Сидни Шелдън
Греховете на светците (3)

Глава 2

Събуди я непрекъснат телефонен звън. Дейна седна на леглото и с мътни очи погледна часовника на нощното шкафче. Беше пет сутринта.

— Ало?

— Дейна…

— Мат?

— Ела в студиото колкото можеш по-бързо?

— Какво има?

— Ще ти кажа като дойдеш.

— Тръгвам.

След малко Дейна почука на вратата на съседния апартамент. Дороти Уортън й отвори и уплашено попита:

— Какво има, Дейна?

— Ужасно извинявай, Дороти, но спешно ми се обадиха от студиото. Би ли завела Кемал на училище?

— Разбира се.

— Много ти благодаря. Трябва да е там в осем без петнайсет. И му дай да закуси нещо.

— Не се тревожи. Ще се погрижа. Тичай на работа.

 

 

Аби Ласман — вече беше на поста си — каза:

— Чака те.

Дейна влезе в кабинета на Мат.

— Ужасна новина — рече шефът на УТН. — Тази нощ са убили Гари Уинтроп.

Дейна смаяно се отпусна на един от столовете.

— Какво?! Кой?

— Явно са ограбвали дома му и когато се е опитал да им попречи, са го убили.

— О, не! Той беше толкова мил човек! — Призля й.

— Това е петата трагедия — каза Мат и поклати глава.

— Какво искаш да кажеш? — озадачено попита тя.

Бейкър я погледна изненадано, после се сети.

— Разбира се… ти беше в Сараево. Предполагам, че през последната година не си следила събитията със семейство Уинтроп. Нали си чувала за Тейлър Уинтроп, бащата на Гари?

— Той беше посланик в Русия. Миналата година двамата с жена му загинаха при пожар.

— Точно така. Два месеца по-късно големият им син Пол загина при автомобилна катастрофа. А месец и половина след това дъщеря им Джули се преби на една ски-писта. — Мат замълча за миг. — И тази нощ Гари, последният от семейството.

Дейна бе поразена.

— Родът Уинтроп е легенда. Ако Америка беше монархия, те щяха да носят короната. Чарът е тяхно изобретение. Бяха известни с филантропията и службата си на родината. Гари имаше намерение да последва бащиния си пример и да се кандидатира за Сената. Всички го обичаха. А сега го няма. За по-малко от година изчезна едно от най-известните семейства в света.

— Не… Не знам какво да кажа.

— Най-добре измисли нещо — отвърна Мат. — След двайсет минути си в ефир.

 

 

Новината за смъртта на Гари Уинтроп прати ударни вълни по цялото земно кълбо. По телевизионните екрани предаваха изявления на държавни ръководители.

— Това напомня на древногръцка трагедия…

— Ироничен обрат на съдбата…

— Светът понесе ужасна загуба…

Сякаш всички приказваха само за убийството на Гари Уинтроп. Страната потъна в скръб. Припомняше се трагичната участ на близките му.

— Невероятно — каза Дейна на Джеф. — Всички от семейството трябва да са били страхотни.

— Наистина. Гари много се интересуваше от спорт и правеше щедри дарения. — Той поклати глава. — Не мога да повярвам, че двама нищо и никакви крадци са убили такава личност.

 

 

На следващата сутрин, докато шофираше към студиото, Джеф каза:

— Между другото, Рейчъл е във Вашингтон.

„Между другото ли? — помисли си Дейна. — Много нехайно. Прекалено нехайно.“

Топмоделът Рейчъл Стивънс бе бившата съпруга на Джеф. Дейна беше виждала снимката й в телевизионни реклами и по кориците на списанията. Невероятна красавица. „Обаче явно не й достига ум — реши Дейна. — От друга страна, с такова лице и тяло на човек не му трябва мозък.“

С Джеф бяха разговаряли за Рейчъл.

— Защо се разведохте?

— Отначало беше страхотно. Рейчъл много ми помагаше. Въпреки че мразеше бейзбола, често идваше да ме гледа на стадиона. Освен това имахме много общи интереси.

„Убедена съм.“

— Тя наистина е прекрасна жена, изобщо не е глезена. Обичаше да готви. Когато имаше снимки, готвеше за другите модели.

„Страхотен начин да се избавиш от конкурентките. Сигурно са капели като мухи.“

— Моля?

— Не съм казала нищо.

— Както и да е, бяхме женени пет години.

— И после?

— Кариерата на Рейчъл беше адски успешна. Постоянно имаше работа и работата й я водеше по целия свят. Италия… Англия… Ямайка… Тайланд… Япония… Където се сетиш. Междувременно аз играех в страната. Виждахме се рядко. И малко по малко магията се развали.

Следващият въпрос изглеждаше логичен, защото Джеф обичаше децата.

— Защо нямахте деца?

Той кисело се усмихна.

— Защото е зле за фигурата на един модел. Един ден я повика Родерик Маршал, известен холивудски режисьор. И Рейчъл замина за Холивуд. — Джеф се поколеба. — Обади ми се след седмица и ми каза, че иска развод. Смятала, че пътищата ни са ни отвели в различни посоки. Трябваше да се съглася. Дадох й развод. Скоро след това си счупих ръката.

— И стана спортен коментатор. Ами Рейчъл? Не успя ли в киното?

Той поклати глава.

— Това не я интересуваше. Но се справи доста добре.

— Останахте ли приятели? — Многозначителен въпрос.

— Да. Всъщност, когато тя ми се обади, аз й казах за нас. Иска да се запознае с теб.

Дейна свъси вежди.

— Джеф, мисля, че не…

— Рейчъл наистина е много симпатична, скъпа. Хайде утре да обядваме заедно. Тя ще ти хареса.

— Убедена съм — съгласи се Дейна.

И си помисли: „Само че не съм свикнала да приказвам с глупачки“.

 

 

Глупачката се оказа, още по-красива, отколкото се бе опасявала. Рейчъл Стивънс беше висока и стройна, с дълга лъскава руса коса, безукорен тен и поразително лице. Дейна я намрази от пръв поглед.

— Дейна, това е Рейчъл.

„Не трябваше ли да е «Рейчъл, това е Дейна?»“ — помисли си Дейна.

— Гледах репортажите ти от Сараево винаги, когато имах възможност — каза Рейчъл Стивънс. — Бяха невероятни. Всички чувствахме мъката ти и я споделяхме.

„Как се реагира на искрен комплимент?“

— Благодаря — неохотно отвърна Дейна.

— Къде искате да обядваме? — попита Джеф.

— Има един великолепен ресторант, казва се „Малайският провлак“ — предложи Рейчъл. — И е само на две преки от Дюпонт Съркъл. — Тя се обърна към Дейна. — Обичаш ли тайландска кухня?

„Като че ли й пука.“

— Да.

Джеф се усмихна.

— Чудесно. Да го опитаме.

— Съвсем наблизо е — каза Рейчъл. — Искате ли да се поразходим пеш?

„В тоя студ?“

— Естествено — решително отвърна Дейна.

„Тя сигурно ходи гола в снега.“

Запътиха се към Дюпонт Съркъл. С всяка следваща секунда Дейна се чувстваше все по-грозна. Ужасно съжаляваше, че е приела поканата.

Ресторантът се оказа претъпкан, десетина души чакаха на бара да се освободят маси. Метрдотелът бързо се приближи до тях.

— Маса за трима — каза Джеф.

— Имате ли резервация?

— Не, но…

— Съжалявам, обаче… — Метрдотелът го позна. — Радвам се да ви видя, господин Конърс. — Той се обърна към Дейна. — Госпожице Евънс, за мен е чест. — Мъжът сви устни. — Боя се, че ще се наложи да поизчакате. — Погледът му се плъзна към Рейчъл и лицето му грейна. — Госпожице Стивънс! Четох, че сте имали ревю в Китай.

— Да, в Сомчай. Върнах се.

— Прекрасно. — Метрдотелът отново се обърна към Дейна и Джеф. — Разбира се, че имаме маса за вас. — Той ги поведе към средата на ресторанта.

„Мразя я — помисли си Дейна. — Не мога да я понасям.“

— Изглеждаш страхотно, Рейчъл — каза Джеф, когато се настаниха. — Очевидно работата ти се отразява добре.

„И на всички ни е ясно каква е тя.“

— Много пътувах. Мисля известно време да поуспокоя топката. — Тя се вгледа в очите му. — Спомняш ли си оная вечер, когато ти казах, че двамата с теб…

Дейна вдигна поглед от менюто.

— Какво е „удан горен“?

— Скариди в кокосово мляко — поясни Рейчъл. — Приготвят ги великолепно. — Тя се обърна към Джеф. — Вечерта, когато с теб решихме, че искаме да…

— Ами „лакса“?

— Лютива супа с фиде — търпеливо отвърна Рейчъл и продължи започнатото изречение: — Ти каза, че искаш да…

— Ами „по пиа“?

— Пържена хикама^[1] с други зеленчуци.

— Ясно. — Дейна реши да не пита какво е „хикама“.

Но постепенно, въпреки волята си, откри, че бившата жена на Джеф започва да й харесва. За разлика от повечето известни модели, Рейчъл като че ли изобщо не осъзнаваше красотата си и не проявяваше егоцентризъм. Беше интелигентна, добра събеседничка и когато даде поръчката си на тайландски, в поведението й не се забелязваше нито намек за превъзходство. „Как я е изпуснал Джеф?“ — зачуди се Дейна.

— Колко време ще останеш във Вашингтон?

— Утре заминавам.

— Къде отиваш този път? — попита Джеф.

Рейчъл се поколеба.

— На Хавайските острови. Но съм адски уморена, Джеф. Мислех си дали да не отменя този ангажимент.

— Само че няма да го отмениш — разбиращо каза той.

Рейчъл въздъхна.

— Не, няма.

— Кога ще се върнеш? — попита Дейна.

Рейчъл дълго мълча, после тихо отвърна:

— Струва ми се, че няма да се върна във Вашингтон, Дейна. Желая на двама ви с Джеф много щастие.

 

 

— Имам малко работа — каза Дейна, когато излязоха от ресторанта. — Ще ви оставя.

Рейчъл стисна ръката й.

— Много се радвам, че се запознахме.

— И аз — отвърна Дейна и за своя изненада установи, че думите й не са само любезност.

Джеф и Рейчъл се отдалечиха. „Страхотна двойка“ — помисли си тя.

 

 

Вече бе декември и Вашингтон се готвеше за празниците. Столичните улици бяха украсени с коледни лампички и гирлянди, почти на всеки ъгъл стоеше Дядо Коледа от Армията на спасението и подрънкваше с камбанките си за монети. По тротоарите се тълпяха купувачи, които се бореха с ледените ветрове.

Вече бе крайно време и тя да започне с покупките. Замисли се за хората, на които трябваше да купи подаръци. Майка й, Кемал, Мат и разбира се, чудесния Джеф. Дейна взе такси и пое към „Хехтс“, един от най-големите вашингтонски универсални магазини. Вътре бе претъпкано с хора, които проявяваха коледното си настроение, като грубо се блъскаха.

След като свърши с пазаруването, Дейна се прибра вкъщи, за да остави подаръците. Апартаментът й се намираше на Калвърт Стрийт, тих жилищен квартал. Приятно мебелиран, той се състоеше от спалня, дневна, кухня, баня и кабинет, в който спеше Кемал.

Тя остави покупките в гардероба и си помисли: „Когато с Джеф се оженим, трябва да си вземем по-голямо жилище.“ Тъкмо се насочваше към вратата, за да излезе за студиото, когато телефонът иззвъня. Законът на Мърфи. Дейна вдигна слушалката.

— Ало?

— Дейна, скъпа.

Майка й.

— Здравей, мамо. Тъкмо изли…

— Снощи с приятелите ми гледахме предаването ти. Беше страхотна.

— Благодаря.

— Макар да ни се стори, че би могла мъничко да поразведриш новините.

Дейна въздъхна.

— Да поразведря новините ли?

— Да. Всички неща, за които говориш, са ужасно потискащи. Не можеш ли да намериш нещо по-весело?

— Непременно ще опитам, мамо.

— Ще бъде чудесно. Между другото, този месец малко съм закъсала с парите. Мога ли да разчитам пак да ми помогнеш?

Бащата на Дейна беше изчезнал преди години. Майка й се бе преместила в Лас Вегас. И като че ли вечно нямаше пари. Месечната издръжка, която Дейна й пращаше, никога не й стигаше.

— Играеш ли комар, мамо?

— Не, разбира се — възмути се госпожа Евънс. — Но Лас Вегас е много скъп град. Между другото, кога ще ми дойдеш на гости? Искам да се запозная с Кимбал. Трябва да го доведеш.

— Казва се Кемал, мамо. В момента не мога да се измъкна.

От отсрещния край последва колебание.

— Не можеш да се измъкнеш ли? Всичките ми приятели казват, че си страхотна късметлийка да работиш само по един-два часа на ден.

— Наистина.

Като водеща, Дейна пристигаше в телевизионното студио в девет сутринта и през голяма част от деня разговаряше по телефона с международните кореспонденти в Англия, Франция, Италия и други страни. Остатъка от времето си посвещаваше на срещи, обработка на новините и реда на предаването. Водеше две вечерни емисии.

— Много се радвам, че имаш толкова лека работа, скъпа.

— Благодаря, мамо.

— Скоро ще ми дойдеш на гости, нали?

— Да, непременно.

— Нямам търпение да се запозная с твоето мило момченце.

„И за Кемал ще е добре да се запознае с нея — помисли си Дейна. — Така ще има баба. И когато с Джеф се оженим, отново ще има истинско семейство.“

 

 

Излезе на стълбите и позвъни на госпожа Уортън.

— Благодаря, че вчера се погрижи за Кемал, Дороти. Признателна съм ти.

— Беше ми приятно.

Дороти Уортън и нейният съпруг Хауард се бяха нанесли в блока преди година. Те бяха канадци, приятна двойка на средна възраст. Хауард Уортън беше инженер и се занимаваше с ремонт на паметници.

Веднъж бе обяснил на Дейна по време на вечеря: „На света няма по-подходящ град от Вашингтон за такава работа. Къде другаде мога да открия такива възможности? Никъде.“

„С Хауард сме влюбени във Вашингтон — бе споделила госпожа Уортън. — Смятаме завинаги да останем тук.“

 

 

Когато стигна на работа, на бюрото й лежеше последният брой на „Уошингтън Трибюн“. На първа страница имаше снимки и материали за семейство Уинтроп. Тя дълго гледа фотографиите. „И петимата да загинат за по-малко от година — помисли си Дейна. — Невероятно.“

 

 

Един частен телефон в небостъргача на „Уошингтън Трибюн Ентърпрайзис“ иззвъня.

— Току-що получих инструкциите.

— Добре. Те са готови. Какво да правят с картините?

— Да ги изгорят.

— Всичките ли? Това са милиони долари!

— Всичко мина чудесно. Не можем да си позволим да оставим следи. Веднага ги изгорете.

 

 

— Търсят ви на трета линия — съобщи Оливия Уоткинс, секретарката на Дейна. — Вече се обажда за трети път.

— Кой, Оливия?

— Господин Хенри.

Томас Хенри беше директорът на прогимназията „Теодор Рузвелт“.

Дейна заразтрива челото си, за да прогони започващото главоболие, и вдигна слушалката.

— Добър ден, господин Хенри.

— Добър ден, госпожице Евънс. Бихте ли се отбили при мен?

— Естествено. След час-два…

— Ако е възможно, предпочитам да е още сега.

— Идвам.