Естествено нищо не разбираше. Ноел нямаше намерение да се среща отново с него. Генерал Шайдер тактично смени темата. Разговаряха за актьорското изкуство и за театъра и Ноел беше изненадана от познанията му. Притежаваше еклектичен ум и дълбока интелигентност. Непринудено скачаше от тема на тема, изтъквайки, че имат еднакви интереси. Правеше го умело и Ноел се забавляваше. Беше се потрудил доста, за да проучи произхода й. Изглеждаше като типичен германски генерал в маслиненозелената си униформа — силен и властен, ала притежаваше някаква благост, която издаваше, че е съвсем различен човек, нещо интелектуално, присъщо на учените, а не на военните. Но все пак на лицето му имаше белег.

— Откъде ви е този белег? — попита го Ноел.

Той прокара пръст по дълбоката резка.

— Дублирах се преди много години — сви рамене Шайдер. — На немски го наричаме „славен белег“.

Обсъждаха нацистката философия.

— Ние не сме чудовища — заяви генералът. — И нямаме желание да владеем света. Но не смятаме да седим със скръстени ръце, докато продължават да ни наказват за война, която сме загубили преди повече от двадесет години. Версайският мирен договор беше едно заробване, от което германският народ най-после се освободи.

Разговаряха за окупацията на Париж.

— Вашите френски войници не са виновни, че завзехме града толкова лесно — рече генерал Шайдер. — Голяма част от отговорността трябва да падне върху Наполеон Трети.

— Шегувате се — възкликна Ноел.

— Съвсем сериозно говоря — увери я той. — По времето на Наполеон тълпите постоянно са използвали криволичещите заплетени улички на Париж за барикади и засади срещу неговите войници. За да прекрати това, той упълномощил барон Йожен-Жорж Осман да изправи улиците и да построи хубавите широки булеварди. Булевардите, по които навлязоха нашите войски. Боя се, че историята няма да спомене с добро Осман като съставител на градоустройствения план.

Когато след вечерята се отправиха към Париж, Шайдер я попита:

— Влюбена ли сте в Арман Готие?

Тонът му беше небрежен, но Ноел имаше чувството, че отговорът й ще бъде много важен за него.

— Не — бавно промълви тя.

Доволен, той кимна.

— Така си и знаех. Убеден съм, че мога да ви направя много щастлива.

— Толкова щастлива, колкото жена си ли?

За миг генерал Шайдер настръхна, като че бе получил удар, после се обърна към Ноел и я погледна.

— Мога да бъда добър приятел — тихо каза той. — Да се надяваме, че ние с вас никога няма да бъдем врагове.

Ноел се прибра почти в три часа сутринта. Арман Готие я чакаше силно развълнуван.

— Къде беше, по дяволите? — запита я той още на вратата.

— Имах ангажимент.

Очите й обходиха стаята. Тя изглеждаше така, сякаш през нея беше минал циклон. Чекмеджетата бяха отворени и съдържанието им — разпиляно из стаята. Гардеробите бяха обърнати наопаки, една лампа беше съборена, малката масичка — преобърната и със счупен крак.

— Какво е станало? — попита Ноел.

— Гестапо беше тук! За Бога, Ноел, какви си ги забъркала?

— Никакви.

— Защо тогава претършуваха всичко?

Ноел тръгна из стаята, като оправяше мебелите и усилено мислеше. Готие я сграбчи за раменете и я обърна към себе си.

— Искам да знам какво става.

Тя пое дълбоко дъх.

— Добре.

Разказа му за срещата си с Израел Кац, без да спомене името му, нито разговора с полковник Мюлер.

— Не съм сигурна, че моят приятел е Хлебарката, но е възможно.

Изумен, Готие се отпусна на един стол.

— Боже мой! — възкликна режисьорът. — Не ме интересува кой е той. Вече не искам да имаш нищо общо с него. Това може да унищожи и двама ни. И аз като теб мразя германците… — Той спря — не беше сигурен дали Ноел ги мрази или не. И отново поде: — Скъпа, докато германците са тук, трябва да живеем според изискванията им. Никой от нас не може да си позволи да се забърка с Гестапо. Този евреин — как каза е името му?

— Не съм ти го казала.

Той я гледа известно време.

— Бил ли ти е любовник?

— Не, Арман.

— Държиш ли на него?

— Не.

— Добре тогава — каза Готие и като че ли му олекна. — Няма защо да се безпокоим. Не могат да те обвинят заради една случайна среща. Ако не се виждаш повече с него, всичко ще се забрави.

— Разбира се — промълви Ноел.

На следващата вечер, когато Ноел тръгна към театъра, след нея вървяха двама гестаповци.

 

 

От този ден беше следена непрекъснато. В началото всичко започна като предусещане, сякаш някой я гледаше. Ноел се обръщаше и сред тълпата зърваше младеж с тевтонски вид, облечен цивилно, който като че ли не я забелязваше. По-късно това чувство се връщаше — този път беше друг младеж с тевтонски вид. Всеки път беше различен и въпреки че бяха цивилни, сякаш бяха с биеща на очи униформа — в тях се долавяха презрение, превъзходство и жестокост.

Ноел не казваше на Готие какво става, защото не виждаше смисъл да го безпокои. Посещението на Гестапо много го беше изнервило. Той говореше само за това, какво могат да направят германците с кариерата му, с кариерата на Ноел, ако поискат, и Ноел разбираше, че е прав. Беше достатъчно човек да прегледа вестниците, за да види, че нацистите не знаят пощада за враговете си. Генерал Шайдер няколко пъти й предаваше съобщения по телефона, но Ноел не му се обади. Не желаеше нацистите да й бъдат врагове, ала не желаеше да й бъдат и приятели. Реши, че ще бъде като Швейцария — неутрална. Хора като Израел Кац трябваше сами да се погрижат за себе си. Ноел беше любопитна какво ли е щял да иска той от нея, но нямаше намерение да се забърква.

Половин месец след срещата й с Израел Кац във вестниците на първа страница се появи съобщение, че Гестапо е заловил група саботьори, ръководени от Хлебарката. Ноел внимателно изчете всички съобщения, но никъде не се споменаваше дали е заловен и той. Припомни си лицето на Израел Кац, когато германците се приближаваха към него, и беше сигурна, че никога не би им се дал жив. „Разбира се, всичко това сигурно са мои фантазии, а Кац е просто безобиден дърводелец, както ми каза“ — мислеше си. Но ако беше така, защо тогава Гестапо толкова се интересуваше от него? Той ли е Хлебарката? Заловили ли са го, или е успял да избяга? Ноел се приближи до прозореца, който гледаше към авеню „Мартини“. Две черни фигури стояха под една улична лампа и чакаха. Какво? Ноел започна да чувства паниката, обхванала и Готие, но същевременно изпитваше и гняв. Спомни си думите на полковник Мюлер: „Трябва да се страхувате от мен.“ Това беше предизвикателство. Ноел усещаше, че Израел Кац отново ще я потърси.

 

 

Съобщението дойде на другата сутрин най-неочаквано от портиера им, дребен седемдесетгодишен човек със сълзящи очи и съсухрено лице. Долните му зъби липсваха, затова, когато говореше, почти не му се разбираше. Ноел извика асансьора; старецът я чакаше вътре в него. Тръгнаха заедно надолу и преди да стигнат до фоайето, той промърмори:

— Тортата, която сте поръчали за рождения ден, е готова в пекарната на улица „Паси“.

Ноел го изгледа, замисли се дали е чула правилно, после рече:

— Не съм поръчвала никаква торта.

— Улица „Паси“ — упорито повтори той.

И Ноел изведнъж разбра. Пак нямаше да направи нищо, ако не беше видяла двамата агенти на Гестапо, които я чакаха на отсрещната страна на улицата. Следяха я като престъпник! Двамата мъже разговаряха. Още не я бяха видели. Ядосана, Ноел се обърна към портиера:

— Къде е задният изход?

— Оттук, госпожице.

Тя го последва по един коридор, надолу по няколкото стъпала към приземието и излезе на пресечката. След три минути вече седеше в такси на път за срещата с Израел Кац.

 

 

Пекарницата се намираше в западнал квартал средна ръка и имаше съвсем обикновен вид. Табелата на витрината беше поолющена. Ноел отвори вратата и влезе. Дребна дундеста жена в безупречно бяла престилка я поздрави и попита:

— Какво обичате, госпожице?

Ноел се поколеба. Все още можеше да си тръгне, да се обърне и да не се забърква в нещо опасно, което не й беше работа.

Жената чакаше.

— Поръчала съм ви торта за рожден ден — каза Ноел, чувстваше се глупаво от тази игра, сякаш от детските хитрости всичко губеше сериозността си.

Жената кимна.

— Готова е, госпожице Паж. — Тя сложи на вратата надпис „Затворено“, заключи и каза: — Насам.

Той лежеше на походно легло в малката задна стаичка. На лицето му беше изписана болка, беше потънал в пот. Чаршафът, с който беше увит, беше целият в кръв, над лявото му коляно имаше голям турникет.

— Израел!

Той се обърна към вратата, чаршафът падна и откри на мястото на коляното кървава каша от разтрошени кости и плът.

— Какво е станало? — попита Ноел.

Кац се опита да се усмихне, но безуспешно. Гласът му беше дрезгав и неестествен от болката.

— Настъпиха Хлебарката, но ние не измираме лесно.

Значи е била права.

— Четох — каза Ноел. — Ще се оправиш ли?

Израел болезнено въздъхна и кимна. Говореше трудно, с прекъсвания.

— Гестапо обръща Париж наопаки, за да ме намери. Единственият ми шанс е да се измъкна от града… Ако успея да се добера до Хавър, приятели ще ми помогнат да се кача на кораб, който напуска страната.

— Нямаш ли приятел, който да те изведе и от Париж? — попита Ноел. — Можеш да се скриеш в някой камион…

Израел слабо поклати глава.

— Шосетата са блокирани. И пиле не може да прехвръкне.

„Дори и Хлебарката не може“ — помисли си Ноел.

— Как ще пътуваш с този крак? — попита тя, за да спечели време — опитваше се да вземе някакво решение.

— Няма да пътувам с този крак — отвърна Израел.

Ноел неразбиращо го погледна — в този миг вратата се отвори и влезе едър широкоплещест мъж с брада. В ръката си носеше брадва. Приближи се до леглото и дръпна чаршафа. Ноел почувства, че пребледнява. Спомни си генерал Шайдер и албиноса от Гестапо и какво биха направили с нея, ако я заловят.

— Ще ти помогна — рече тя.