Сидни Шелдън
Греховете на светците (7)

Глава 6

Студио А се готвеше за вечерните новини.

Дейна седеше на бюрото на водещия и преглеждаше последните промени в емисията. Информационните бюлетини, пристигали през целия ден от телеграфните агенции и полицейските канали, бяха проучени, подбрани или отхвърлени.

До нея бяха Джеф Конърс и Ричард Мелтън. Анастасия Ман започна да брои на пръсти. Червената лампичка на камерата се включи.

— Вие гледате вечерните новини на УТН — чу се гласът на говорителя — Дейна Евънс — Дейна се усмихна към камерата — и Ричард Мелтън. — Мелтън кимна. — Джеф Конърс ще ви запознае със спортните вести, а Марвин Гриър ще ви информира за времето. Започват новините в единайсет часа.

Дейна погледна към камерата.

— Добър вечер. Аз съм Дейна Евънс.

Ричард Мелтън се усмихна.

— А аз съм Ричард Мелтън.

— След кратко преследване тази вечер полицията задържа престъпници, извършили обир на магазин за алкохол в центъра на града — започна да чете Дейна от телепромптера.

— Видео.

На екрана се появи кабината на хеликоптера на УТН. Пилотираше Норман Бронсън, бивш летец от морската пехота. До него седеше Алис Баркър. Обективът се насочи към земята. Три полицейски коли бяха заобиколили катастрофирал автомобил.

— Преследването започна след като двама мъже влезли в магазина за алкохол на Пенсилвания Авеню и се опитали да ограбят продавача — каза Алис Баркър. — Той оказал съпротива и натиснал алармения бутон, за да повика полиция. Крадците избягали, но полицията ги преследва в продължение на шест километра, докато автомобилът на заподозрените се блъсна в крайпътно дърво.

Хеликоптерът на станцията отрази преследването. „Добре че Мат успя да накара Елиот да купи хеликоптера — помисли си Дейна. — Без него изобщо нямаше да е същото.“

Последваха още три репортажа и режисьорката даде знак за прекъсване.

— Ще продължим след рекламата — каза Дейна.

Ричард Мелтън се обърна към нея.

— Показвала ли си си носа навън? Истински ужас.

— Знам — засмя се тя. — Нещастният Марвин пак ще получи купища гневни писма.

Червената лампичка на камерата светна. Телепромптерът отново се включи.

— В навечерието на Нова година бих искала… — Дейна смаяно замълча и дочете думите наум: „… да се оженим. Така всяка Коледа ще имаме двоен празник.“

Джеф ухилено стоеше до телепромптера. Тя погледна към камерата и неловко каза:

— Ще прекъснем за още една кратка реклама. — Червената лампичка угасна.

Дейна се изправи.

— Джеф!

Прегърнаха се.

— Какво ще кажеш? — попита той.

Дейна се притисна към него и прошепна:

— Да.

В студиото отекнаха ръкопляскания.

 

 

Когато емисията свърши и двамата останаха сами. Джеф попита:

— Е, мила? Голяма сватба, малка сватба, средна сватба?

Дейна бе мислила за този миг още от малка. Беше се представяла в красива дантелена бяла рокля с ужасно дълъг шлейф. Във филмите около подготовката на сватбата цареше трескава възбуда… списъкът с гостите… доставките… шаферките… черквата… Там щяха да са всичките й приятели и майка й. Това щеше да е най-прекрасният ден в живота й. И ето че най-сетне настъпваше.

— Дейна? — Джеф очакваше отговора й.

„Ако направим голяма сватба — помисли си тя, — ще трябва да поканя мама и мъжа й. Кемал няма да го понесе.“

— Хайде да се оженим сами — предложи Дейна.

Джеф изненадано кимна.

— Щом така искаш, аз съм съгласен.

 

 

Новината ужасно зарадва Кемал.

— Искаш да кажеш, че Джеф ще живее с нас, така ли?

— Да. Всички ще сме заедно. Ще имаш истинско семейство, миличък. — Продължиха да обсъждат бъдещето си още цял час.

Тримата щяха да живеят заедно, заедно да ходят на почивка и просто да са заедно. Вълшебната думичка.

 

 

Когато момчето заспа, Дейна отиде в спалнята си и включи компютъра. „Апартаменти. Апараменти. Ще ни трябват две спални, две бани, дневна, кухня, трапезария, офис и кабинет. Едва ли ще е толкова трудно.“ Тя се замисли за празня дом на Гари Уинтроп. „Какво всъщност се е случило онази нощ? И кой е изключил алармената система? Щом не е имало следи от взлом, как са влезли крадците? — Пръстите й почти неволно набраха на клавиатурата името «Уинтроп». — Какво ми става, по дяволите?“ Получи същата позната информация, която бе виждала преди.

Съединени американски щати > Вашингтон Управление > Политика > Федерално управление за проучване

Уинтроп, Тейлър — посланик в Русия, ръководител на делегацията за подписване на важен търговски договор с Италия…

Уинтроп, Тейлър — милиардерът Тейлър Уинтроп всеотдайно работи в служба на страната си…

Уинтроп, Тейлър — семейство Уинтроп създаде фондации в помощ на училища, библиотеки, програми за развитие на града…

На семейство Уинтроп бяха посветени петдесет и четири уебсайта. Дейна тъкмо се канеше да потърси „Апартаменти“, когато нещо привлече вниманието й.

Уинтроп, Тейлър — Съдебен процес. Джоун Синиси, бивша секретарка на Тейлър Уинтроп, повдига обвинение срещу него, впоследствие се отказва.

Дейна препречете изречението. Какво обвинение?

Прегледа още няколко уебсайта, но никъде не се споменаваше за процеса. Въведе името „Джоун Синиси“. Нищо.

 

 

— Линията секретна ли е?

— Да.

— Искам доклад за уебсайтовете, които проверява обектът.

— Незабавно ще се погрижим за това.

 

 

На следващата сутрин, след като заведе Кемал на училище и отиде в офиса си, Дейна прелисти телефонния указател на Вашингтон. Нямаше Джоун Синиси. Опита с указателя на Мериланд… Вирджиния… Напразно. Сигурно жената се бе преместила да живее другаде.

В кабинета й влезе Том Хокинс, продуцентът на новините.

— Снощи пак изпреварихме конкуренцията.

— Чудесно. — Дейна се замисли за миг. — Том, познаваш ли някого в телефонната компания?

— Естествено. Телефон ли ти трябва?

— Не. Искам да проверя дали един човек има номер, който не е включен в указателя. Смяташ ли, че можеш да го уредиш?

— Дай ми името.

— Синиси. Джоун Синиси.

Той се намръщи.

— Защо ми звучи познато?

— Повдигала е обвинение срещу Тейлър Уинтроп.

— А, да. Спомням си. Беше преди година. Ти беше в Югославия. Мислех, че ще стане страхотна сензация, обаче случаят бързо се потули. Тази Синиси сигурно живее някъде в Европа, но ще се опитам да я открия.

Петнадесет минути по-късно Оливия Уоткинс съобщи:

— Търси ви Том.

— Том?

— Джоун Синиси все още живее във Вашингтон. Намерих номера й.

— Чудесно. — Дейна взе химикалка. — Казвай.

— Пет-пет-пет-две-шест-девет-нула.

— Благодаря.

— Остави благодарностите. Покани ме на обяд.

— Готово.

Вратата на кабинета се отвори и влязоха Дийн Улрик, Робърт Фенуик и Мария Тобозо, сценаристи, които работеха в новините.

— Вечерната емисия ще е адски кървава — каза Робърт Фенуик. — Имаме два катастрофирали влака, самолетна катастрофа и голямо свлачище.

Четиримата се заеха с информационните бюлетини. Срещата свърши след два часа и Дейна набра номера на Джоун Синиси.

Отговори й жена.

— Домът на госпожица Синиси.

— Може ли да разговарям с госпожица Синиси? Обажда се Дейна Евънс.

— Ще видя дали е тук. Един момент, моля.

Дейна зачака. Скоро се обади друг женски глас, тих и колеблив.

— Ало…

— Госпожица Синиси?

— Да.

— Обажда се Дейна Евънс. Чудех се дали…

— Журналистката Дейна Евънс ли?

— Хм… да.

— О! Всяка вечер гледам предаванията ви. Аз съм ваша гореща почитателка.

— Благодаря. Поласкана съм. Чудех се дали бихте могли да ми отделите няколко минути, госпожице Синиси. Искам да поговоря с вас.

— Наистина ли? — В гласа й прозвуча щастлива изненада.

— Да. Може ли да се срещнем някъде?

— Естествено. Искате ли да дойдете вкъщи?

— С удоволствие. Кога ще ви е удобно?

Последва кратко колебание.

— По всяко време. По цял ден съм си тук.

— Какво ще кажете за утре следобед, да речем към два?

— Става. — Джоун Синиси й продиктува адреса си.

— Тогава до утре — каза Дейна и затвори слушалката.

„Защо продължавам с тази история? Е, това ще е краят.“

 

 

В два следобед Дейна сиря пред блока на Джоун Синиси на Принс Стрийт. Пред входа стоеше униформен портиер. Тя погледна внушителната сграда. „Как може една секретарка да си позволи да живее тук?“ Дейна паркира и влезе във фоайето.

— Какво обичате? — попита момичето на рецепцията.

— Имам среща с госпожица Синиси. Аз съм Дейна Евънс.

— Да, госпожице Евънс. Тя ви очаква. Качете се с асансьора на последния етаж. Апартамент А.

„На последния етаж?“

Дейна слезе от асансьора и позвъни на вратата на апартамент А. Отвори й униформена прислужница.

— Госпожица Евънс?

— Да.

— Заповядайте.

Апартаментът се състоеше от поне десет стаи и огромна тераса, която гледаше към града. Прислужницата поведе Дейна по дълъг коридор и я покани в просторна дневна в бяло. На дивана седеше дребна слаба жена.

Дейна не бе имала представа какво да очаква, ла жената, която стана да я посрещне, беше истинска изненада. Джоун Синиси бе съвсем обикновена наглед, с мътнокафяви очи, скрити зад дебели очила. Говореше плахо и съвсем тихо.

— Много ми е приятно лично да се запозная с вас, госпожице Евънс.

— Благодаря, че ме приехте. — Дейна седна до Джоун Синиси на големия бял диван до терасата.

— Тъкмо се канех да пия чай. Какво ще кажете за една чаша?

— С удоволствие.

Джоун Синиси се обърна към прислужницата и каза почти срамежливо:

— Би ли ни донесла чай, Грета?

— Да, госпожо.

— Благодаря, Грета.

Във всичко това имаше нещо странно. Джоун Синиси и този апартамент не се връзваха. Как можеше да си позволи да живее тук? Какво споразумение бе сключил с нея Тейлър Уинтроп? И за какво беше обвинението?

— Никога не пропускам вашите предавания — тихо каза Джоун Синиси. — Вие сте чудесна.

— Благодаря ви.

— Помня, когато бяхте в Сараево и падаха бомби… Непрекъснато ме беше страх, че ще ви се случи нещо.

— Честно казано, и аз се страхувах.

— Трябва да е било ужасно преживяване.

— Да, в известен смисъл наистина е така.

Грета се върна с чай и сладки и подноса на масата.

— Аз ще налея — рече Джоун Синиси. — Искате ли сладка?

— Не, благодаря.

Дребната жена подаде на Дейна пълната чаша.

— Както казах, наистина се радвам да се запозная с вас, но… но нямам представа за какво искате да разговаряме.

— За Тейлър Уинтроп.

Джоун Синиси се сепна и разля малко чай върху полата си. Лицето й пребледня.

— Добре ли сте?

— Да… нищо ми няма. — Тя попи чая със салфетка. — Не… Не знаех, че искате… — Гласът й секна.

Атмосферата внезапно се промени.

— Вие сте били секретарка на Тейлър Уинтроп, нали? — попита Дейна.

— Да — предпазливо отвърна Джоун Синиси. — Но го напуснах преди година. Боя се, че не мога да ви помогна. — Жената почти трепереше.

— Чух много хубави неща за Тейлър Уинтроп — успокоително рече Дейна. — Просто се питах дали не можете да ми кажете още нещо.

— О, да, разбира се — облекчено въздъхна Джоун Синиси. — Господин Уинтроп беше чудесен човек.

— Колко време работихте при него?

— Близо три години.

Дейна се усмихна.

— Трябва да е било невероятно преживяване.

— Да, да, наистина, госпожице Евънс. — Дребната жена постепенно се отпускаше.

— Но сте повдигнали обвинение срещу него.

Страхът отново се върна в очите на Джоун Синиси.

— Не… Искам да кажа, да. Но това беше грешка. Допуснах грешка.

— Каква грешка?

Джоун Синиси тежко преглътна.

— Погрешно разбрах нещо, което господин Уинтроп каза на един човек. Държах се много глупаво. Срам ме е от себе си.

— Повдигнали сте обвинение, но впоследствие сте го оттеглили.

— Не. Той… Ние постигнахме извънсъдебно споразумение. Нищо сериозно.

Дейна огледа просторната дневна.

— Ясно. Ще ми кажете ли какво беше споразумението?

— Не. Опасявам се, че не мога. Поверително е.

Дейна се зачуди какво е накарало тази плаха жена да повдигне обвинение срещу гигант като Тейлър Уинтроп и защо я е страх да говори за това. От какво се боеше?

Последва дълго мълчание. Джоун Синиси я наблюдаваше и като че ли искаше да й каже нещо.

— Госпожице Синиси…

Джоун Синиси се изправи.

— Съжалявам, не мога… ако има нещо друго, госпожице Евънс…

— Разбирам.

„Ще ми се наистина да разбирах.“

 

 

Той вкара касетата и натисна бутона.

„Погрешно разбрах нещо, което господин Уинтроп каза на един човек. Държах се много глупаво. Срам ме е от себе си.“

„Повдигнали сте обвинение, но впоследствие сте го оттеглили.“

„Не. Той… Ние постигнахме извънсъдебно споразумение. Нищо сериозно.“

„Ясно. Ще ми кажете ли какво беше споразумението?“

„Не. Опасявам се, че не мога. Поверително е.“

„Госпожице Синиси…“

„Съжалявам, не мога… ако има нещо друго, госпожице Евънс…“

„Разбирам.“

Записът свърши.

Започваше се.

 

 

Дейна се уговори с агента по недвижими имоти да й покаже подходящи апартаменти, ала сутринта отиде напразно. Обиколиха Джорджтаун, Дюпонт Съркъл и района на Адамс-Морган.

Жилищата бяха или прекалено малки, или прекалено големи, или прекалено скъпи. По обед тя бе готова да се откаже.

— Не се безпокойте — успокоително каза агентът. — Ще открием нещо по ваш вкус.

— Надявам се — отвърна Дейна. „При това скоро.“

 

 

Джоун Синиси не й излизаше от ума. Какво бе знаела за Тейлър Уинтроп, че да го накара да й купи толкова скъп апартамент? „Тя искаше да ми каже нещо — помисли си Дейна. — Убедена съм. Трябва пак да поговоря с нея.“

Когато й позвъни, слушалката вдигна Грета.

— Добър ден.

— Грета, обажда се Дейна Евънс. Може ли да разговарям с госпожица Синиси?

— Съжалявам. Госпожица Синиси не отговаря на никого.

— Ами, кажете й, че я търси Дейна Евънс и че трябва…

— Съжалявам, госпожице Евънс. Госпожица Синиси не разговаря с никого. — Връзката прекъсна.

 

 

На следващата сутрин Дейна заведе Кемал на училище. Бледото слънце се опитваше да разкъса облаците, похлупили леденото небе. По ъглите на улиците из целия град едни и същи Дядо Коледовци подрънкваха със звънчета и събираха помощи.

„Трябва да намеря апартамент преди Коледа“ каза си тя.

Прекара утрото в съвещание с новинарския екип. Щяха да излъчат репортаж за особено жестоко неразкрито убийство и Дейна си помисли за Уинтроп.

И за пореден път набра номера на Джоун Синиси.

— Добър ден.

— Грета, непременно трябва да разговарям с госпожица Синиси. Предайте й, че Дейна Евънс…

— Тя няма да разговаря с вас, госпожице Евънс.

Какво ставаше? Дейна отиде при Мат Бейкър.

Посрещна я Аби Ласман.

— Честито! Разбрах, че датата за сватбата е уговорена.

Дейна се усмихна.

— Да.

— Какво романтично предложение! — въздъхна Аби.

— Такъв си е той.

— Дейна, според водещата на предаването за самотници след сватбата трябва да купиш малко консервирани продукти и да ги оставиш в багажника на колата си.

— Защо, по дяволите?

— Защото някой ден може да ти се прииска да се позабавляваш и да закъснееш. Когато Джеф те попита къде си била, просто му показваш консервите и отговаряш: „На пазар“. Той ще…

— Благодаря ти, Аби. Мат свободен ли е?

— Ще му предам, че си тук.

След минута Дейна влезе в кабинета на Бейкър.

— Сядай, Дейна. Добра новина. Току-що получихме последните статистически данни. Снощи пак сме разбили конкуренцията.

— Чудесно. Мат, разговарях с една бивша секретарка на Тейлър Уинтроп и тя…

Той се усмихна.

— Вие девите никога не се отказвате, а? Нали ми каза, че…

— Знам, просто ме изслушай. Тя повдигнала обвинение срещу него, но не се стигнало до процес, защото сключили извънсъдебно споразумение. И сега тази жена живее в огромен апартамент, който не би могла да си позволи със секретарската си заплата. Когато споменах името на Уинтроп, тя се ужаси. Държеше се така, като че ли се страхуваше за живота си.

— Точно така ли ти каза? — търпеливо попита Мат Бейкър.

— Не.

— Каза ли, че се е страхувала от Тейлър Уинтроп?

— Не, но…

— Значи спокойно може да я е страх от приятеля й, който я бие, или от крадци. Нямаш абсолютно нищо, на което да се опреш, нали?

— Ами… — Дейна видя изражението му. — Нищо конкретно.

— Ясно. Виж сега, статистическите данни…

 

 

Джоун Синиси гледаше вечерните новини по УТН. Дейна тъкмо казваше:

— … и през последната година престъпността в Съединените щати е намаляла с двайсет и седем процента, главно в Лос Анджелис, Сан Франциско и Детройт…

Тя се взираше в очите на журналистката и напрегнато мислеше. Когато емисията свърши, Джоун Синиси най-после взе решение.