Сидни Шелдън
Отвъд полунощ (14)

13.
КАТЕРИН

Вашингтон — Париж, 1946 година

 

В понеделник в девет часа сутринта Лари Дъглас се яви при главния пилот капитан Хал Сакоуиц, в бюрото „Пан Америкън“ на летище Ла Гуардия в Ню Йорк. Когато Лари влезе, Сакоуиц взе копието от служебното му досие, което четеше, и го пъхна в чекмеджето на бюрото си.

Капитан Сакоуиц беше стегнат, грубоват на вид мъж с набръчкано обветрено лице и с най-големите ръце, които Лари беше виждал.

Беше истински ветеран в авиацията. Бе започнал още по времето на пътуващите авиоциркове, беше летял на едномоторни пощенски самолети, от двадесет години бе пилот в „Пан Америкън“, а през последните пет години — главен пилот.

— Радвам се, че ще работиш при нас, Дъглас — рече той.

— И аз — отвърна Лари.

— Нямаш търпение отново да се качиш в самолет, а?

— Защо ми е самолет? — ухили се Лари. — Само ме насочи според вятъра и ще излетя.

Сакоуиц посочи стола.

— Седни! Искам да се запозная с всички момчета като теб, които идвате тук да ми вземете работата.

Лари се засмя.

— Разбрал си го.

— О, не ви укорявам. Всички сте отлични пилоти с чудесни бойни досиета. Идвате тук и си мислите: „Щом тая шушумига Сакоуиц е главен пилот, значи аз трябва да бъда председател на Дирекционния съвет.“ Никой от вас няма намерение да векува като щурман. То е само трамплин към пилотското място. Ала това е добре — така и трябва да бъде.

— Радвам се, че гледаш така на нещата — рече Лари.

— Но знай едно. Всички сме членове на профсъюза, Дъглас, и повишенията стават само според трудовия стаж.

— Разбирам.

— Може само да не си разбрал, че работата ни е страхотна и при нас постъпват повече хора, отколкото напускат. Това доста забавя повишението.

— Ще рискувам — отвърна Лари.

Секретарката на Сакоуиц внесе кафе и сладкиши и двамата мъже прекараха следващия час в разговор, опознавайки се взаимно. Сакоуиц се държеше приятелски и любезно, много от въпросите му привидно бяха обикновени и без връзка с работата, но когато Лари тръгна за първия си учебен час, Сакоуиц беше научил доста неща за него. След няколко минути в кабинета влезе Карл Истман.

— Как мина? — попита Истман.

— Добре.

Истман го изгледа сурово.

— Какво ти е мнението, Сак?

— Ще го изпробваме.

— Попитах те какво мислиш?

Сакоуиц сви рамене.

— Добре. Ще ти кажа. Чувствам, че е страшно добър като пилот. Няма начин — с тази биография през войната. Сложи го в самолет, обстрелван от куп неприятелски изтребители, и няма да намериш по-добър от него.

Той се поколеба.

— Продължавай — подкани го Истман.

— Лошото е, че около Манхатън няма нито един вражески изтребител. Познавам хора като Дъглас. По някаква неясна за мен причина техният живот е пригоден за опасността. Правят какви ли не лудости — катерят невероятни планини или се гмуркат на дъното на океана. По време на война винаги изпъкват. — Той завъртя стола си и се загледа през прозореца. Истман мълчаливо чакаше. — Имам някакво предчувствие за Дъглас, Карл. Има нещо гнило в него. Ако беше капитан на някой от самолетите ни, щеше да се справи. Но психологически е непригоден да получава заповеди от инженер, капитан, пилот, особено ако смята, че по го бива от тях. — Сакоуиц завъртя стола към Истман. — И смешното е, че сигурно е прав.

— Тревожиш ме — каза Истман.

— Аз също се тревожа — призна Сакоуиц. — Не смятам, че е… — той потърси точната дума — че можеш да разчиташ на него. Когато разговаряш с него, имаш чувството, че е глътнал пръчка динамит и ще експлодира всеки миг.

— Какво смяташ да правиш?

— Това, което правим. Ще започне курса и ще го наблюдаваме внимателно.

— Може би ще отпадне — рече Истман.

— Не познаваш тази порода. Ще бъде първенец на курса.

Предвиждането на Сакоуиц беше точно.

Курсът включваше месец обучение на земята и после един месец учебни полети. Тъй като курсистите бяха опитни летци с много години летателна практика зад гърба си, основните задачи бяха две — първо, да преминат подготовка по предмети като навигация, радиовръзка, разчитане на карти и летене по уреди, за осъвременяване на познанията им и откриване на евентуалните им слабости, и второ — да се запознаят с новата апаратура, която ще използват.

Обучаваха се да летят по уреди в тренажор — малък макет на пилотска кабина с подвижна основа, която позволяваше на пилота да осъществява различни маневри — да намалява скоростта, да се снижава вертикално, да прави лупинги, двойно преобръщане през крило. Горната част на кабината биваше покривана с черна качулка, така че пилотът използваше само приборите пред себе си. Отвън инструкторът му подаваше команди за излитане и кацане при силен вятър, при буря, над планински вериги и при всякакви други опасности. Повечето неопитни пилоти влизаха самонадеяно в тренажора, но скоро разбираха, че управлението му е много по-трудно, отколкото изглежда. Сам в кабинката, откъснат от външния свят, човек изпитваше зловещо чувство.

Лари беше схватлив ученик. На занятията внимаваше и поглъщаше всичко. Подготвяше домашните си добре и старателно. Не проявяваше признаци на нетърпение, неспокойствие или отегчение. Напротив, беше най-прилежният в курса и определено най-добрият. Единствената новост за него бяха самолетите „ДС–4“, дълги изящни машини с някои нови уреди, несъществували преди войната. Лари с часове разглеждаше самолета сантиметър по сантиметър, изучаваше как е сглобен и как функционира. Вечер внимателно четеше дузини технически наръчници.

Веднъж, вече бе късно и другите курсисти си бяха тръгнали, Сакоуиц се натъкна на Лари: легнал по гръб под пилотската кабина в един от самолетите, той изучаваше свръзките.

— Казвам ти, че този кучи син иска да ми вземе мястото — рече на другата сутрин Сакоуиц на Карл Истман.

— Може да успее, както върви — ухили се Истман.

След два месеца имаше тържество по случай завършването. Горда, Катерин дойде със самолет в Ню Йорк, за да присъства, когато връчат на Лари нашивките на щурман.

Той се опита да омаловажи събитието.

— Кати, това е някакво си парченце плат, което ти дават, за да не забравиш какво ще вършиш, когато влезеш в пилотската кабина.

— О, не — възрази тя. — Разговарях с капитан Сакоуиц и той ми каза, че си много добър.

— Какво ли разбира един тъп поляк? — рече Лари. — Хайде да го отпразнуваме.

Тази вечер Катерин и Лари отидоха с четирима от колегите му и техните съпруги в клуб „Двадесет и едно“ на Източна петдесет и втора улица. Фоайето беше претъпкано и салонният управител им каза, че няма свободни маси.

— Да вървят по дяволите! — рече Лари. — Хайде да отидем в „Тутс Шорс“ — на две крачки е.

— Почакай малко — помоли Катерин.

Отиде при портиера и поиска да говори с Джери Бърнс. След няколко мига дотича дребен слаб мъж с любопитни сиви очи.

— Аз съм Джери Бърнс — каза той. — С какво мога да ви бъда полезен?

— Ние със съпруга ми сме тук с приятели — общо десет души.

Той започна да клати глава.

— Само ако имате резервация…

— Аз съм съдружница на Уилям Фрейзър — добави Катерин.

Джери Бърнс я погледна с укор.

— Защо не ми казахте? Можете ли да почакате петнадесет минути?

— Благодаря ви — рече Катерин.

Тя се върна при групата.

— Изненада! Има маса за нас.

— Как успя? — попита Лари.

— Лесно — отвърна Катерин. — Споменах името на Бил Фрейзър. — Тя видя израза, който се появи в очите му. — Идва често тук — бързо продължи Катерин. — Беше ми казал, ако дойда и няма свободни места, да спомена името му.

Лари се обърна към останалите.

— По дяволите, да се махаме! Няма какво да търсим тук!

Всички се отправиха към вратата. Лари се обърна към Катерин.

— Идваш ли?

— Разбира се — колебливо каза тя. — Просто исках да ги предупредя, че няма да…

— Майната им! — каза високо Лари. — Идваш ли, или не?

Хората започнаха да се обръщат. Катерин почувства, че се изчервява.

— Да — промълви тя, обърна се и последва Лари към изхода.

Отидоха в един италиански ресторант на Шесто авеню, където кухнята не беше добра. Катерин се държеше така, сякаш нищо не беше станало, но отвътре кипеше. Беше вбесена от детинското поведение на Лари и от това, че я беше унижил пред всички.

Когато се прибраха, без да промълви и дума, влезе в спалнята, съблече се, загаси лампата и си легна. Чуваше, че Лари е в хола и си налива нещо за пиене.

След десет минути той влезе в спалнята, запали лампата, приближи се до леглото и попита:

— Да не си решила да ставаш мъченица?

Тя седна разгневена.

— Не ме принуждавай да се отбранявам. Поведението ти тази вечер беше непростимо. Какво те прихвана?

— Прихвана ме твоят приятел.

Катерин го зяпна.

— Какво?

— Говоря за Мистър Съвършенство — Бил Фрейзър.

Жена му го погледна неразбиращо.

— Бил винаги само ни е помагал.

— Разбира се — каза Лари. — Ти си му задължена за кариерата си, аз — заради службата. Вече дори не можем да седнем в ресторант без позволението на Фрейзър. Е, писна ми да ми го навираш в очите всеки ден!

Катерин беше смаяна не толкова от думите, колкото от тона му. Изразяваше такава неудовлетвореност и безсилие, че за пръв път тя осъзна колко много се измъчва Лари. И как не! Беше се върнал от война след четири години и намираше жена си в съдружие с бившия й любовник. И като капак не беше успял да си намери работа без помощта на Фрейзър.

Докато го гледаше, Катерин разбра, че това е повратен момент в техния брак. Ако останеше с него, той трябваше да бъде на първо място — преди работата й, преди всичко. За пръв път почувства, че наистина влиза в положението на Лари.

Сякаш прочел мислите й, той рече разкаяно:

— Извинявай, че се държах така гадно тази вечер. Но да не можем да намерим маса, докато не споменеш вълшебното име на Фрейзър — е, дойде ми твърде много!

— Извинявай, Лари — каза Катерин. — Вече никога няма да се отнасям така към теб.

Прегърнаха се и Лари промълви:

— Моля те, Кати, никога не ме напускай.

Катерин се сети колко близко е била до тази стъпка, прегърна го по-силно и отвърна:

— Никога няма да те оставя, любими.

 

 

Първото назначение на Лари като щурман беше по маршрут сто четиридесет и седем от Вашингтон до Париж. След всеки полет оставаше четиридесет и осем часа в Париж, после се връщаше вкъщи за три дни и отново заминаваше.

Една сутрин се обади на Катерин в службата много въодушевен.

— Хей, открих страхотен ресторант. Ще можеш ли да се освободиш за обяд?

Катерин погледна купчината планове, които трябваше да бъдат довършени и одобрени до обяд.

— Разбира се — отвърна припряно тя.

— Ще те взема след петнадесет минути.

— Нима ще ме оставиш сама! — простена Лусия, нейната помощничка. — Стайвесънт ще се поболее, ако не му предадем още днес рекламата.

— Ще почака — отсече Катерин. — Ще обядвам със съпруга си.

Лусия сви рамене.

— Не те виня. Ако някога ти омръзне, нали ще ми кажеш?

Катерин се засмя.

— Ще бъдеш прекалено стара.

Лари чакаше Катерин пред службата й. Тя се качи в колата.

— Обърках ли ти деня? — закачливо я попита той.

— Не, разбира се.

Лари се засмя.

— Всички тези чиновници ще получат удар.

Насочи колата към летището.

— Далече ли е ресторантът? — попита Катерин.

Имаше пет срещи следобед, първата беше в два часа.

— Не е далече… Заета ли си следобед?

— Не — излъга тя. — Нямам особени ангажименти.

— Добре.

Когато стигнаха отклонението за летището, Лари зави към входа.

— Ресторантът на летището ли се намира?

— В другия край — отвърна съпругът й.

Паркирайки колата, хвана Катерин за ръка и я преведе през входа на „Пан Ам“. Привлекателното момиче зад гишето го поздрави по име.

— Това е жена ми — гордо каза Лари. — А това е Ейми Уинстън.

Те се поздравиха.

— Хайде!

Лари хвана Катерин за ръка и се отправиха към изхода за заминаващи.

— Лари — поде Катерин, — къде отиваме?…

— Ей, ти си най-бъбривото момиче, което съм канил на обяд.

Стигнаха до изход номер тридесет и седем. На гишето двама мъже обработваха билетите на заминаващите пътници. На информационното табло пишеше: „Полет № 147 за Париж. Излитане 13:30 часа.“

Лари се приближи към единия от мъжете.

— Ето я и нея, Тони. — Подаде му самолетен билет. — Кати, това е Тони Ломбарди. А това е Катерин.

— Много съм слушал за вас — усмихна се мъжът. — Билетът ви е наред.

Той й го подаде. Катерин го гледаше зашеметена.

— Какво е това?

— Излъгах те — усмихна й се Лари. — Не отиваме на обяд. Ще те заведа в Париж. В „Максим“.

Гласът на Катерин секна от вълнение.

— „Максим“ ли? В Париж? Сега?

— Точно така.

— Не мога — простена Катерин. — Не мога да тръгна за Париж сега.

— Можеш, разбира се! — Лари се усмихваше. — Паспортът ти е в джоба ми.

— Лари, ти си луд! Нямам дрехи. Насрочила съм куп срещи. Аз…

— Ще ти купя дрехи в Париж. Отмени срещите. Фрейзър ще мине няколко дена и без теб.

Катерин го гледаше втренчено и не знаеше какво да каже. Припомни си какво е решила. Лари й беше съпруг. Беше на първо място. Разбираше, че за него е важно не само да я заведе в Париж. Искаше да й се покаже, молеше я да пътува със самолета, на който беше щурман. А тя едва не развали всичко. Хвана го за ръката и му се усмихна.

— Какво чакаме? Умирам от глад.

 

 

Париж беше вихър от развлечения. Лари си беше уредил една седмица отпуска и Катерин имаше чувството, че всеки час от деня и нощта им е запълнен с нещо. Бяха настанени в очарователен малък хотел на левия бряг на Сена.

Още първата сутрин Лари отведе Катерин в модна къща на „Шанз Елизе“ и насмалко да изкупи целия магазин. Тя взе само нещата, които й бяха нужни, беше смаяна от баснословните цени.

— Знаеш ли какъв ти е проблемът? — рече Лари. — Прекалено много се тревожиш за парите. Нали си на сватбено пътешествие?

— Слушам, сър — отвърна тя, но отказа да купи една вечерна рокля, от която нямаше нужда.

Опита се да попита Лари откъде е взел пари, но той отказа да обсъжда този въпрос. Катерин обаче настоя.

— Взех аванс — обясни й Лари. — Какво толкова?

Сърце не й даваше да му обясни. По отношение на парите беше като дете — щедър и нехаен, и това беше част от чара му.

Точно както беше част от чара на баща й.

Лари я разведе из забележителностите на Париж — в Лувъра, Тюйлери, Дома на инвалидите — да види гробницата на Наполеон. Заведе я в колоритно ресторантче близо до Сорбоната. Ходиха в Халите — легендарния парижки пазар, където докарваха пресни плодове, месо и зеленчуци от френските ферми. Последния неделен следобед прекараха във Версай, после вечеряха в смайващата градина на „Кок Арди“ край Париж. Беше безупречен втори меден месец.

Хал Сакоуиц седеше в кабинета си и преглеждаше седмичния кадрови доклад. Пред него беше сведението за Лари Дъглас. Сакоуиц го четеше, както се бе облегнал, и замислено подръпваше долната си устна. Най-накрая се наведе и натисна бутона на секретарската уредба.

— Да влезе — рече той.

След миг се появи Лари, облечен в униформата на „Пан Ам“, с пътническа чанта в ръка. Хвърли ослепителна усмивка на Сакоуиц и го поздрави.

— Добро утро, шефе!

— Седни!

Лари се отпусна небрежно на стола срещу бюрото и запали цигара. Сакоуиц рече:

— Имам сведение, че миналия понеделник в Париж си се явил на инструктаж преди полета с четиридесет и пет минути закъснение.

Изражението на Лари се промени.

— На „Шанз Елизе“ имаше парад и се забавих. Самолетът излетя навреме. Не знаех, че тук е като в ученически лагер.

— Това е авиолиния — тихо каза Сакоуиц — и ние я ръководим точно по правилата.

— Добре — ядоса се Лари, — вече ще стоя по-надалеч от „Шанз Елизе“. Има ли друго?

— Да. Капитан Суифт смята, че си пил една-две чаши преди последните два полета.

— Проклет лъжец! — озъби се Лари.

— Защо ще лъже?

— Защото го е страх, че ще му взема мястото. — В гласа на Лари се усещаше силен гняв. — Тоя синковец е като свенлива стара мома, трябвало е да се пенсионира още преди десет години.

— Летял си с четирима капитани — кой от тях ти хареса? — попита Сакоуиц.

— Нито един — отвърна Лари. Усети капана, но беше късно. Бързо прибави: — Да де, добри са. Нямам нищо против тях.

— На тях също не им харесва да летят с теб — спокойно продължи Сакоуиц. — Изнервяш ги.

— Какво означава това, по дяволите?

— Означава, че в критични ситуации биха искали да са сигурни в човека до тях. А с теб не се чувстват сигурни.

— За Бога! — избухна Лари. — Четири години живях в критични ситуации над Германия и Тихия океан, всеки ден рискувах проклетата си глава, докато те са седели тук на дебелите си задници и са получавали тлъсти заплати. Не се чувствали сигурни с мен! Ти се шегуваш!

— Никой не е оспорвал, че си най-добрият в изтребител — отвърна спокойно Сакоуиц. — Но ние превозваме пътници. Това е друго.

Лари седеше, стиснал юмруци, и се опитваше да овладее гнева си.

— Добре — навъсено каза той. — Разбрах. Свърши ли, че след няколко минути имам полет?

— Полета ще го поеме друг — рече Сакоуиц. — Ти си уволнен.

Лари го зяпна невярващ.

— Какво?

— В известен смисъл вината е и у мен, Дъглас. Изобщо не трябваше да те назначавам.

Лари скочи на крака, очите му горяха от гняв.

— Защо тогава ме назначи, по дяволите?

— Защото жена ти има един приятел на име Бил Фрейзър… — започна Сакоуиц.

Лари се пресегна през бюрото и юмрукът му се стовари в лицето му. Запрати Сакоуиц в стената, но той използва инерцията, за да отскочи и да му нанесе два удара. После се дръпна и се опита да се овладее.

— Махай се оттук — рече той. — Веднага.

Лари го гледаше втренчено, лицето му се беше изкривило от омраза.

— Негодник такъв! — каза той. — Няма да стъпя във вашата компания, дори и да ме молите!

Обърна се й изхвърча от кабинета. Сакоуиц стоеше и гледаше след него. Секретарката влезе забързана и видя преобърнатия стол и разкървавената му устна.

— Добре ли сте? — попита го тя.

— Страхотно — отвърна Сакоуиц. — Попитайте мистър Истман дали ще ме приеме.

След десет минути Сакоуиц беше разказал случката на Карл Истман.

— Какво според теб му има на Дъглас? — попита Истман.

— Честно ли? Мисля, че е психопат.

Истман го гледаше с пронизващите си лешникови очи.

— Доста силно казано, Сак. Не е летял пиян. Дори никой не може да докаже, че е пил преди полет. И на всекиго може да се случи да закъснее.

— Ако беше само това, нямаше да го уволня, Карл. Точката на кипене му е много ниска. Да ти кажа честно, днес се опитах да го предизвикам и съвсем не беше трудно. Ако беше издържал на напрежението, може би щях да поема риска и да го оставя на работа. Знаеш ли какво ме безпокои?

— Какво?

— Преди няколко дни срещнах един стар приятел, който е летял с Дъглас в Кралските военновъздушни сили. Разказа ми невероятно история. Когато бил в Ескадрилата на орлите, Дъглас се увлякъл по една малка англичанка, сгодена за момче на име Кларк от същата ескадрила. Дъглас правел всичко възможно, за да я свали, но тя не се поддавала. Седмица, преди Кларк да се ожени за нея, ескадрилата трябвало да охранява няколко бомбардировача „Б–17“ при нападение над Дипе. Дъглас летял най-отпред. Летящите крепости пуснали бомбите и всички се отправили обратно. Над Ламанша били нападнати от „Месершмити“ и Кларк бил свален. — Той спря, замислен за нещо. Истман чакаше да продължи и най-после Сакоуиц вдигна поглед към него. — Според моя приятел, когато Кларк е бил свален, около него нямало никакви „Месершмити“.

Истман го зяпна изумен.

— Господи! Да не искаш да кажеш, че Лари Дъглас…

— Нищо не искам да кажа. Просто ти разправям една интересна история, която чух. — Отново допря носната кърпичка до устата си. Кървенето беше спряло. — Трудно е да се разбере какво точно става при въздушен бой. Може би Кларк е свършил горивото. Едно е сигурно — не е имал късмет.

— Какво е станало с приятелката му?

— Дъглас живял с нея, докато се върнал в САЩ, после я зарязал. — Сакоуиц замислено погледна Истман. — Мога да ти кажа със сигурност едно — мъчно ми е за жената на Дъглас.

 

 

Катерин имаше съвещание в заседателната зала, когато вратата се отвори и влезе Лари. Окото му беше посиняло и затворено, бузата му беше одрана. Тя се втурна към него.

— Лари, какво се е случило?

— Напуснах работа — промърмори той.

Катерин го отведе в кабинета си — далече от любопитните погледи, и сложи студени кърпи на окото и бузата му.

— Разкажи ми какво стана. — Тя се опитваше да сдържи гнева си за това, което му бяха причинили.

— Доста време ме тормозеха, Кати. Завиждат ми, защото съм участвал във войната, а те не са. Както и да е — днес беше върхът. Сакоуиц ме извика и ми каза, че ме бил взел на работа главно защото си била гадже на Бил Фрейзър.

Катерин го гледаше онемяла.

— Ударих го — рече Лари. — Не можах да се въздържа.

— О, скъпи! — каза Катерин. — Толкова съжалявам.

— Сакоуиц съжалява много повече — отвърна Лари. — Добре го цапардосах. С работа или без работа, но не мога да позволя да говорят за теб по този начин.

Тя го прегърна, опитвайки се да го успокои.

— Не се тревожи. Можеш да започнеш работа във всяка друга авиокомпания.

Оказа се лош пророк. Лари си подаде документите във всички авиокомпании, в няколко разговаряха с него, но не се получи нищо. Катерин обядва с Бил Фрейзър и му разказа за случилото се. Той не коментира нищо, но през целия обяд беше много замислен. На няколко пъти й се стори, че Бил иска да й каже нещо, но всеки път се въздържаше. Накрая рече:

— Познавам много хора, Кати. Искаш ли да опитам да направя нещо за Лари другаде?

— Благодаря — признателно отвърна Катерин, — ще се справим сами.

Фрейзър я изгледа, после кимна.

— Кажи ми, ако промениш решението си.

— Добре — благодарна рече Катерин. — Май винаги тичам при теб със своите проблеми.

 

 

„ДЕТЕКТИВСКА АГЕНЦИЯ «АКМЕ»

1402 «Д» Стрийт Вашингтон

№2–179–210, 1 април 1946 г.

 

Уважаеми мосю Барбе,

Благодарим ви за писмото от 15 март т.г. и за приложения чек.

След последния ми доклад въпросното лице постъпи на работа като пилот във «Флаинг Уийлс» — малка компания за товарни превози със седалище Лонг Айланд. Проверката в «Дън и Брадстрийт» показа, че в нея е инвестиран капитала от около седемстотин и петдесет хиляди долара. Разполагат с един приспособен «Б–25» и един приспособен «ДС–3». Банковите им кредити възлизат на над четиристотин хиляди долара. Вицепрезидентът на «Банк дьо Пари» в Ню Йорк, с която главно работят, ме увери, че компанията има отличен потенциал за развитие и добро бъдеще. Въз основа на прихода им от осемдесет хиляди долара на година с очаквано увеличение от 30 на сто годишно през следващите пет години банката е готова да им отпусне кредит — за закупуването на още самолети.

Ако са ви необходими други подробности за финансовото състояние на компанията, моля да ни съобщите.

Въпросното лице започна работа на 19 март 1946 година. Завеждащият личен състав (който е съсобственик) смята, че имат късмет да работят с такъв пилот. Следват допълнителни подробности.

Искрено Ваш,

Р. Рутънбърг

Директор на агенцията.“

„БАНК ДЬО ПАРИ НЮ ЙОРК

Филип Шардон

Председател на Дирекционния съвет

 

Скъпа Ноел,

Наистина си голяма палавница! Не знам какво ти е направил този човек, но каквото и да е, той си плати. Бил е изгонен от «Фланинг Уийлс» и ми казаха, че е преживял голяма криза.

Смятам да отскоча до Атина и се надявам да те видя.

Предай много здраве на Коста и нека тази малка услуга си остане наша тайна.

Сърдечни поздрави

Филип.“

„ДЕТЕКТИВСКА АГЕНЦИЯ «АКМЕ»

1402 «Д» Стрийт Вашингтон

№ 2–19–210, 22 май 1946 г.

 

Уважаеми мосю Барбе,

Това е продължение на доклада ми от първи май т.г.

На 14 май т.г. въпросното лице е уволнено от транспортната компания «Флаинг Уийлс». Опитах се дискретно да науча причината, но всеки път се натъквах на непроницаема стена. Никой там не желае да обсъжда въпроса. Само мога да предполагам, че лицето е направило нещо позорно, за което отказват да говорят.

Лицето търси друга работа като летец, но очевидно няма изгледи да намери.

Пак ще опитам да получа повече информация относно причината за уволняването му.

Искрено Ваш,

Р. Рутънбърг

Директор на агенцията.“

КАБЛОГРАМА

„Кристиан Барбе Париж, Франция

ПОТВЪРЖДАВАМ ПОЛУЧАВАНЕТО НА ГРАМАТА ТЧК НЕЗАБАВНО ПРЕКРАТЯВАМ ПРОУЧВАНЕ ПРИЧИНАТА ЗА УВОЛНЕНИЕ НА ЛИЦЕТО ТЧК ВСИЧКО ДРУГО ПРОДЪЛЖАВАМ КАКТО ДОСЕГА

ПОЗДРАВИ

Р. РУТЪНБЪРГ

ДЕТЕКТИВСКА АГЕНЦИЯ «АКМЕ»“

„ДЕТЕКТИВСКА АГЕНЦИЯ «АКМЕ»

1402 «Д» Стрийт Вашингтон

№ 2–179–210, 16 юни 1946 г.

 

Уважаеми мосю Барбе,

Благодаря за писмото от 10 юни и за приложения чек.

На 15 юни т.г. лицето беше назначено като втори пилот в «Глоубъл Еъруейс» — местна авиокомпания с полети между Вашингтон, Бостън и Филаделфия.

Основана е наскоро, разполага с три приспособени военни самолета и доколкото успях да установя, не й достига капитал и има дългове. Един от вицепрезидентите ме уведоми, че Фърст Нашънъл Банк в Далас им е обещала през следващите два месеца да им отпусне кредит, с който да се закрепят финансово и да разгърнат по-активна дейност.

Въпросното лице се ползва с уважение и има изгледи за «Глоубъл Еъруейс».

Искрено Ваш,

Р. Рутънбърг

Директор на агенцията.“

„ДЕТЕКТИВСКА АГЕНЦИЯ «АКМЕ»

1402 «Д» Стрийт Вашингтон

№ 2–179–210, 20 юли 1946 г.

 

Уважаеми мосю Барбе,

«Глоубъл Еъруейс» неочаквано обяви фалит и прекрати дейността си. Доколкото успях да разбера, това е било предизвикано от отказа на Фърст Нашънъл Банк в Далас да отпусне обещания кредит. Въпросното лице отново е без работа и се върна към начина на живот, посочен в предишните доклади.

Няма да проучвам защо е отказан кредитът, нито финансовите затруднения на «Глоубъл Еъруейс», освен ако не настоявате изрично.

Искрено Ваш,

Р. Рутънбърг

Директор на агенцията.“

Ноел пазеше всички доклади и изрезки от вестници в специална кожена чанта, ключ от която имаше само тя. Чантата стоеше в заключен куфар, пъхнат в дъното на шкафа в спалнята й не защото тя смяташе, че Демирис ще рови в нещата й, а защото знаеше, че той си пада по интригите. Това беше лично отмъщение и тя искаше да е сигурна, че Демирис няма да научи.

Константин Демирис също имаше роля в плановете й, ала никога нямаше да го разбере. Ноел хвърли последен поглед на сведенията и доволна, ги заключи в чантата.

Беше готова да действа.

 

 

Всичко започна с едно телефонно обаждане.

Катерин и Лари вечеряха в дома си в неловка тишина. Напоследък Лари рядко се свърташе вкъщи, а прибереше ли се, беше навъсен и груб. Катерин разбираше злочестината му.

— Сякаш ме преследва някакъв демон — каза й той, когато „Глоубъл Еъруейс“ фалира.

Така си беше. Беше преживял невероятна поредица от провали. Катерин се опитваше да го насърчава, непрекъснато му напомняше, че е прекрасен пилот и че всеки би се радвал да го вземе на работа. Но все едно, че живееше с ранен лъв. Не знаеше точно кога той ще й се нахвърли и понеже се страхуваше да го изостави в критичен момент, се опитваше да разбира необузданата му ярост и да му прощава. Докато поднасяше десерта, телефонът иззвъня.

— Ало?

Някакъв мъж с акцент на англичанин попита:

— Моля ви, там ли е Лари Дъглас? Обажда се Йън Уайтстоун.

— Момент. — Тя подаде слушалката на Лари. — За тебе е. Йън Уайтстоун.

Той озадачен се намръщи.

— Кой? — После лицето му просветна. — За Бога! — Приближи се и взе слушалката от Катерин. — Йън? — засмя те той. — Господи, минаха почти седем години. Как ме откри, по дяволите?

Катерин наблюдаваше как Лари кима и се усмихва. Някъде след пет минути рече:

— Вижда ми се интересно, мой човек. Разбира се, че мога. Къде? — Изчака отговора. — Добре. След половин час. Довиждане.

Замислен, остави слушалката.

— Твой приятел ли беше? — попита Катерин.

Лари се обърна към нея.

— Всъщност не съвсем. Затова ми е странно. Бяхме заедно в Кралските военновъздушни сили. Никога не сме били особено близки. Но имал някакво предложение за мен.

— Какво предложение? — поинтересува се Катерин.

Лари сви рамене.

— Ще ти кажа, когато се прибера.

Наближаваше три часът сутринта, когато Лари се върна. Катерин седеше в леглото и четеше. Лари се появи на вратата на спалнята.

— Здравей.

Беше променен. Излъчваше въодушевление, каквото Катерин отдавна не беше забелязвала. Приближи се до леглото.

— Как мина срещата?

— Страхотно — внимателно рече Лари. — Направо не е за вярване. Май ще получа работа.

— За Йън Уайтстоун ли ще работиш?

— Не. Йън е пилот като мен. Казах ти, че сме летели заедно.

— Да.

— Е, след войната негов приятел грък му е намерил работа като личен пилот на Демирис.

— Корабният магнат ли?

— Кораби, петрол, злато — Демирис притежава половината свят. Уайтстоун е имал прекрасно положение при него.

— А какво е станало?

Лари я погледна и се усмихна.

— Напуска. Заминава за Австралия. Някой му е помогнал да започне свой бизнес там.

— Все пак не разбирам какво общо имаш ти с всичко това? — попита Катерин.

— Уайтстоун е говорил с Демирис да го заместя. Току-що е напуснал и Демирис още не е имал възможност да му потърси заместник. Уайтстоун смята, че работата е в кърпа вързана. — Той се поколеба. — Нямаш представа какво означава това, Кати.

Катерин си припомни предишните опити, предишните работни места, спомни си баща си и неосъществимите му мечти и се помъчи да говори безразлично — не й се искаше нито да насърчава напразни надежди у Лари, нито пък да убива ентусиазма му.

— Каза, че не сте били особено близки с Уайтстоун.

Лари се поколеба.

— Да.

На челото му се появи малка бръчка. Истината беше, че двамата с Йън Уайтстоун изобщо не мелеха. Телефонното обаждане беше много изненадващо. На срещата Уайтстоун сякаш се чувстваше неудобно. Когато обясни за какво става дума и Лари каза: „Странно, че си се сетил за мен“, настъпи неловка пауза, после Уайтстоун рече: „Демирис иска много обигран пилот, а ти си такъв.“ Сякаш му натрапваше работата, а Лари му правеше услуга. Щом Лари каза, че предложението го интересува, англичанинът сякаш изпита голямо облекчение и побърза да си тръгне. Общо взето, срещата беше много странна.

— Не е за изпускане — рече Лари на Кати. — Демирис е плащал на Уайтстоун петнадесет хиляди драхми месечно. Това са петстотин долара и там той си е живял като цар.

— Но това не означава ли, че ще живееш в Гърция?

— Че двамата ще живеем в Гърция — поправи я Лари. — При толкова пари можем да спестим достатъчно, за да сме независими след една година. Длъжен съм да опитам.

Катерин се двоумеше, внимателно подбираше думите си.

— Лари, толкова далеч е, изобщо не познаваш Константин Демирис. Сигурно и тук можеш да намериш…

— Не! — отсече ядно той. — Тук никой не дава пет пари дали си добър пилот. Интересува ги само колко дълго си плащал проклетите профсъюзни вноски. Там ще бъда независим. Точно за такова нещо съм си мечтал, Кати. Демирис има флотилия от самолети, каквито не си сънувала, а аз отново ще летя, скъпа. Единственият, на когото трябва да се харесам, е Демирис, а според Уайтстоун ще му допадна.

Тя отново си припомни работата му в „Пан Ам“, надеждите му, неуспехите с по-малките авиокомпании и рече: „Господи, в какво се забърквам?“ Това означаваше да изостави всичко, което бе постигнала, да отиде да живее на непознати места с непознати хора, със съпруг, който й беше почти непознат.

Лари я наблюдаваше.

— Чуваш ли ме?

Катерин погледна лицето му, на което се бе изписало нетърпение. Това беше нейният съпруг и ако искаше да запази брака си, трябваше да живее там, където живееше той. А ако излезеше нещо от това, щеше да е чудесно. Той отново щеше да бъде старият Лари. Очарователният, забавен, прекрасен мъж, за когото се беше омъжила. Трябваше да опита.

— Разбира се — отвърна Катерин. — Защо не заминеш и не се срещнеш с Демирис? Ако нещата се уредят, ще дойда при теб.

Той й хвърли очарователна момчешка усмивка.

— Знаех, че мога да разчитам на теб, мила. — Прегърна я и силно я притисна. — Свали тази нощница, защото ще я надупча.

Но докато я сваляше, Катерин си мислеше как ще го съобщи на Бил Фрейзър.

Рано на другата сутрин Лари хвана самолета, за да се срещне с Константин Демирис.

Следващите няколко дни Катерин не получи вест от съпруга си. През седмицата се усети, че се надява въпросът да не се е уредил и Лари да се върне. Дори и да започнеше работа при Демирис, никой не знаеше докога ще трае това. Той сто на сто щеше да си намери работа и в Съединените щати.

Шест дни след заминаването си Лари й се обади.

— Катерин?

— Здравей, любими.

— Стягай багажа. Говориш с новия личен пилот на Константин Демирис.

След десет дни Катерин беше на път за Гърция.