Сидни Шелдън
Греховете на светците (9)

Глава 8

В сряда сутринта, докато приготвяше закуската, Дейна чу навън шум. Погледна през прозореца и с изненада видя пред блока камион, в който няколко души товареха мебели.

Кой можеше да се изнася? Всички апартаменти бяха заети с дългосрочни договори за наем.

Няколко минути по-късно на вратата се почука. Беше Дороти Уортън.

— Дейна, нося ти новина — възбудено каза тя. — С Хауард заминаваме за Рим.

Дейна я зяпна удивено.

— За Рим ли? Кога?

— Днес. Невероятно, нали? Миналата седмица един човек потърси Хауард и двамата си приказваха нещо. Хауард ми каза да си мълча. Снощи същият човек се обади и му предложи работа в Италия. С три пъти по-голяма от сегашната му заплата. — Дороти сияеше.

— Ами, това е… това е чудесно. Ще ми липсвате.

— И ти ще ни липсваш.

На прага се появи Хауард.

— Дороти вече ти съобщи новината, нали?

— Да. Радвам се за вас. Но си мислех, че завинаги сте се настанили тук. И изведнъж…

— Направо не вярвам на късмета си — прекъсна я той. — Стана съвсем ненадейно. И компанията е сериозна. „Италиано Рипристино“. Един от най-големите италиански концерни. Един от клоновете им се занимава с реставрация на древни руини. Не знам откъде са научили за мен, но пратиха човек чак дотук да ми предложи договор. В Рим има много паметници, които се нуждаят от възстановяване. Дори ще платят остатъка от наема на апартамента тук до края на годината и ще си получим депозита. Единственият проблем е, че утре трябва да сме в Рим. Това значи, че се налага да освободим апартамента още днес.

— Малко необичайно, нали? — колебливо попита Дейна.

— Ами сигурно бързат.

— Искате ли да ви помогна с багажа?

Дороти поклати глава.

— Не. Не сме спали цяла нощ. Повечето от вещите ни ще отидат за благотворителност. С новата заплата на Хауард ще можем да си позволим много по-хубави.

Дейна се засмя.

— Обаждай ми се, Дороти.

Един час по-късно семейство Уортън напусна жилището си и замина за Рим.

 

 

— Би ли проверила една компания? — попита Дейна секретарката си.

— Естествено — отвърна Оливия.

— Казва се „Италиано Рипристино“. Мисля, че централата й е в Рим.

— Ясно.

Тридесет минути по-късно Оливия й подаде лист хартия.

— Ето я. Една от най-големите фирми в Европа.

Дейна въздъхна облекчено.

— Чудесно. Радвам се да го чуя.

— Между другото — рече секретарката, — компанията не е частна.

— О?

— Не. Държавна собственост е.

 

 

Същия следобед в апартамента на семейство Уортън се нанесе очилат мъж на средна възраст.

 

 

Четвъртък, денят на срещата й с Роджър Хъдсън, започна отвратително.

На първото съвещание в службата Робърт Фенуик каза:

— Изглежда, че ще имаме проблеми с вечерната емисия.

— Какво се е случило? — попита Дейна.

— Нали знаеш, че сме пратили телевизионен екип в Ирландия? Довечера щяхме да използваме техния материал.

— Да?

— Арестували са ги. Цялото им оборудване е конфискувано.

— Сериозно ли говориш?

— С ирландците майтап не бива. — Той й подаде един лист. — Това е водещият ни репортаж за вашингтонския банкер, обвинен в измама.

— Интересна история. И ние ще я отразим първи.

— Правният ни отдел току-що я отряза.

— Какво?

— Страх ги е, че ще ни дадат под съд.

— Страхотно!

— Още не съм свършил. Свидетелят в делото за убийство, когото довечера трябваше да интервюираме…

— Да?

— Отказа се.

Дейна изпъшка. Още нямаше десет сутринта. Единственият светъл лъч бе предстоящата й среща с Роджър Хъдсън.

 

 

— Вече е единайсет, госпожице Евънс — каза Оливия, когато Дейна се върна от съвещанието. — При това лошо време най-добре да тръгвате за срещата с господин Хъдсън.

— Благодаря, Оливия. Ще се върна след два-три часа. — Тя погледна през прозореца.

Отново започваше да вали сняг. Дейна си облече палтото, сложи си шала и тръгна към вратата. Телефонът иззвъня.

— Госпожице Евънс…

Тя се обърна.

— Търсят ви на трета линия.

— Не сега. Закъснявам.

— От училището на Кемал е.

— Какво? — Дейна припряно се върна на бюрото си. — Ало?

— Госпожица Евънс?

— Да.

— Обажда се Томас Хенри.

— Да, господин Хенри. Кемал добре ли е?

— Не знам как да ви отговоря. Много съжалявам, но трябва да го изключим.

Дейна се вцепени.

— Защо? Какво е направил?

— Може би е по-добре да поговорим лично. Ще съм ви признателен, ако дойдете да го вземете.

— Господин Хенри…

— Ще ви обясня, когато дойдете, госпожице Евънс. Благодаря.

Тя остави слушалката. Какво можеше да се е случило?

— Всичко наред ли е? — попита Оливия.

— Страхотно — изпъшка Дейна. — Това преля чашата.

— Мога ли да помогна с нещо?

— Моли се за мен.

 

 

Сутринта, когато Дейна заведе Кемал на училище, махна му за сбогом и потегли, Рики Ъндърууд го наблюдаваше.

— Я виж кой е дошъл. Героят от войната — каза той. — Майчето ти трябва да е адски разочарована. Ти имаш само една ръка и когато си играете с нея на разни мръсни игрички…

Кемал ритна Рики в слабините и разби носа му с коляно. Шурна кръв. Той се наведе над превития си противник.

— Следващия път ще те убия.

 

 

Дейна шофираше колкото може по-бързо към прогимназията „Теодор Рузвелт“, като продължаваше да се чуди какво се е случило. „Каквото и да е, трябва да убедя Хенри да не изключва Кемал.“

Директорът я чакаше в кабинета си. Кемал седеше на стола срещу него.

— Какво се е случило?

— Синът ви счупи носа и скулата на едно от момчетата. Трябваше да го откарат в болница.

Дейна го погледна смаяно.

— Как… Как е успял? Кемал има само една ръка.

— Да — напрегнато отвърна Томас Хенри. — Но има два крака. Разбил е носа на момчето с коляно.

Кемал зяпаше тавана. Дейна се обърна към него.

— Как можа да направиш такова нещо?

Той сведе поглед.

— Лесна работа.

— Разбирате ли какво искам да кажа, госпожице Евънс? — попита директорът. — Цялото му поведение е… Не знам как да го нарека. Боя се, че повече не можем да правим компромиси. Съветвам ви да му потърсите по-подходящо училище.

— Господин Хенри — сериозно каза Дейна — Кемал не е побойник. Убедена съм, че е имал основателна причина. Не можете да…

— Вече взехме решение, госпожице Евънс — категорично я прекъсна директорът.

Тя дълбоко си пое дъх.

— Добре. Ще му потърся училище, в което проявяват повече разбиране. Хайде, Кемал.

Момчето се изправи, гневно изгледа Хенри и я последва навън. Двамата мълчаливо напуснаха сградата. Дейна си погледна часовника. Закъсняваше за срещата и нямаше къде да остави Кемал. „Ще трябва да го взема с мен.“

— Добре, Кемал, какво се случи? — попита тя, когато се качиха в колата.

Нямаше начин да й признае какво е казал Рики Ъндърууд.

— Ужасно съжалявам. Аз бях виновен.

„Върха“ — помисли си Дейна.

 

 

Имението на Хъдсън обхващаше пет акра в скъп джорджтаунски квартал. Къщата, триетажна сграда от осемнадесети век, не се виждаше от улицата. Дългият частен път водеше точно до входа й.

Дейна спря колата отпред и погледна Кемал.

— Идваш с мен.

— Защо?

— Защото тук е студено. Хайде.

Тя се запъти към вратата и момчето неохотно я последва.

Дейна се обърна към него.

— Кемал, предстои ми много важен разговор. Дръж се любезно и кротко. Става ли?

— Става.

Тя натисна звънеца. Отвори им огромен мъж с приятно лице и униформа на иконом.

— Госпожица Евънс?

— Да.

— Аз съм Сизър. Господин Хъдсън ви очаква. — Той погледна Кемал, после отново Дейна. — Може ли да взема палтата ви? — Икономът ги пое и ги закачи в гардероба за гости. Кемал го зяпаше любопитно.

— Колко си висок?

— Кемал! Не бъди груб — укори го Дейна.

— А, няма нищо, госпожице Евънс. Свикнал съм.

— По-висок ли си от Майкъл Джордан? — попита Кемал.

— Боя се, че е така — усмихна се икономът. — Висок съм два метра и петнайсет сантиметра. Насам, моля.

Фоайето беше огромно. Продължиха по дълъг коридор със стари огледала и мраморни масички. На лавиците по стените бяха подредени изящни фигурки от династията Мин.

Сизър ги отведе в дневна с бледожълти стени и бяла дърворезба. Стаята бе мебелирана с удобни дивани, масички и столове с бледожълта копринена тапицерия.

Роджър Хъдсън и жена му Памела седяха край маса за игра на табла. Когато икономът представи гостите, те се изправиха.

Сенаторът беше шестдесетинагодишен, със строго лице, студени сиви очи и хладна усмивка. Поведението му излъчваше резервирана предпазливост.

Памела Хъдсън бе красива и малко по-млада от съпруга си. Изглеждаше топла, пряма и земна. Имаше пепеляворуса коса със сиви кичури, които не си беше направила труда да скрие.

— Извинете за закъснението — каза Дейна. — Аз съм Дейна Евънс. Това е синът ми Кемал.

— Аз съм Роджър Хъдсън. Това е жена ми Памела.

Дейна бе направила справка за него по Интернет. Баща му беше притежавал малка стоманолеярна, „Хъдсън Индъстрис“, и Роджър Хъдсън я бе превърнал в световен конгломерат. Той беше милиардер, бивш председател на парламентарната група на мнозинството в Сената, и по някое време бе оглавявал комисията за въоръжените сили. След оттеглянето му го бяха привлекли за политически съветник в Белия дом. Беше се оженил за Памела Донъли преди двадесет и пет години. Двамата бяха известни фигури във вашингтонското общество и играеха важна роля в политиката.

— Кемал, запознай се с господин и госпожа Хъдсън — каза Дейна. Тя се обърна към Роджър. — Извинете, че го доведох, но…

— Няма нищо — прекъсна я Памела Хъдсън.

— Знаем всичко за Кемал.

Дейна я погледна изненадано.

— Наистина ли?

— Да. За вас се писа много, госпожице Евънс. Спасили сте Кемал от Сараево.

Роджър Хъдсън мълчеше.

— Какво да ви предложим? — попита Памела.

— За мен нищо, благодаря — отвърна Дейна.

Кемал поклати глава.

— Седнете, моля. — Роджър Хъдсън и жена му се настаниха на дивана. Дейна и Кемал седнаха на двата фотьойла срещу тях.

— Не съм сигурен защо сте тук, госпожице Евънс — каза сенаторът. — Мат Бейкър ме помоли да ви приема. С какво мога да съм ви полезен?

— Исках да поговорим за Тейлър Уинтроп.

Той свъси вежди.

— Какво по-точно?

— Разбрах, че сте го познавали.

— Да. За пръв път се срещнахме, когато Тейлър беше посланик в Русия. По онова време аз бях председател на комисията за въоръжените сили. Отидох в Русия да преценя на място въоръжението им. Тейлър ни придружаваше в продължение на два-три дни.

— Какво е мнението ви за него, господин Хъдсън?

Сенаторът се замисли.

— Честно казано, госпожице Евънс, прословутият му чар не ме впечатли много. Но трябва да призная, че беше много способен човек.

Кемал отегчено се огледа, изправи се и изчезна в съседната стая.

— Знаете ли дали посланик Уинтроп е имал проблеми, докато е бил в Русия?

Роджър Хъдсън я погледна озадачено.

— Не съм сигурен, че ви разбирам. Какви проблеми?

— Нещо… нещо, което да му създаде врагове. Искам да кажа смъртни врагове.

Сенаторът бавно поклати глава.

— Госпожице Евънс, ако се е случило нещо такова, не само че щях да науча, но щеше да чуе и целият свят. Тейлър Уинтроп водеше много открит живот. Може ли да попитам накъде водят тези въпроси?

— Мислех, че е възможно Тейлър Уинтроп да е направил нещо на някого, достатъчно, за да убият него и семейството му — неловко отвърна Дейна.

Роджър и Памела Хъдсън я зяпнаха. Тя бързо продължи:

— Знам, че звучи невероятно, но същото се отнася и за смъртта им в продължение на по-малко от година.

— Госпожице Евънс — рязко каза сенаторът, — живял съм достатъчно дълго, за да знам, че всичко е възможно, обаче това… какви доказателства имате?

— Нямам категорични доказателства.

— Не съм изненадан. — Роджър Хъдсън се поколеба. — Всъщност чувал съм, че… — Той замълча. — Няма значение.

Двете жени го наблюдаваха.

— Не е честно към госпожица Евънс, скъпи — внимателно рече Памела. — Какво искаше да кажеш?

Сенаторът сви рамене.

— Не е важно. — Той се обърна към Дейна. — Когато бях в Москва, чух слух, че Уинтроп участвал в някаква частна сделка с руснаците. Но аз не вярвам на слухове. Убеден съм, че и вие не вярвате, госпожице Евънс — почти с укор завърши Хъдсън.

Преди Дейна да успее да отговори, от съседната стая се разнесе висок трясък.

Памела Хъдсън се изправи и бързо се запъти натам. Роджър и Дейна я последваха. Тримата спряха на вратата. На пода бяха пръснати парчета от синя китайска ваза.

— О, Господи! — ужасено възкликна Дейна. — Ужасно съжалявам. Кемал, как можа…

— Стана случайно.

Изчервена от срам, тя се обърна към домакините.

— Ужасно съжалявам. Ще я платя, разбира се…

— Не се безпокойте — мило се усмихна Памела. — Нашите кучета правят много по-лоши бели.

Лицето на сенатора бе мрачно. Той понечи да каже нещо, но жена му го спря с поглед.

Дейна впери очи в парчетата на вазата. Сигурно струваше десетина нейни годишни заплати.

— Хайде да се върнем в дневната — предложи Памела Хъдсън.

Дейна и Кемал ги последваха.

— Остани с мен — гневно му прошепна тя.

Когато отново седнаха, Роджър Хъдсън погледна момчето и попита:

— Как си изгуби ръката, синко?

Директният въпрос изненада Дейна, ала Кемал спокойно отговори:

— От бомба.

— Разбирам. Ами родителите ти, Кемал?

— Загинаха при въздушна атака заедно със сестра ми.

— Проклети войни! — изсумтя сенаторът.

В този момент в стаята влезе Сизър и каза:

— Обядът е сервиран.

 

 

Обядът беше великолепен. Памела се държеше очарователно топло, Роджър Хъдсън предимно мълчеше.

— Върху какво работите в момента? — попита домакинята.

— Обсъждаме ново предаване, „Престъпна граница“. Ще разкриваме хора, избягали от правосъдието, и ще се опитваме да помагаме на невинно осъдени.

— Вашингтон е най-подходящото място за това каза Роджър Хъдсън. — По политическите върхове е пълно с по-големи праведници от папата, безнаказано извършили всевъзможни престъпления.

— Роджър участва в няколко комисии за реформиране на системата на управление — гордо заяви Памела Хъдсън.

— И каква полза? — изсумтя мъжът й. — Като че ли разликите между добро и зло са се размили. Човек би трябвало да ги научава вкъщи. Училището определено не учи децата на това.

Памела се обърна към Дейна.

— Между другото, в събота вечер с Роджър даваме вечеря. Свободна ли сте?

Дейна се усмихна.

— Ами, благодаря. С удоволствие ще дойда.

— Имате ли партньор?

— Да. Джеф Конърс.

— Спортният репортер от вашата станция, нали? — попита Роджър Хъдсън.

— Да.

— Не е лош. От време на време го гледам. Ще се радвам да се запознаем.

— Сигурна съм, че на Джеф също ще му е приятно.

На сбогуване Роджър Хъдсън отведе Дейна настрани.

— Честно казано, госпожице Евънс, вашата теория за убийството на семейство Уинтроп ми се струва доста невероятна. Но заради Мат Бейкър ще се поогледам наоколо и ще видя дали ще успея да открия нещо, което да я потвърди.

— Благодаря ви.

 

 

„Честно казано, госпожице Евънс, вашата теория за убийството на семейство Уинтроп ми се струва доста невероятна. Но заради Мат Бейкър ще помисля и ще видя дали ще успея да открия нещо, което да я потвърди.“

„Благодаря ви.“

Записът свърши.