Сидни Шелдън
Отвъд полунощ (5)

4.
НОЕЛ

Париж, 1940 година

 

На 14 юни 1940 година, събота, Пета германска армия влезе в зашеметения Париж. Линията „Мажино“ се оказа най-голямото фиаско във военната история и Франция се простираше беззащитна пред една от най-могъщите военни машини, които светът познаваше.

На разсъмване над града падна странен сив покров — ужасяващ облак с неизвестен произход. През последните четиридесет и осем часа неестествената, изплашена тишина над Париж периодично беше нарушавана от оръдейна стрелба. Тътенът на оръдията извън града отекваше в сърцето на столицата. Поток от слухове като приливна вълна се разнасяше от радиото, от вестниците, от уста на уста. Швабите завладели френското крайбрежие… Лондон бил унищожен… Хитлер се споразумял с британското правителство… Германците щели да унищожат Париж с нова смъртоносна бомба. В началото всеки слух се приемаше за чиста монета и създаваше паника, но непрестанните кризи предизвикват в крайна сметка сънотворен ефект, като че умът и тялото, неспособни да поемат повече ужаси, се скриват зад предпазната броня на апатията. Сега вече фабриките за слухове бяха спрели работа, вестникарските преси не печатаха, радиостанциите не предаваха. Човешкият инстинкт беше взел връх над машините и парижани чувстваха, че е настъпил решаващият ден. Сивият облак беше поличбата.

Тогава нахлуха тълпите на немските хищници.

 

 

Изведнъж Париж се изпълни с чуждестранни униформи, с непознати хора, говорещи особен гърлен език, които профучаваха по широките, оградени с дървета улици в големи лимузини „Мерцедес“ с развети нацистки знамена или се носеха като хали по тротоарите, които вече им принадлежаха. Наистина бяха свръхчовеци — предопределени да завладеят и да управляват света.

За две седмици настъпи поразителна промяна. Навсякъде се появиха надписи на немски. Статуите на френските герои бяха съборени, знамето с пречупения кръст се вееше над всички държавни сгради. Усилията на германците да заличат всичко галско достигаха абсурдни размери. Бяха сменени табелките за топла и студена вода на крановете на чешмите. „Плас де Брогли“ в Страсбург стана „Адолф Хитлер Плац“. Статуите на Лафайет, Ней и Клебер бяха взривени с динамит от нацистки бригади. Надписите върху паметниците на мъртвите бяха заменени с „GEFFALLEN FÜR DEUTSCHLAND“.

Немските окупационни войски се забавляваха. Въпреки че френската кухня им се струваше прекалено пикантна и с твърде много сосове, тя внасяше приятно разнообразие във военните дажби. Войниците нито знаеха, нито ги интересуваше, че са в града на Бодлер, Дюма и Молиер. За тях Париж беше блестяща, пламенна, силно гримирана блудница с поли, вдигнати до кръст, и те я изнасилваха — всеки по свой начин. Щурмоваците заставяха млади французойки да лягат с тях понякога под насочени щикове, докато техните вождове като Гьоринг и Химлер изнасилваха Лувъра и богатите частни имения, които алчно конфискуваха от новосъздадените врагове на Райха.

По това време на повърхността изплуваха не само френската корупция и опортюнизъм, но и френският героизъм. Едно от тайните оръжия на Съпротивата бяха Pompiers — пожарникарите, във Франция подчинени на военните. Германците конфискуваха множество сгради за армията, Гестапо и различни министерства, чието местоположение естествено не беше тайна. В Сен Реми, в една от главните квартири на Съпротивата ръководители на нелегалните внимателно проучваха големи карти с подробни планове на всяко здание. После на експертите се възлагаха съответните задачи и на другия ден край някоя от сградите профучаваше кола или невинен наглед колоездач и хвърляше през прозореца саморъчно направена бомба. Дотук щетите не бяха значителни. Находчивостта на плана беше в това, което следваше.

Германците викаха на помощ пожарникарите. Навсякъде по света при големи пожари те автоматично поемаха командването. Така беше и в Париж. Пожарникарите се втурваха в сградата, а германците смирено стояха настрана и гледаха как те унищожават всичко, което им падне, с водни струи под налягане, с брадви и — когато беше възможно — със запалителни бомби. По този начин Съпротивата успя да унищожи безценни немски архиви, заключени в крепостите на Вермахта и Гестапо. На върховното немско командване бяха необходими шест месеца, за да проумее какво става, но през това време вече бяха нанесени непоправими щети. Гестапо не можа да докаже нищо, ала всички пожарникари бяха задържани и изпратени на руския фронт.

Всичко беше дефицитно — от храната до сапуна. Липсваха бензин, месо, млечни продукти. Германците конфискуваха всичко. Магазините за луксозни стоки бяха отворени, но единствените им клиенти бяха войниците, които плащаха с окупационни марки — същите като редовните марки, но без белия ръб по края и без подпис.

— Кой ще ни ги осребри? — пъшкаха френските магазинери.

А германците се хилеха.

— Английската банка.

Но не всички французи страдаха. За тези, които имаха пари и връзки, съществуваше черният пазар.

Окупацията почти не промени начина на живот на Ноел Паж. Тя работеше като манекенка при Шанел на улица „Канбон“ в сивото каменно здание, строено преди сто и петдесет години, което изглеждаше съвсем обикновено отвън, но вътре беше обзаведено много изискано. Войната — като всички войни — беше създала само за една нощ милионери, така че там не страдаха от липса на клиенти. Ноел получаваше предложения по-често от всякога, разликата беше само в това, че сега повечето бяха на немски. Когато не беше на работа, тя седеше с часове в малките кафенета по „Шанз Елизе“ или по левия бряг на Сена близо до Пон Ньоф. Имаше стотици мъже в немска униформа — много от тях с млади французойки. Цивилните французи бяха или твърде стари, или сакати. Ноел предполагаше, че по-младите са изпратени в лагери или са мобилизирани. Разпознаваше германците от пръв поглед дори когато бяха цивилни. Лицата им носеха отпечатъка на високомерието — изражението на победителя още от времето на Александър и Адриан. Ноел нито ги мразеше, нито ги харесваше. Просто те не я интересуваха.

Беше прекалено заета с вътрешния си живот, внимателно премисляше всеки свой ход. Знаеше точно целта си, знаеше и че нищо не може да я спре. Веднага щом можа да си го позволи, нае частен детектив, работил по развода на една от колежките й. Името му беше Кристиан Барбе, кантората му се помещаваше в малко бедно помещение на улица „Сен Лазар“. На вратата имаше табела:

Табелата беше едва ли не по-голяма от кантората. Барбе беше нисък, плешив, кривоглед, с жълти изпочупени зъби и с пожълтели от никотина пръсти.

— С какво мога да ви бъда полезен? — попита той Ноел.

— Искам информация за един човек в Англия.

Той подозрително премига.

— Какъв род информация?

— Всякаква. Женен ли е, с кого се среща — изобщо всичко. Искам да започнете да му правите досие.

Барбе възбудено се почеса по чатала и я заразглежда втренчено.

— Англичанин ли е?

— Американец. Пилот в Кралските военновъздушни сили, в Ескадрилата на орлите.

Барбе притеснен потърка темето си и измънка:

— Не знам. Във война сме. Ако ме хванат, че се опитвам да получа информация от Англия за летец… — Млъкна и изразително сви рамене. — Немците първо стрелят, после питат.

— Не искам никаква военна информация — увери го Ноел.

Отвори чантата си и извади пачка франкове. Барбе алчно ги изгледа и предпазливо продума:

— Имам връзки в Англия, но ще струва скъпо.

И така се започна. След три месеца дребният детектив се обади на Ноел по телефона. Тя пристигна в кантората му и първите й думи бяха:

— Жив ли е?

Когато Барбе кимна, тялото й облекчено се отпусна, а той си помисли: „Сигурно е прекрасно някой да те обича толкова силно.“

— Вашият приятел е преместен.

— Къде?

Той погледна бележника на бюрото си.

— Бил е прикрепен към 609-а ескадрила на Кралските военновъздушни сили. Сега е преместен в 121-ва ескадрила в Мартлшън Ист в Източна Англия. Лети на…

— Това не ме интересува.

— Така или иначе, плащате, по-добре го чуйте — каза той и отново погледна бележника си. — Лети на изтребител „Хърикан“, преди е летял на „Американ Бъфалоу“. — Обърна страницата и добави: — Тук вече става по-интимно.

— Продължавайте — каза Ноел.

Барбе сви рамене.

— Има списък на момичетата, с които е спал. Не знаех дали искате…

— Казах ви, всичко.

В гласа й имаше странна нотка, която го обърка. Тук имаше нещо ненормално, нещо, което не звучеше правдоподобно. Кристиан Барбе беше третостепенен детектив, обслужващ третостепенни клиенти, но именно поради това беше придобил първичен инстинкт за истината, нюх за същността на фактите. Красивото момиче, дошло в кантората му, го смущаваше. В началото Барбе помисли, че тя може би се опитва да го заплете в някаква шпионска история. След това реши, че е изоставена съпруга, събираща доказателства срещу мъжа си. Признаваше, че е сбъркал, но недоумяваше какво иска клиентката му и защо го иска. Той подаде на Ноел списъка с приятелките на Лари Дъглас, наблюдаваше лицето й, докато тя го четеше. Все едно, че преглеждаше описа на прането си.

Тя го прочете и погледна Барбе, който съвсем не беше подготвен за реакцията й.

— Много съм доволна.

Той премига.

— Обадете ми се, когато имате нещо ново, моля.

Дълго след като Ноел Паж си отиде, Барбе седеше и зяпаше през прозореца на кантората, като се опитваше да разгадае всъщност каква цел преследва клиентката му.

 

 

Театрите в Париж отново бяха в подем. Германците ги посещаваха, за да отпразнуват славните си победи и да се поперчат с красивите французойки, които водеха под ръка като трофеи. Французите пък ходеха, за да забравят за няколко часа, че са нещастен победен народ.

В Марсилия Ноел беше ходила няколко пъти на театър, но все попадаше на долнопробни любителски пиеси, играни от четвърторазредни актьори пред безразлична публика. Театърът в Париж беше съвсем друго. Жив, наситен с блестящото остроумие в изящество на Молиер, Расин и Колет. Несравнимият Саша Гитри беше основал своя трупа и Ноел гледа тяхно изпълнение. Гледа и нова постановка на „Смъртта на Дантон“ от Бюхнер, „Асмодей“ от многообещаващия млад писател Франсоа Мориак. В „Комеди Франсез“ гледа „Всеки, по свой начин“ на Пирандело и „Сирано дьо Бержерак“ на Ростан.

Ходеше на театър винаги сама, забравила възхитените погледи на хората около нея, изцяло погълната от драмата, разиграваща се на сцената. Вълшебството, извършващо се зад светлините на рампата, предизвикваше дълбок отзвук в душата й. И тя като актьорите на сцената играеше ролята си, преструвайки се на такава, каквато не беше, криеше се зад маска.

Една пиеса от Жан-Пол Сартр я развълнува особено силно. Главната роля се изпълняваше от Филип Сорел — един от идолите на Европа. Сорел беше грозен, нисък и набит, със счупен нос и лице на боксьор. Но щом заговореше, сякаш се извършваше магия. Той се превръщаше в чувствителен, красив мъж. „Както в приказката за принца и жабата. Само че той е и двете“ — мислеше си Ноел, когато го гледаше. Тя ходеше на това представление отново и отново, седеше на първия ред, изучаваше изпълнението му, опитваше се да открие тайната на неговия магнетизъм.

Една вечер в антракта разпоредителят донесе на Ноел бележка, в която пишеше: „Вечери наред ви виждам в публиката. Моля, елате зад кулисите, за да се запознаем. Ф. С.“ Ноел я препрочете с удоволствие. Пет пари не даваше за Филип Сорел, но знаеше, че това е началото, което търси.

След представлението отиде зад кулисите. Старият портиер я заведе в гримьорната на Сорел. Той седеше пред огледалото само по гащета и махаше грима си. Разгледа внимателно Ноел в огледалото и накрая рече:

— Невероятно! Отблизо си още по-красива.

— Благодаря, мосю Сорел.

— Откъде си?

— От Марсилия.

Сорел се обърна, за да я види по-добре. Очите му се спряха на краката й и бавно продължиха нагоре, като не изпускаха нищо. Ноел стоеше спокойно под критичния му поглед.

— Работа ли търсиш? — попита я той.

— Не.

— Никога не плащам за тая работа. От мен ще получиш само пропуск за представленията ми. Ако ти трябват пари, иди да се чукаш с някой банкер.

Ноел стоеше мълчаливо и го гледаше. Накрая Сорел попита:

— Но какво всъщност искаш?

— Мисля, че искам теб.

Вечеряха и отидоха в апартамента на Сорел на улица „Морис Баре“. Жилището му гледаше към ъгъла, откъдето започваше Булонският лес. Филип Сорел беше опитен любовник, удивително внимателен и щедър. Той не очакваше от Ноел нищо освен красотата й и беше удивен от нейната изобретателност в леглото.

— Господи! Фантастична си. Къде си научила всичко това?

За миг Ноел се замисли. Наистина това не беше нещо, което се учи. То просто се чувства. За нея тялото на мъжа беше като музикален инструмент, който трябва да бъде изследван до най-съкровените му дълбочини, тя търсеше реагиращите струни и с помощта на собственото си тяло създаваше прелестна хармония.

— По рождение ми е — отговори простичко.

Върховете на пръстите й бързо пробягаха около устните му, леки като докосвания на пеперуда, пропълзяха надолу към гърдите и корема му. Ноел видя, че той отново започва да се възбужда, стана и отиде в банята. След миг се върна и пое члена му в устата си — тя беше гореща, пълна с топла вода.

— О, Господи! — простена той.

Любиха се цялата нощ, а на сутринта Сорел покани Ноел да се премести при него.

 

 

Ноел живя с Филип Сорел шест месеца. Не беше нито щастлива, нито нещастна. Знаеше, че присъствието й го прави възторжено щастлив, но за нея това нямаше никакво значение. Гледаше на себе си просто като на ученичка, твърдо решена да възприема по нещо ново всеки ден. За нея той беше просто едно училище, малка част от огромния й план. За Ноел във връзката им нямаше нищо лично, защото тя не даваше нищо от себе си. Два пъти беше правила тази грешка, но никога вече нямаше да го допусне. В мислите й имаше място само за един мъж и това беше Лари Дъглас. Когато минаваше по „Плас де Виктоар“, покрай парк или ресторант, където Лари я беше водил, тя чувстваше как в нея се надига омразата и я задушава така, че не може да диша, а с омразата се смесваше и нещо друго, нещо, което не можеше да назове.

Два месеца, след като се премести при Сорел, отново й се обади Кристиан Барбе.

— Имам нови сведения за вас.

— Добре ли е той? — бързо попита Ноел.

Барбе пак се почувства неловко, но отговори:

— Да.

Гласът й изразяваше облекчение.

— Веднага идвам.

Сведенията бяха разделени на две части. Първата се отнасяше до военната кариера на Лари Дъглас. Беше свалил пет немски самолета и беше първият американец, станал ас във войната. Беше повишен в капитан. Повече я интересуваше втората част. Той се ползваше с голяма популярност в светските среди на военен Лондон и се беше сгодил за дъщерята на английски адмирал. Следваше списък на момичетата, с които беше спал — като се почне от вариететни артистки и се стигне до жената на един заместник-министър.

— Искате ли да продължавам? — попита Барбе.

— Разбира се — отговори Ноел. Извади от чантата си плик и му го подаде. — Обадете ми се, когато има нещо ново.

И си отиде.

Барбе въздъхна и погледна към тавана.

— Луда! — замислено каза той. — Луда!

 

 

Ако Филип Сорел имаше и най-малка представа какво става в ума на Ноел, щеше да бъде потресен. Тя изглеждаше изцяло отдадена на него. За него правеше всичко — готвеше му чудесни ястия, пазаруваше, грижеше се за почистването на апартамента и се любеше винаги когато той пожелаеше. И нищо не искаше. Сорел се поздравяваше, че е намерил съвършената любовница. Водеше я навсякъде и тя се запозна с всичките му приятели. Те бяха очаровани от нея и смятаха Сорел за голям късметлия. Веднъж, докато вечеряха след представлението му, Ноел каза:

— Искам да стана актриса, Филип.

Той поклати глава.

— Бог вижда, че си достатъчно красива, Ноел, но ми е дошло до гуша от актриси. Ти си по-различна и аз те искам такава. Не желая да те деля с никого. — Той я потупа по ръката. — Не ти ли давам всичко, от което имаш нужда?

— Да, Филип — отговори Ноел.

Прибраха се вкъщи и се любиха. Когато свършиха, той беше изтощен. Ноел беше по-възбуждаща от всякога и Сорел доволен си каза, че на нея просто й трябва твърда мъжка ръка.

Следващата неделя беше рожденият й ден и Филип Сорел даде в нейна чест вечеря в „Максим“. Беше запазил големия салон на горния етаж, обзаведен с червено плюшено кадифе и тъмна ламперия. Ноел му помогна да състави списъка на гостите и включи едно име, без да му каже. Присъстваха четиридесет души. Вдигнаха наздравици за Ноел и й поднесоха щедри подаръци. В края на вечерята Сорел стана прав. Беше пил доста коняк и шампанско и малко залиташе, а думите изговаряше неясно.

— Приятели — каза той, — ние пихме за най-красивото момиче в света и му поднесохме чудесни подаръци за рождения ден, но аз имам един подарък, който е голямата изненада. — Сияещ от щастие, Сорел погледна Ноел, после се обърна към гостите: — Ние с Ноел ще се оженим!

Чуха се одобрителни възклицания и гостите се втурнаха да тупат Сорел по гърба и да пожелават щастие на бъдещата булка. Ноел седеше, усмихваше се и шепнеше благодарности. Един от гостите не стана. Той седеше в най-отдалечения край на залата, пушеше с дълго цигаре и наблюдаваше сцената с язвителна усмивка. По време на вечерята Ноел усещаше, че я гледа. Беше висок, много слаб мъж с изразително, мрачно лице. Сякаш се забавляваше с това, което става наоколо по-скоро като наблюдател, отколкото като гост.

Ноел улови погледа му и се усмихна.

Арман Готие беше от най-видните режисьори във Франция. Ръководеше Френския репертоарен театър и постановките му се посрещаха възторжено в цял свят. Ако Готие поставеше пиеса или режисираше филм — това беше сигурна гаранция за успех. Имаше репутация, че особено добре работи с актрисите. Беше създал пет-шест от големите звезди.

Сорел попита Ноел:

— Изненадах ли те, любима?

— Да, Филип.

— Искам незабавно да се оженим. Сватбата ще стане на вилата ми.

Над рамото му тя виждаше как Арман Готие я наблюдава със загадъчна усмивка. Приятели откъснаха Филип от нея и когато Ноел се обърна, до нея стоеше Готие.

— Поздравявам ви — каза той. В гласа му звучеше подигравателна нотка. — Хванахте голямата риба.

— Така ли?

— Филип Сорел е едра плячка.

— За някои — може би — отговори Ноел с безразличие.

Готие я погледна изненадан.

— Да не искате да ми кажете, че не ви интересува?

— Нищо не искам да ви кажа.

— Желая ви щастие — понечи да си тръгне режисьорът.

— Мосю Готие…

Той спря.

— Мога ли да ви видя довечера? — тихо попита Ноел. — Искам да говорим насаме.

Арман Готие я изгледа за миг, после сви рамене.

— Както желаете.

— Ще дойда у вас. Удобно ли е?

— Да, разбира се. Адресът е…

— Знам адреса. Дванадесет часа?

— Добре.

Арман Готие живееше в елегантна стара сграда на улица „Марбьоф“. Портиерът придружи Ноел до фоайето, друг прислужник я отведе с асансьора до четвъртия етаж и посочи апартамента на Готие. Ноел позвъни. След няколко мига вратата отвори Готие, облечен в халат на цветя.

— Влезте — покани я той.

Ноел пристъпи в апартамента. Нямаше набито око за тези неща, но почувства, че е обзаведен с чудесен вкус и с ценни предмети на изкуството.

— Съжалявам, че не съм облечен — извини се Готие, — но разговарях по телефона.

Ноел прикова очи в неговите.

— Не е нужно да сте облечен.

Отправи се към канапето и седна. Готие се усмихна.

— И аз имах това чувство, госпожице Паж. Но все пак съм любопитен — защо избрахте мен? Сгодена сте за прочут и богат човек. Убеден съм, че ако си търсите допълнителни забавления, можете да намерите по-привлекателни мъже, положително по-богати и по-млади. Какво искате от мен?

— Искам да ме научите да играя — каза Ноел.

Арман Готие я погледна и въздъхна.

— Разочаровате ме. Очаквах нещо по-оригинално.

— Професията ви е да работите с актьори.

— С актьори — не с аматьори. Играли ли сте някога?

— Не, но вие ще ме научите. — Тя свали шапката и ръкавиците си. — Къде е спалнята?

Готие се поколеба. Животът му беше изпълнен с красиви жени, които се домогваха или да влязат в театъра, или да получат по-голяма роля, или искаха главната роля в нова пиеса, или по-голяма гримьорна. Всички бяха напаст божия. Знаеше, че ще бъде глупак, ако се забърка с още една. Но не беше нужно да се обвързва. Едно красиво момиче му се предлагаше само. Беше много просто да легне с нея, а после да я отпрати.

— Ето там — посочи той една врата.

Гледаше Ноел, която тръгна към спалнята, и се питаше какво ли би казал Филип Сорел, ако знаеше къде ще прекара нощта бъдещата му невеста. Жени! Всичките са курви. Готие си наля коняк и проведе няколко телефонни разговора. Когато най-после влезе в спалнята, Ноел го чакаше гола в леглото. Готие трябваше да признае, че тя е изящно творение на природата. Лицето й беше смайващо, а тялото й — безупречно. Кожата й беше медена с изключение на пухкавия златист триъгълник между краката й. От опит Готие знаеше, че красивите момичета неизменно са самовлюбени и дотолкова погълнати от собствената си егоцентричност, че никакви ги няма в кревата. Смятаха, че като са удостоили с присъствието си леглото на мъжа, това е целият им принос в половото общуване. В крайна сметка се оказваше, че мъжът се люби с неподвижна буца глина, за което се очакваше и да бъде благодарен. Е, добре, може пък да научи тази на нещо.

Ноел го гледаше как се съблича, хвърляйки безразборно дрехите си на пода, и се приближава към леглото.

— Няма да ти казвам, че си красива — рече той. — Чувала си го твърде често.

— Красотата е непотребна, ако не се използва, за да достави удоволствие — сви рамене Ноел.

Готие й хвърли бърз изненадан поглед, после се усмихна.

— Съгласен съм. Хайде да използваме твоята.

Седна до нея. Като повечето французи и Арман Готие се гордееше, че е добър любовник. Смееше се на историите за германците и американците, чието понятие за любене се състоеше в това да скочат върху някое момиче, веднага да се облекчат, после да си вземат шапката и да си тръгнат. Американците дори имаха такъв израз — „Ах, ох, много благодаря!“ Когато Арман Готие изпитваше чувства към някоя жена, той използваше редица похвати, за да увеличи удоволствието от любенето. Винаги подготвяше прекрасна вечеря, подходящи вина.

Артистично подреждаше обстановката, така че да им бъде приятно, стаята деликатно ухаеше, свиреше тиха музика. Възбуждаше жените с нежно, любовно отношение, а по-късно с грубия език на улицата. Готие беше ловък и в прелюдията към секса.

В дадения случай реши да си спести всичко това. За една нощ нямаше нужда от парфюм, музика, от празни нежности. Тя беше тук просто за да се чука. Наистина беше голяма глупачка, ако смяташе, че срещу това, което всяка жена има между краката си, ще получи част от великия и уникален гений на Арман Готие.

Той понечи да легне върху нея, но Ноел го спря.

— Почакай — прошепна тя.

Гледаше я озадачен как взима две тубички от нощното шкафче, изстисква съдържанието на едната в дланта си и започна да го втрива в члена му.

— Това пък какво е? — попита я той.

Тя се усмихна.

— Ще видиш.

Целуна го по устните, езикът й се плъзгаше в устата му с бързи движения като на птичка. Отдръпна се, езикът й се движеше към корема му, косата й струеше по тялото му като меки копринени пръсти. Почувства, че започва да се възбужда. Езикът й минаваше надолу по краката му, по стъпалата. Ноел нежно засмука пръстите му. Вече беше готов и тя седна върху него. Докато проникваше в нея, той почувства как топлината на тялото й започва да въздейства върху крема, с който го беше намазала, и усещането беше непоносимо възбуждащо. Докато се движеше нагоре-надолу, с лявата си ръка тя го галеше по тестисите и те започнаха да се затоплят. В крема имаше ментол и усещането за студ, съчетано с топлината на плътта й, която го обгръщаше, и със загряването на тестисите, го подлуди напълно.

Любиха се цяла нощ и всеки път Ноел го правеше различно. Това беше най-невероятното еротично преживяване в живота му. Сутринта Арман Готие каза:

— Ако събера достатъчно сила, за да стана, ще се облека и ще те заведа на закуска.

— Лежи си — отвърна Ноел. Отиде до гардероба, избра един от халатите му и го облече. — Почивай. Ще се върна.

След тридесет и пет минути се върна със закуска на табла. Имаше прясно изстискан портокалов сок, вкусен омлет с наденички и лук, затоплени, намазани с масло кифлички, конфитюр и кана с кафе. Всичко беше изключително вкусно.

— Ти няма ли да ядеш? — попита Готие.

Ноел поклати глава.

— Не.

Седеше в едно кресло и го гледаше как яде. Изглеждаше още по-красива в халата му, разтворен на прекрасните й гърди, с безгрижно разрошена коса.

Арман Готие беше променил напълно първоначалното си мнение за Ноел. Тя не беше краткотрайно приключение — бе просто съкровище. Но в театралната си кариера той беше срещал много съкровища и нямаше намерение да пропилява времето и таланта си като режисьор за една размечтала се аматьорка, която искаше да пробие в театъра, въпреки че беше красива и опитна в леглото. Готие беше човек, сериозно отдаден на изкуството си. В миналото не беше правил компромиси с това, нямаше да започне и сега.

Смяташе, че ще прекара нощта с Ноел и на сутринта ще я отпрати. Сега закусваше, разглеждаше я и се опитваше да измисли как да я запази като любовница, докато му омръзне, но без да я насърчава да става актриса. Разбираше, че му е необходима някаква примамка. Внимателно започна да опипва почвата.

— Смяташ ли да се омъжиш за Филип Сорел? — попита я той.

— Не, разбира се — отговори Ноел, — изобщо не искам това.

Ето сега беше моментът.

— А какво искаш? — попита Готие.

— Казах ти — тихо отговори Ноел, — искам да стана актриса.

Готие отхапваше от кифличката, печелейки време.

— Разбира се! — И добави: — Има много добри театрални педагози, при които мога да те, изпратя, те ще…

— Не — каза тя.

Гледаше го мило и сърдечно, сякаш готова да се съгласи с всичко, което й предложи, но Готие имаше чувството, че отвътре е от стомана. Можеше да каже „не“ по много и най-различни начини — с гняв, с укор, с разочарование, с обида, но тя го каза кротко. И съвсем категорично. Щеше да бъде по-трудно, отколкото беше предполагал. За миг Арман Готие се изкуши да й каже, както на десетки момичета всяка седмица, да се маха, че няма време за губене с нея. Но си спомни невероятните преживявания от предишната нощ и реши, че ще бъде глупак, ако я изпусне толкова бързо. Струваше си да направи малък, съвсем малък компромис.

— Добре — рече Готие, — ще ти дам да научиш една пиеса. Когато я знаеш наизуст, ще те прослушам и ще видим дали имаш талант. Тогава ще решим какво да правим с теб.

— Благодаря, Арман — промълви тя.

В думите й той не усети триумф, нито дори задоволство — просто потвърждение на неизбежното. За пръв път го бодна леко съмнение. Но това бе смешно, разбира се, той майсторски се оправяше с жените.

Докато Ноел се обличаше, Арман Готие отиде в претъпкания с книги кабинет и огледа познатите поизтъркани томове по рафтовете. Накрая с иронична усмивка избра „Андромаха“ от Еврипид. Това беше една от най-трудните класически пиеси. Върна се в спалнята и подаде книгата на Ноел.

— Заповядай, мила — каза той, — когато я научиш наизуст, ще я минем заедно.

— Благодаря, Арман. Няма да съжаляваш.

Колкото повече мислеше за това, толкова по-доволен се чувстваше от шегата си. На Ноел ще й трябват една-две седмици, за да научи ролята, а още по-вероятно е да дойде и да му признае, че не може да се справи. Той ще покаже разбиране, ще й обясни колко трудно е актьорското изкуство и връзката им ще продължи непомрачавана от нейните амбиции. Готие се уговори с нея да се видят същата вечер и тя си тръгна.

Когато Ноел се прибра в апартамента, в който живееше с Филип Сорел, той я чакаше. Беше много пиян.

— Кучка такава! Къде беше цяла нощ?

Нямаше значение какво ще му отговори. Сорел знаеше, че ще изслуша извиненията й, ще я набие, после ще я хвърли на леглото и ще й прости.

Но вместо да се извинява, Ноел просто каза:

— С друг мъж, Филип. Дойдох да си взема нещата.

Докато Сорел я гледаше слисан и невярващ на очите си, Ноел влезе в спалнята и започна да си събира вещите.

— За Бога, Ноел! — умоляваше я той. — Не прави така! Ние се обичаме. Ще се оженим.

Говори й в продължение на половин час — убеждаваше я, заплашваше я, предумваше я. През това време Ноел си събра багажа и напусна апартамента, а Сорел нямаше представа защо я е изгубил — не знаеше, че никога не я е притежавал.

 

 

Арман Готие репетираше нова постановка на пиеса, чиято премиера беше след две седмици, и по цял ден прекарваше в театъра. Като правило, когато репетираше, не мислеше за нищо друго. Част от гениалността му се състоеше в умението да се съсредоточава сериозно в работата си. За него не съществуваше нищо извън стените на театъра и актьорите, с които работеше. Но този ден беше по-различно. Готие се улавяше, че непрекъснато мисли за Ноел и за невероятната нощ, която бяха прекарали. Актьорите изиграваха някоя сцена, спираха и чакаха коментара му, а той изведнъж разбираше, че не е внимавал. Ядосан на себе си, се опитваше да се съсредоточи върху това, което прави, но в съзнанието му непрекъснато изплуваше голото тяло на Ноел и удивителното й въздействие върху него. Насред една драматична сцена усети, че се разхожда по сцената с ерекция, и се наложи да се извини и да излезе.

Имаше аналитичен ум и се опита да разбере с какво това момиче му въздейства толкова силно. Беше красива, но той беше спал с едни от най-красивите жени в света. Беше съвършена майсторска в любенето, но той познаваше и други такива жени. Изглеждаше интелигентна, но не и изключително умна, като личност беше приятна, но не и сложна. Имаше нещо друго, нещо, което режисьорът не можеше точно да определи. Тогава си спомни кроткото й „не“ и почувства, че в това е ключът към загадката. В нея имаше някаква непреодолима сила, с която би постигнала всичко, което пожелаеше. У нея имаше нещо, което оставаше непокътнато. Като други мъже преди него, и Арман Готие усети, че въздействието на Ноел върху него е по-силно, отколкото му се иска, докато той изобщо не я беше развълнувал, а това беше предизвикателство за мъжкото му самолюбие.

През целия ден се чувстваше объркан. Очакваше с трепет вечерта не само защото му се любеше с Ноел, но и защото искаше да докаже на себе си, че прави от мухата слон. Искаше му се тя да го разочарова, за да приключи с нея.

Тази нощ, докато се любеха, Арман Готие съзнателно наблюдаваше умението, похватите, изобретателността на Ноел, за да се увери, че всичко е механично и без чувства. Но се лъжеше. Тя му се отдаваше изцяло и напълно, желаейки единствено да му достави неизпитвано удоволствие, и се наслаждаваше на това. На сутринта Готие беше още по-запленен от нея.

Ноел отново му приготви закуска — този път фини палачинки с бекон и конфитюр, горещо кафе, всичко беше чудесно.

„Добре — мислеше си Готие, — попаднал си на младо момиче, което е красиво, може да се люби и да готви. Браво! Но достатъчно ли е това за един интелигентен мъж? Когато не се любиш и не ядеш — трябва да разговаряш. За какво ще ти говори тя? Отговорът беше, че всъщност няма никакво значение.“

Повече не стана дума за пиесата и Готие се надяваше, че Ноел е забравила или не е в състояние да научи ролята наизуст. Сутринта тя си тръгна, като му обеща да вечерят заедно.

— Ще можеш ли да се измъкнеш от Филип? — попита Готие.

— Аз го напуснах — отговори просто Ноел и даде на режисьора новия си адрес.

Той я гледаше втренчено.

— Разбирам.

Но не разбираше нищо.

 

 

Отново прекараха нощта заедно. Когато не се любеха, разговаряха. Ноел прояви голям интерес към него и той откри, че й говори за неща, които не беше обсъждал от години, лични неща, които не беше споделял с никого досега. Не споменаваха пиесата и Готие се поздравяваше, че ловко е решил въпроса.

На следващата вечер, след като се бяха нахранили и бяха готови за лягане, Готие се отправи към спалнята.

— Още не — спря го Ноел.

Той се обърна изненадан.

— Нали каза, че ще ме прослушаш?

— Но, разбира се — заекна Готие, — веднага щом си готова.

— Готова съм.

Той поклати глава.

— Не искам да я четеш, скъпа. Искам да те чуя, когато я научиш наизуст, за да мога наистина да те оценя като актриса.

— Научих я — отговори Ноел.

Режисьорът недоверчиво се ококори насреща й. Беше невъзможно да научи цялата роля само за три дни.

— Готов ли си да ме чуеш? — попита го Ноел.

Арман Готие нямаше избор.

— Разбира се. — Посочи й средата на стаята. — Това е сцената, а публиката ще бъде тук.

Седна на голямото удобно канапе. Ноел започна. Готие почувства, че настръхва. При него това беше характерна реакция — случваше му се, когато се натъкнеше на истински талант. Не че Ноел беше веща. Съвсем не. Неопитността й проличаваше при всяко движение или жест. Но тя притежаваше нещо много повече — изключителна искреност, природен талант, който придаваше на всяка реплика допълнителен смисъл и оттенък.

Когато тя завърши монолога, Готие искрено каза:

— Мисля, че един ден ще станеш сериозна актриса, Ноел. Наистина. Ще те изпратя при Жорж Фабер, най-добрия драматичен педагог в цяла Франция. Работейки с него, ти ще…

— Не.

Той изненадан я погледна. Отново същото кротко „не“. Категорично и окончателно.

— Какво „не“? — малко объркан попита Готие. — Фабер приема само най-добрите актьори. Ще те вземе единствено ако му кажа аз.

— Ще работя с теб — рече Ноел.

Готие почувства, че започва да се ядосва, и рязко отсече:

— Аз не обучавам никого. Не съм учител. Режисьор съм на професионални актьори. Когато станеш професионална актриса, аз ще ти бъда режисьор. — Бореше се да овладее гнева си. — Разбра ли?

Ноел кимна.

— Да, Арман, разбирам.

— Много добре.

Омилостивен, той я прегърна и получи от нея топла целувка. Вече съзнаваше, че напразно се безпокои. И тя като всяка друга жена имаше нужда от властен мъж. Нямаше да има повече проблеми с нея.

Тази нощ беше още по-хубава от предишните може би поради допълнителната възбуда от дребната им кавга.

През нощта той й каза:

— Наистина можеш да станеш чудесна актриса, Ноел. Ще бъда много горд с теб.

— Благодаря, Арман — прошепна тя.

Сутринта Ноел приготви закуска, после Готие отиде в театъра.

През деня й позвъни по телефона, ала тя не отговори, а вечерта, когато се прибра, нея я нямаше. Готие я чакаше, но тя не се появи и той лежа буден цяла нощ, питайки се дали не й се е случило нещо. Опита се да й телефонира в нейното жилище, ала никой не отговаряше. Изпрати й телеграма, но тя не беше доставена на адресанта, а когато след репетиция отиде у тях, никой не отговори.

През следващата седмица Готие беше като обезумял. Репетициите се проваляха. Той крещеше на всички актьори и толкова ги разстрои, че помощник-режисьорът предложи да преустановят работата за деня и Готие се съгласи. Актьорите си тръгнаха, а той седна сам на сцената, опитвайки се да проумее какво става с него. Казваше си, че Ноел е просто една жена, евтина амбициозна блондинка с психика на продавачка, която иска да стане звезда. Очерняше я с каквото му дойдеше наум, но в крайна сметка разбра, че няма смисъл. Искаше я. Вечерта тръгна да броди из улиците на Париж, напи се в малки барчета, където не го познаваха. Опитваше се да измисли начин да се свърже с Ноел, но безрезултатно. Нямаше дори с кого да си поговори за нея — освен с Филип Сорел, а това, разбира се, беше немислимо.

Една седмица след изчезването на Ноел Арман Готие се прибра пиян в четири часа сутринта. Отвори вратата и влезе в хола. Всички лампи светеха. Сгушена в креслото, облечена в един от халатите му, седеше Ноел и четеше книга. Когато той влезе, тя вдигна поглед и му се усмихна.

— Здравей, Арман.

Готие я гледаше, на сърцето му олекна, завладя го чувство на безгранично облекчение и щастие. Той каза:

— От утре започваме да работим заедно.