Сидни Шелдън
Греховете на светците (2)

Глава 1

Духаше студен декемврийски вятър. Дейна бързаше по Пенсилвания Авеню на една пряка от Белия дом. И изведнъж чу вледеняващия, оглушителен писък на сирените за въздушна тревога, последван от грохот на бомбардировач, готов да хвърли смъртоносния си товар. Закова се на място, обгърната в червена мъгла от ужас.

Отново беше в Сараево. Наоколо падаха бомби. Тя стисна очи, но не успя да прогони безумната гледка. Небето пламтеше, тракаха автомати, тътнеха самолети, свистяха мини. Сгради изригваха като вулкани от бетон, тухли и прах. Ужасени хора тичаха във всички посоки в опит да избягат от смъртта.

— Добре ли сте? — сякаш от някакъв друг свят попита мъжки глас.

Дейна бавно и предпазливо отвори очи. Намираше се на Пенсилвания Авеню. В далечината заглъхваше сирена на линейка, а в небето отзвучаваше рев на реактивен самолет — точно те бяха разбудили спомените й.

— Госпожице… добре ли сте?

Тя се насили да се върне в настоящето.

— Да. Добре съм… благодаря.

Мъжът се втренчи в лицето й.

— Хей, почакайте! Вие сте Дейна Евънс, нали? Аз съм ваш голям почитател. Всяка вечер ви гледам по телевизията, не съм пропуснал нито един ваш репортаж от Югославия. Сигурно е било адски вълнуващо да отразявате ония събития, а?

— Да. — Гърлото й пресъхна.

Адски вълнуващо да гледаш как взривяват хора на парчета, как хвърлят бебета в кладенци, как по кървавочервената река плават човешки останки.

Внезапно й се пригади.

— Извинете. — Дейна се обърна и бързо се отдалечи.

 

 

Дейна Евънс се беше върнала от Югославия едва преди три месеца. Спомените бяха прекалено живи. Струваше й се нереално да върви без страх по улиците, да слуша птичи песни и човешки смях. В Сараево нямаше смях, само избухващи мини и мъчителни писъци.

„Джон Дън^[1] е бил прав — помисли си тя. — Никой човек не е самотен остров. Каквото се случва с един, се случва с всеки, защото всички сме направени от кал и звезден прах. Живеем по едно и също време. Голямата стрелка на вселенския часовник безмилостно отмерва следващата минута…

В Сантяго дядо изнасилва десетгодишната си внучка…

В Ню Йорк двама млади влюбени се целуват на светлината на свещ…

Във Фландрия седемнадесетгодишно момиче ражда недъгаво бебе…

В Чикаго пожарникар рискува живота си, за да спаси котка от горяща сграда…

В Сао Паоло стотици фенове са смазани под срутила се трибуна на футболен стадион…

В Пиза майка плаче от радост, когато детето й прави първите си стъпки…

И още много други събития само за шейсет секунди. И после часовникът продължава да тиктака, докато ни прехвърля в една и съща неизвестна вечност.“

 

 

Двадесет и седем годишната Дейна Евънс имаше стройна фигура, катраненочерна коса, големи интелигентни сиви очи, миловидно лице и топъл, заразителен смях. Тя бе войнишко чедо, дъщеря на полковник, оръжеен инструктор, който постоянно се местеше от база в база. Този начин на живот я беше научил да обича приключенията. Тя бе уязвима и в същото време смела — неустоимо съчетание. През годината, през която отразяваше войната в Югославия, хората от целия свят бяха очаровани от красивата млада пламенна жена, рискуваща живота си, за да покаже ужасните събития в тази страна.

Докато минаваше покрай Белия дом, Дейна си погледна часовника. Закъсняваше за срещата.

 

 

„Уошингтън Трибюн Ентърпрайзис“ заемаше цяла пряка на Северозападна Шеста улица и се състоеше от четири отделни сгради: печатница, офиси, небостъргач за управителното тяло и телевизионен комплекс. Телевизионните студия на „Уошингтън Трибюн Нетуърк“ се намираха на шестия етаж на четвъртата сграда. Тук винаги кипеше движение, пред компютрите в преградените с ниски стенички помещения постоянно имаше хора. Всеобхватността на работата, която се вършеше на това място, никога не преставаше да удивлява и вълнува Дейна.

Тук беше срещнала Джеф Конърс. Известен бейзболист, наранил ръката си по време на каране на ски, сега Джеф бе спортен коментатор и водеше ежедневна колона в „Уошингтън Трибюн“. Тридесет и пет годишен, той беше висок и строен, с момчешко лице и обаятелно спокойствие, което привличаше хората. Двамата се бяха влюбили и вече говореха за брак.

През трите месеца след завръщането на Дейна от Сараево събитията във Вашингтон се бяха развили със светкавична скорост. Собственикът на „Уошингтън Трибюн Ентърпрайзис“ Лесли Стюарт продаде корпорацията на международния медиен магнат Елиот Кромуел и изчезна.

 

 

Сутрешната среща с Мат Бейкър и Елиот Кромуел започваше. Дейна беше посрещната от Аби Ласман, сексапилната червенокоса секретарка на Мат.

— Момчетата те чакат — каза тя.

— Благодаря, Аби. — Дейна влезе в ъгловия кабинет. — Здравейте…

— Закъсня — изсумтя Мат Бейкър.

Той бе нисък сивокос петдесетинагодишен мъж, малко безцеремонен и нетърпелив, но изключително интелигентен. Костюмите му винаги бяха смачкани, сякаш спеше с тях, и Дейна подозираше, че наистина е така. Той ръководеше УТН, телевизионния канал на „Уошингтън Трибюн Ентърпрайзис“.

Елиот Кромуел беше към шестдесетте, с добродушно, постоянно усмихнато лице. Той бе милиардер, натрупал огромното си състояние от десетки различни предприятия, някои от които до известна степен неприемани от обществото. В медийния бизнес, чиято цел беше разпространяването на информация, Елиот Кромуел бе загадка.

Той погледна Дейна и се усмихна.

— Мат ми каза, че пак изпреварваме конкуренцията. Рейтингът ти продължава да расте.

— Радвам се да го чуя.

— Всяка вечер слушам по пет-шест информационни емисии, но твоето предаване е различно, Дейна. Не съм съвсем сигурен защо, но ми харесва.

Тя можеше да му обясни защо. Другите журналисти говореха пред — а не на — милионната публика. Дейна се обръщаше към отделни хора. Една вечер говореше на самотна вдовица, втора — на парализиран старец, безпомощно отпуснат в леглото си, трета — на търговски пътник, далеч от дома и семейството си. Нейните репортажи бяха насочени лично. Зрителите ги харесваха и реагираха адекватно.

— Научих, че довечера ще имаш интересен гост в студиото — каза Мат Бейкър.

— Да, Гари Уинтроп.

Гари Уинтроп бе големият американски чаровник. Наследник на един от най-прочутите родове в страната, той беше млад, красив и обаятелен.

— Уинтроп не си пада по интервютата — отбеляза Кромуел. — Как успя да го накараш да се съгласи?

— Имаме едно и също хоби — отвърна тя.

Възрастният мъж повдигна вежди. Дейна се усмихна.

— Аз се любувам на картините на Моне и Ван Гог, а той ги купува. Сериозно. Веднъж го интервюирах и се сприятелихме. Ще пуснем запис на неговата пресконференция, която ще отразим следобяд. По време на интервюто ще му задавам уточняващи въпроси.

— Чудесно!

През следващия час разговаряха за новото предаване, което щеше да подготвя и води Дейна, „Престъпна граница“. Тя си поставяше две цели: да поправя извършени в миналото несправедливости и да насочва обществения интерес към неразкрити и забравени престъпления.

— В момента вървят много други подобни предавания — предупреди я Мат, — така че трябва да сме по-добри от тях. Искам да започнем с нещо голямо. Нещо, което ще привлече вниманието и…

Интеркомът иззвъня и Мат Бейкър натисна бутона.

— Казах да не ни прекъсват. Защо…

— Извинете — чу се гласът на Аби. — Търсят госпожица Евънс. От училището на Кемал. Стори ми се спешно.

Мат Бейкър се обърна към Дейна.

— Първа линия.

Тя вдигна слушалката с разтуптяно сърце.

— Ало… Кемал добре ли е?… Разбирам… Разбирам… Да, веднага идвам.

— Какво има? — попита Мат, когато Дейна затвори.

— Искат да взема Кемал.

Елиот Кромуел се намръщи.

— Онова момче, което доведе от Сараево?

— Да.

— Беше страхотна сензация.

— Да — неохотно отвърна тя.

— Открила си го да живее на запустял паркинг, нали?

— Точно така.

— Май че беше болен или нещо подобно.

— Не — рязко отвърна Дейна. Не обичаше да говори за това. — Едната му ръка е откъсната от бомба.

— Осиновила ли си го?

— Още не официално. Ще го направя. Засега съм негова настойница.

— Е, върви да го вземеш. По-късно ще обсъдим „Престъпна граница“.

 

 

Дейна отиде направо в кабинета на заместник-директорката на прогимназията „Тодор Рузвелт“. Вера Костоф, измъчена наглед преждевременно побеляла петдесетинагодишна жена седеше на бюрото си. Кемал бе на стола срещу нея. Той беше на дванадесет, дребен за възрастта си, слаб и изпит, с рошава руса коса и упорито издадена брадичка. Десният му ръкав висеше празен.

Атмосферата в стаята бе потискаща.

— Добър ден, госпожо Костоф. Здравей, Кемал.

Момчето не вдигна поглед от земята.

— Какво се е случило? — попита Дейна.

— Вижте, госпожице Евънс. — Заместник-директорката й подаде един лист.

Дейна озадачено го погледна.

— Не… Не разбирам. Това са сръбски думи, нали?

— Точно така — напрегнато отвърна госпожа Костоф. — За нещастие на Кемал, аз случайно съм сръбкиня. Кемал използваше тези думи в училище. — Тя се изчерви. — Даже сръбските шофьори на камиони не говорят така, госпожице Евънс, и аз нямам намерение да ги слушам от устата на това момче. Кемал ме нарече „пизда“.^[2]

— Пиз?…

— Знам, че е в страната съвсем отскоро, и се опитах да направя някои компромиси, но неговото… неговото поведение е непоносимо. Постоянно се бие и когато сутринта му се скарах, той… той ме обиди. Това преля чашата.

— Убедена съм, разбирате, че му е изключително трудно — тактично рече Дейна. — И…

— Както вече казах, аз правя компромиси, но търпението ми се изчерпа.

— Разбирам. — Дейна погледна Кемал.

Момчето продължаваше намусено да зяпа в земята.

— Надявам се, че това няма да се повтори — каза госпожа Костоф.

— Аз също. — Дейна се изправи.

— Ето, Вземете бележника му. — Заместник-директорката отвори чекмеджето на бюрото си, извади бележника и й го подаде.

— Благодаря.

 

 

Докато се прибираха, Кемал мълчеше.

— Какво да правя с теб? — попита Дейна. — Защо постоянно се биеш и използваш такива думи?

— Не знаех, че е сръбкиня.

Когато се прибраха, Дейна каза:

— Трябва да се върна в студиото, Кемал. Нали ще се оправиш сам?

— Разбира се.

Дейна извади от чантата си бележника на момчето, разтвори го и стисна зъби. История — среден. Английски — среден. Естествознание — среден. Обществознание — слаб. Математика — отличен.

„О, Господи, какво да правя?“ — помисли си тя.

— По-късно ще поговорим за това. Закъснявам.

 

 

Кемал беше пълна загадка за нея. Когато бяха заедно, се държеше прекрасно, нежно и мило. През почивните дни Дейна и Джеф го водеха в Националния зоопарк, Националния музей на въздухоплаването и космонавтиката и центъра „Кенеди“. Запознаха го с пицата в „Том Том“, с мексиканската кухня — в „Мекстек“, и с южняшките пържени пилета — в „Джорджа Браунс“. Кемал обожаваше да е с тях.

Ала… когато Дейна трябваше да отиде на работа, той се превръщаше в друг човек. Ставаше, враждебен и сприхав. Икономките напускаха още на втория ден, а детегледачките разказваха ужасии за вечерите, прекарани с Кемал.

Джеф и Дейна се опитваха да разговарят с него, но без успех. „Може би има нужда от психолог“ — помисли си тя. Нямаше представа за страховете, които измъчваха момчето.

 

 

Течаха вечерните новини на УТН. До Дейна седяха нейният заместник Ричард Мелтън и Джеф Конърс.

— … Франция и Англия продължават спора за болестта „луда крава“ — казваше Дейна. — Чуйте Рене Лино от Реймс.

В контролната кабина режисьорката Анастасия Ман нареди:

— Видео.

На телевизионните екрани се появи сцена от Франция.

Вратата на студиото се отвори и към бюрото на водещите се приближиха двама мъже.

— Дейна — каза Том Хокинс, амбициозният млад продуцент на вечерните новини — познаваш Гари Уинтроп, нали?

— Разбира се.

На живо Гари Уинтроп изглеждаше още по-красив, отколкото на снимките. Бе четиридесетинагодишен, със светлосини очи, топла усмивка и невероятен чар.

— Радвам се, че се виждаме, Дейна. Благодаря за поканата.

— Аз съм ти признателна, че я прие.

Дейна се озърна. Десетина секретарки внезапно бяха намерили основателни причини да се появят в студиото. Е, Гари Уинтроп трябваше да е свикнал с това, весело си помисли тя.

— Твоето интервю е след няколко минути. Ела да седнеш до мен. Това е Ричард Мелтън. — Двамата мъже се ръкуваха. — Познаваш Джеф Конърс, нали?

— Естествено. Би трябвало да си на терена, Джеф, вместо да коментираш мача.

— Ще ми се да можех — мрачно отвърна Джеф.

Репортажът от Франция свърши и започна реклама. Гари Уинтроп се настани зад бюрото.

От контролната кабина се разнесе гласът на Анастасия Ман:

— Готови. Включваме записа. — Тя тихо започна да брои: — Три… две… едно…

На екрана се появи Джорджтаунската художествена галерия. Брулен от студения вятър, на стъпалата отпред стоеше репортер с микрофон в ръка.

— Намираме се пред Джорджтаунската художествена галерия, на която в момента господин Гари Уинтроп прави дарение от петдесет милиона долара. Да влезем вътре.

На церемонията присъстваха представители на общинските власти, видни личности и телевизионни екипи, струпани около Гари Уинтроп. Директорът на галерията Морган Ормънд му подаваше паметна плоча.

— Господин Уинтроп, от името на галерията, нейните многобройни посетители и членовете на директорския борд искам да ви благодаря за това изключително щедро дарение.

Залата се освети от светкавици и прожектори.

— Надявам се, че това не само ще даде на младите американски художници по-голям творчески шанс — каза Гари Уинтроп, — но и че така талантът им ще стане известен в целия свят.

Избухнаха аплодисменти.

— Тук е Бил Толанд от Джорджтаунската художествена галерия — каза репортерът. — Отново студиото, нали, Дейна?

Червената лампичка на камерата светна.

— Благодаря ти, Бил. Тази вечер господин Гари Уинтроп е тук, за да поговорим, за целите на това огромно дарение.

Камерата се изтегли под по-широк ъгъл и на екрана се появи гостът.

— За закупуване на картини за галерията ли ще се използват тези петдесет милиона, господин Уинтроп?

— Не. Те са за ново крило за млади американски художници, които иначе може и да нямат възможност да покажат творбите си. С част от средствата ще се отпускат стипендии на даровити деца от малките градове. Много деца израстват, без да знаят нищо за изкуството. Естествено те ще прочетат за великите френски импресионисти, но аз искам да познават собственото си културно наследство, американски майстори като Сарджънт, Хоумър и Ремингтън. С тези пари ще окуражаваме младите художници да реализират дарбата си и всички младежи — да проявяват интерес към изкуството.

— Носят се слухове, че възнамерявате да се кандидатирате за Сената, господин Уинтроп — каза Дейна. — Вярно ли е?

Той се усмихна.

— Сондирам почвата.

— Тя е много примамлива. Според статистическите проучвания рейтингът ви е изключително висок.

Гари Уинтроп кимна.

— Родът ми отдавна служи на родината. Ако мога да съм полезен с нещо на тази страна, няма да се поколебая да го направя.

— Благодаря, че ни гостувахте, господин Уинтроп.

— Аз ви благодаря.

По време на рекламата Гари Уинтроп се сбогува и излезе от студиото.

— Имаме нужда от повече хора като него във властта — каза Джеф Конърс.

— Прав си.

— Навярно бихме могли да го клонираме. Между другото, как е Кемал?

Дейна потръпна.

— Джеф, моля те, не споменавай Кемал и клониране в едно и също изречение. Не мога да го понеса.

— Реши ли проблема в училище?

— Да, но това беше днес. А утре…

— Ние сме — прекъсна я Анастасия Ман. — Три… две… едно…

Червената лампичка светна. Дейна погледна телепромптера.

— А сега е време за спортните новини с Джеф Конърс.

Джеф се обърна към камерата.

— Тази вечер „Уошингтън Булитс“ излязоха без Мерлин Магьосника. Хуан Хауард опита своя фокус и Хорхе Муресан и Рашид Уолъс му помогнаха да разбъркат отварата в казана, но тя се оказа горчива и накрая трябваше да я преглътнат заедно с гордостта си…

 

 

В два след полунощ двама мъже сваляха картините от стените в дневната в градското жилище на Гари Уинтроп, намиращо се в елитната северозападна част на Вашингтон. Единият носеше маска на Самотния ездач, другият — на Капитан Миднайт. Двамата спокойно и без да бързат изрязваха платната от рамките и ги прибираха в големи чували от зебло.

— В колко ще мине пак патрулът? — попита Самотния ездач.

— В четири — отвърна Капитан Миднайт.

— Много мило, че спазват графика, нали?

— Да.

Капитан Миднайт свали поредната картина и я пусна на дъбовия под. Тя високо изтропа. Двамата спряха и се заслушаха. Тишина.

— Опитай пак — рече Самотния ездач. — По-силно.

Капитан Миднайт свали друга картина и с всички сили я запрати на пода.

— Да видим какво ще стане сега.

Гари Уинтроп се събуди и седна на леглото. Дали наистина бе чул нещо, или го беше сънувал? Неуверен, той стана, излезе от спалнята и натисна електрическия ключ. Коридорът остана тъмен.

— Има ли някой? — Не последва отговор. Гари слезе на долния етаж, влезе в дневната, видя двамата маскирани и смаяно се закова на място.

— Какво правите тук, по дяволите?

Самотния ездач се обърна към него и каза:

— Здрасти, Гари. Извинявай, че те събудихме. Лягай си. — В ръката му се появи берета със заглушител, той натисна спусъка два пъти, от гърдите на Гари Уинтроп изригна червен гейзер и той се свлече на пода. Двамата спокойно продължиха да свалят картините.