Сидни Шелдън
Греховете на светците (5)

Глава 4

— Какво искаш да кажеш, Дейна?

— Мат, пет убийства в едно семейство за по-малко от година са прекалено много, за да са съвпадение.

— Ако не те познавах по-добре, Дейна, щях да те пратя на психиатър. Да не смяташ, че има някакъв заговор? И кой стои зад него? Фидел Кастро ли? ЦРУ? Оливър Стоун? За Бога, не знаеш ли, че след убийството на всяка известна личност се появяват стотици различни теории за заговори? Миналата седмица дойде един тип, според който Линдън Джонсън бил убил Ейбрахам Линкълн. Вашингтон винаги се е давел в теории за заговори.

— Мат, готови сме да пуснем „Престъпна граница“. Нали искаше да започнем с нещо голямо? Е, ако съм права, това е най-добрата ни възможност.

Мат Бейкър я погледна внимателно, после каза:

— Губиш си времето.

— Благодаря, Мат.

 

 

Архивът на „Уошингтън Трибюн“ беше в мазето на сградата. Тук имаше хиляди записи на информационни емисии, всички грижливо каталогизирани.

Лора Лий Хил, привлекателна четиридесетинагодишна брюнетка, вдигна глава от последните записи, които редеше и каза:

— Здрасти, Дейна. Гледах репортажа ти за погребението. Страхотна беше.

— Благодаря.

— Ужасна трагедия.

— Наистина — съгласи се Дейна.

— Това е то животът — мрачно каза Лора Лий Хил. — Е, какво има?

— Искам да видя записи на семейство Уинтроп.

— Нещо конкретно?

— Не. Просто искам да получа представа за тях.

— Мога да ти дам представа. Те бяха светци.

— Всички твърдят така.

Лора Лий Хил се изправи.

— Надявам се, че имаш много свободно време, мила. Имаме тонове лента за тях.

— Чудесно. Не бързам за никъде.

Лора я отведе при едно бюро с видеомонитор.

— Веднага се връщам. — Върна се след пет минути с купчина касети. — Можеш да започнеш с това. Ще ти донеса още.

Дейна погледна записите. „Може би наистина съм параноичка. Но ако съм права…“

Зареди първата касета. На екрана се появи снимка на поразително красив мъж с прекрасно изваяно лице. Имаше буйна тъмна коса, искрени сини очи и волева брадичка. До него стоеше момче. Коментаторът каза:

— Тейлър Уинтроп създаде нов лагер за бедни деца. С него е синът му Пол, готов да се присъедини към купона. Това е десетият лагер, който Тейлър Уинтроп строи. Проектът му предвижда още най-малко десет и…

Дейна натисна един от бутоните и сцената се промени. Тейлър Уинтроп, вече по-възрастен и със сиви кичури, се ръкуваше с група мъже.

— … току-що потвърди, че е назначен за съветник в НАТО. Тейлър Уинтроп заминава за няколко седмици за Брюксел, за да…

Следващата сцена: моравата на Белия дом. Тейлър Уинтроп стоеше до президента, който казваше:

— … и го назначих за ръководител на Федералното управление за проучване. Тази институция ще помага на развиващите се държави по целия свят и аз не се сещам за по-подходящ кандидат от Тейлър Уинтроп…

Дейна отново натисна бутона и на екрана се появи летище „Леонардо да Винчи“ в Рим. Тейлър Уинтроп слизаше от самолет.

— Няколко държавни глави дойдоха да посрещнат Тейлър Уинтроп, който пристигна за търговските преговори между Италия и Съединените щати. Фактът, че президентът избра господин Уинтроп да ги води, показва колко са важни…

„Този човек се е занимавал с всичко“ — помисли си Дейна.

Следващият запис показваше Тейлър Уинтроп с президента на Франция.

— Тейлър Уинтроп току-що подписа търговски договор с Франция…

Нов запис. Съпругата на Тейлър Уинтроп, Мадлин, пред лагер с група момчета и момичета.

— Днес Мадлин Уинтроп откри нов център за деца, жертви на тормоз, и…

Показаха собствените й деца, които играеха в семейната ферма в Манчестър, щата Вермонт.

Друга сцена: Тейлър Уинтроп в Белия дом. Зад него стояха жена му, двамата му красиви синове Гари и Пол и прелестната му дъщеря Джули. Президентът го награждаваше с Медала на свободата.

— … за всеотдайната му служба на родината и за огромните му постижения връчвам на Тейлър Уинтроп най-високото гражданско отличие — Медала на свободата.

После:

Джули караше ски…

Гари основаваше фондация за млади художници…

И отново Овалният кабинет. Побелелият Уинтроп и жена му стояха до президента.

— Току-що назначих Тейлър Уинтроп за посланик в Русия. Знам, че са ви известни безбройните му заслуги за страната, и съм щастлив, че той прие този пост, вместо да прекарва дните си в игра на голф. — Журналистите избухнаха в смях.

А после започнаха нещастията. Дейна зареди нова касета. На екрана се появи изгорялата къща в Аспен, Колорадо.

— Началникът на полицията в Аспен потвърди, че посланик Уинтроп и съпругата му Мадлин са загинали в ужасния пожар. Пожарникарите са били повикани през нощта и са пристигнали за петнайсет минути, но вече е било прекалено късно. Според полицейския началник Нейджъл причината за пожара е проблем с електрическата инсталация. Господин и госпожа Уинтроп са известни в цял свят със своята филантропия и с всеотдайната си служба на родината…

Следващият запис: Франция, стръмен път на Ривиерата.

— Ето завоя, на който колата на Пол Уинтроп е излязла от пътя и е паднала в пропастта. Според патоанатома той е умрял мигновено. Не е имало други пътници. Полицията разследва причината за катастрофата. Нека ви напомня, че само преди два месеца родителите на Пол Уинтроп загинаха по време на пожар в дома си в Аспен, Колорадо…

Дейна натисна бутона. Ски-писта в Джуно, Аляска.

— … Това е мястото на трагичния инцидент, който се случи снощи. Властите не са сигурни защо Джули Уинтроп, иначе отлична скиорка, е била сама през нощта на тази писта, която е била затворена. Следствието продължава. През септември, само преди месец и половина, братът на Джули Пол загина при автомобилна катастрофа във Франция, а през юли тази година родителите й изгоряха в пожар. Президентът изрази съболезнованията си…

Нов запис: домът на Гари Уинтроп в северозападната част на Вашингтон. Наоколо се тълпяха репортери.

— Каква трагедия! Гари Уинтроп, последният от прочутото семейство Уинтроп, беше застрелян от крадци. Рано тази сутрин един служител от охраната забелязал, че лампичката на алармената инсталация не свети, влязъл в къщата и открил трупа на господин Уинтроп. Бил е убит с два изстрела. Очевидно крадците са сваляли ценните картини и той им е попречил. Гари Уинтроп е петият, последният от семейството, загинал тази година.

Дейна изключи монитора и дълго седя неподвижно. „Кой би искал да унищожи такова семейство? Кой? Защо?“

 

 

Уговори си среща със сенатор Пери Леф в офис-сградата на Сената. Леф беше петдесетинагодишен, сериозен и спокоен мъж.

Когато въведоха Дейна, той се изправи.

— С какво мога да ви бъда полезен, госпожице Евънс?

— Научих, че сте работили с Тейлър Уинтроп, господин сенатор.

— Да. Участвали сме заедно в няколко комисии.

— Какъв човек беше той, господин сенатор?

Леф я погледна за миг.

— С удоволствие ще отговоря на въпроса ви. Тейлър Уинтроп беше един от най-чудесните хора, които познавам. И най-забележителното в него беше отношението му към хората. Той наистина се вълнуваше за тях. Полагаше всички усилия, за да направи света по-добър. Винаги ще ми липсва и случилото се със семейството му е ужасно.

 

 

Дейна разговаряше с Нанси Патчин, една от секретарките на Тейлър Уинтроп, шестдесетинагодишна жена с набръчкано лице и тъжни очи.

— Дълго ли работихте при господин Уинтроп?

— Петнайсет години.

— Предполагам, че за това време добре сте го опознали.

— Да, разбира се.

— Опитвам се да получа представа за него като човек…

— Ще ви кажа точно какъв човек беше той, госпожице Евънс. Когато открихме, че синът ми страда от амиотрофична латерална склероза,^[1] Тейлър Уинтроп го заведе при собствените си лекари и плати всички разходи. Когато синът ми почина, господин Уинтроп плати за погребението и ме прати в Европа да се възстановя. — Очите й се напълниха със сълзи. — Той беше най-прекрасният, най-щедрият човек на света.

 

 

Дейна си уговори среща с генерал Виктор Бустър, директор на ФУП, Федералното управление за проучване, което бе оглавявал Тейлър Уинтроп. Отначало Бустър отказа да разговаря с нея, но когато разбра за какво се отнася, се съгласи да я приеме.

Малко преди обяд тя потегли към ФУП, което се намираше близо до Форт Мийд в Мериланд. Осемдесет и двата акра заградена площ бяха строго охранявани. Многобройните сателитни антени не се виждаха — те бяха скрити зад гъста гора.

Дейна спря до два и половина метровата ограда, завършваща отгоре с бодлива тел, каза името си и подаде шофьорската си книжка на въоръжения пазач и минута по-късно я пропуснаха до затворен портал с наблюдателна камера. Тя отново каза името си и порталът автоматично се отвори.

Пред огромната бяла административна сграда я посрещна мъж в цивилно облекло.

— Аз ще ви заведа в кабинета на генерал Бустър, госпожице Евънс.

Качиха се с асансьор на петия етаж и влязоха в просторен външен офис, в който работеха две секретарки.

— Генералът ви очаква, госпожице Евънс — каза едната. — Заповядайте, моля. — Жената натисна един от бутоните на бюрото си и вратата на вътрешния кабинет се отвори.

Дейна се озова в огромна стая със звукоизолирани тавани и стени. Посрещна я висок, строен, привлекателен мъж на около четиридесет години. Той протегна ръка.

— Аз съм майор Джак Стоун, помощник на директора. — Майорът посочи мъжа зад бюрото. — Това е генерал Бустър.

Виктор Бустър беше чернокож, с грубо изсечено лице и непроницаеми обсидианови очи. Бръснатата му глава лъщеше.

— Седнете — с дълбок, мрачен глас каза той.

— Благодаря, че ме приехте, господин генерал.

— Искахте да разговаряме за Тейлър Уинтроп.

— Да.

— Статия ли пишете за него, госпожице Евънс?

— Ами, аз…

Гласът му стана суров.

— Няма ли да оставите мъртвите да почиват в мир, скапани журналисти такива? Само вадите кирливите ризи на хората.

Дейна се смая.

Джак Стоун изглеждаше смутен. Тя се овладя.

— Генерал Бустър, уверявам ви, просто се опитвам да получа представа за Тейлър Уинтроп като човек. Ще съм ви много признателна за всяка информация, която можете да ми дадете.

Генералът се наведе напред.

— Не знам какво целите, но едно ще ви кажа. Когато Тейлър Уинтроп беше шеф на ФУП, аз работех под негово ръководство. Управлението никога не е имало по-добър директор от него. Всички му се възхищаваха. — Лицето му се напрегна. — Честно казано, госпожице Евънс, аз не обичам пресата. Гледах репортажите ви от Сараево. Вашата сантименталност изобщо не ни помагаше.

Дейна се мъчеше да сдържи гнева си.

— Аз не бях там, за да ви помогна, господин генерал. Бях там, за да показвам невинните…

— Няма значение. За ваша информация, Тейлър Уинтроп беше един от най-великите държавници на тази страна. — Той впи очи в нейните. — Ако се каните да плюете на паметта му, ще си създадете много врагове. Ще ви посъветвам нещо. Не си търсете белята, че ще загазите. Обещавам ви. Предупреждавам ви да стоите настрани. Довиждане, госпожице Евънс.

Дейна го изгледа за миг, после се изправи.

— Много ви благодаря, господин генерал. — И излезе от кабинета.

Джак Стоун я настигна.

— Ще ви изпратя.

В коридора Дейна дълбоко си пое дъх и ядосано каза:

— Винаги ли се държи така?

Майорът въздъхна.

— Извинявам се от негово име. Понякога е малко рязък. Не искаше да ви наговори такива неща.

— Нима? Имах чувството, че говори абсолютно сериозно.

— Съжалявам. — Стоун понечи да се обърне, но тя го задържа.

— Почакайте. Искам да поговоря с вас. Сега е дванайсет. Какво ще кажете да обядваме заедно?

Майорът хвърли поглед към вратата на офиса.

— Добре. В „Шолс Колониъл“ след час. Става ли?

— Чудесно. Благодаря ви.

— Не бързайте да ми благодарите, госпожице Евънс.

 

 

Заведението беше полупразно. Стоун спря на прага за миг, за да се увери, че не познава нито един от посетителите, после седна при Дейна.

— Генерал Бустър ще ме скапе, ако научи, че съм разговарял с вас. Вижте, той иначе е прекрасен човек и отлично се справя с работата си. — Майорът се поколеба. — Просто… не обича пресата.

— Забелязах — сухо отвърна Дейна.

— Трябва да се разберем за нещо, госпожице Евънс. Този разговор е абсолютно неофициален.

— Ясно.

Те си взеха табли и си избраха храна. Когато отново седнаха на масата, Стоун каза:

— Не искам да останете с погрешно впечатление за нашата организация. Ние сме добри хора. Тъкмо затова се занимаваме с тази работа. Помагаме на развиващите се страни.

— Оценявам го.

— Какво ви интересува за Тейлър Уинтроп?

— Всички го представят като светец. Все трябва да е имал някакви недостатъци.

— Имаше — призна майорът. — Първо ще ви кажа хубавите неща. Тейлър Уинтроп наистина мислеше за хората. — Той замълча за миг. — Помнеше рождените дни и годишнини от сватбата и всички, които работеха с него, го обожаваха. Беше умен и проницателен. Справяше се с всякакви проблеми. И въпреки че работеше всеотдайно, не оставяше семейството си на заден план. Много обичаше жена си и децата си.

— Ами недостатъците?

— Тейлър Уинтроп беше магнит за жените — неохотно отвърна Джак Стоун. — Беше обаятелен, красив, богат и влиятелен. Нито една жена не можеше да му устои. И от време на време… се подхлъзваше. Имаше няколко любовни връзки, но ви уверявам, че не бяха сериозни.

— Майор Стоун, сещате ли се за някой, който да е имал причина да убие Тейлър Уинтроп и семейството му?

Джак Стоун остави вилицата си.

— Моля?

— Човек като него не може да не е имал врагове.

— Госпожице Евънс… да не би да намеквате, че семейство Уинтроп са били убити?

— Просто питам.

Той се замисли за миг и поклати глава.

— Не. Това е абсурдно. Тейлър Уинтроп никога през живота си не е наранил никого. Ако поговорите с приятелите му и хората, които са работили с него, ще го разберете.

— Ще ви кажа какво научих досега — рече Дейна. — Тейлър Уинтроп е бил…

Джак Стоун вдигна ръка.

— Колкото по-малко знам, толкова по-добре, госпожице Евънс. Така ще съм ви от по-голяма полза, ако разбирате какво искам да кажа.

Тя озадачено го погледна.

— Не съвсем.

— Честно казано, за ваше добро е да оставите всичко това. Ако все пак продължите, бъдете внимателна. — Майорът се изправи и излезе от ресторанта.

Дейна остана още известно време, замислена за чутото. „Значи Тейлър Уинтроп не е имал врагове. Може би не подхождам правилно. Ами ако някое от децата му е имало смъртен враг? Или жена му?“

 

 

Дейна разказа на Джеф за обяда с майор Джак Стоун.

— Интересно. А сега?

— Искам да се срещна с някои от хората, които са познавали децата на Уинтроп. Пол Уинтроп е бил сгоден за някоя си Хариет Бърк. Били са заедно почти година.

— Чел съм за тях. — Той се поколеба. — Скъпа, знаеш, че изцяло те подкрепям…

— Разбира се, Джеф.

— Но я си представи, че грешиш? Нещастните случаи не са нещо необичайно. Колко време ще ти отнеме това?

— Не много — обеща Дейна. — Ще направя само още някои проверки.

 

 

Хариет Бърк живееше в красив мезонет в северозападната част на Вашингтон. Бе стройна тридесетинагодишна блондинка с приятна усмивка.

— Благодаря, че приехте да се срещнем — каза Дейна.

— Не съм съвсем сигурна защо го направих, госпожице Евънс. Споменахте, че се отнасяло за Пол.

— Да. — Дейна внимателно подбра думите си. — Нямам намерение да се ровя в личния ви живот, но вие с Пол сте били сгодени и съм убедена, че сте го познавали по-добре от всеки друг.

— Ще ми се да си мисля така.

— Искам да науча повече за него като човек.

Хариет Бърк се замисли.

— Пол не беше като другите мъже — накрая тихо отвърна тя. — Страстно обичаше живота. Беше мил и грижовен към хората. Можеше да е много забавен. Не се взимаше прекалено на сериозно. Беше страхотен за компания. Щяхме да се женим през октомври. — Младата жена замълча за миг. — Когато загина, имах… имах чувството, че и аз съм умряла. — Хариет погледна репортерката и прибави: — И продължавам да се чувствам така.

— Ужасно съжалявам — каза Дейна. — Знаете ли дали е имал врагове, някой, който да е имал причина да го убие?

Очите на Хариет Бърк се насълзиха.

— Ако го бяхте познавали, нямаше да зададете този въпрос.

 

 

Следващата среща на Дейна бе със Стив Рексфорд, бившия иконом на Джули Уинтроп, елегантен англичанин на средна възраст.

— С какво мога да ви помогна, госпожице Евънс?

— Имам няколко въпроса за Джули Уинтроп.

— Да?

— Колко време работихте при нея?

— Четири години и девет месеца.

— Харесвахте ли я?

Рексфорд се усмихна.

— Тя беше невероятно мила, прелестна дама във всяко отношение. Не… Не повярвах на ушите си, когато чух по новините за нещастния случай.

— Джули Уинтроп имаше ли врагове?

Икономът се намръщи.

— Моля?

— Госпожица Уинтроп имала ли е връзка с някого, когото може да е… зарязала? Или някой просто да е имал зъб, на нея или на семейството й?

Стив Рексфорд бавно поклати глава.

— Госпожица Джули не беше такъв човек. Не можеше да нарани никого. Не. Тя щедро раздаваше и времето, и състоянието си. Всички я обичаха.

Дейна внимателно се вгледа в него. Очевидно говореше сериозно. Всички говореха сериозно. „Какво правя аз, по дяволите? — зачуди се тя. — Чувствам се като Дейна Кихот. Само че няма вятърни мелници.“

 

 

Следващият в списъка й беше Морган Ормънд, директор на Джорджтаунската художествена галерия.

— Разбрах, че искате да разговаряме за Гари Уинтроп.

— Да. Питах се…

— Смъртта му е огромна загуба. Нашият народ изгуби своя най-голям покровител на изкуството.

— Господин Ормънд, в света на изкуството има огромна конкуренция, нали?

— Конкуренция ли?

— Сигурно понякога се случва няколко души да се стремят да купят една и съща творба и да…

— Разбира се. Но не и с господин Уинтроп. Той имаше невероятна лична колекция и в същото време раздаваше щедри дарения на музеите. Не само на нашата галерия — благотворителната му дейност обхващаше целия свят. Мечтаеше да направи голямото изкуство достъпно за всички.

— Знаете ли дали е имал врагове…

— Гари Уинтроп ли? Не. Категорично.

 

 

Последната среща бе с Розалинд Лопес, лична прислужница на Мадлин Уинтроп в продължение на петнадесет години. Сега работеше във фирмата за доставки на съпруга си.

— Благодаря, че се съгласихте да се срещнем, госпожо Лопес. Исках да поговорим за Мадлин Уинтроп.

— Бедната госпожа. Тя… тя беше най-милият човек на света.

„Това започва да ми прилича на развален грамофон“ — помисли си Дейна.

— Каква ужасна смърт!

— Да — съгласи се Дейна. — Работили сте при нея много време.

— О, да.

— Знаете ли дали по някакъв начин не е обидила някого, дали не си е създала врагове?

Розалинд Лопес я погледна изненадано.

— Врагове ли? Не, госпожо. Всички я обичаха.

„Направо си е развален грамофон“ — реши Дейна.

„Сигурно съм сгрешила — на връщане към офиса си каза тя. — Въпреки всичко, смъртта на цялото семейство трябва да е съвпадение.“

 

 

Отиде при Мат Бейкър. Посрещна я Аби Ласман.

— Здрасти, Дейна.

— Мат чака ли ме?

— Да. Влизай.

Когато влезе в кабинета му, Бейкър вдигна поглед.

— Как е днес Шерлок Холмс?

— Елементарно, драги Уотсън. Сбъркала съм. Тук няма никаква сензация.