Сидни Шелдън
Греховете на светците (19)

Глава 18

Щабквартирата на НАТО се намира в сградата Леополд III и на покрива й се вее белгийското знаме: три вертикални ивици — черна, жълта и червена.

Дейна бе убедена, че лесно ще открие информацията за преждевременната оставка на Тейлър Уинтроп от поста му в Брюксел. Ала НАТО се оказа азбучен кошмар. Освен на шестнадесетте държави членки, имаше офиси на САС, САСС, КССЕ, ЕАСП^[1] и още цял куп съкращения.

Тя отиде в пресцентъра на организацията на Рю дьо Шапелие, намери Жан Сомвил и го попита за Тейлър Уинтроп като съветник на Съединените щати в НАТО.

— Страхотен човек! Смъртта на семейството му беше невероятна трагедия. — Жан я погледна любопитно. — Какво те интересува?

Тя внимателно подбра думите си.

— Каква всъщност е причината за преждевременното му оттегляне.

Жан Сомвил сви рамене.

— Много просто. Свърши работата, за която беше дошъл.

Изпълни я разочарование.

— Докато е бил тук, случвало ли се е… нещо необичайно? Например някакъв скандал, свързан с него?

Той я погледна изненадано.

— Категорично не! Да не би някой да ти е казал, че Тейлър Уинтроп е предизвикал скандал в НАТО?

— Не — побърза да отстъпи Дейна. — Просто чух, че се скарал с някого тук.

Сомвил се намръщи.

— Имаш предвид проблем от личен характер, така ли?

— Да.

Той присви устни.

— Не знам. Но мога да проверя.

— Ще съм ти много благодарна.

На другия ден Дейна му се обади по телефона и попита:

— Успя ли да откриеш нещо?

— Съжалявам, Дейна. Опитах. Явно не се е случило нищо такова.

Тя почти очакваше отговора му.

— Все пак ти благодаря. — Обзе я униние.

— Няма за какво. Съжалявам, че си се разкарвала напразно.

— Жан, четох, че френският посланик в НАТО Марсел Фалкон неочаквано подал оставка и се върнал във Франция. Това не е ли странно?

— По средата на мандата му, да.

— Защо е напуснал?

— В това няма нищо загадъчно. Заради нещастен случай. Синът му беше прегазен от автомобил.

— Хванаха ли шофьора?

— О, да. Всъщност той сам се предаде на полицията.

Пак задънена улица.

— Разбирам.

— Казваше се Антонио Персико. Шофьорът на Тейлър Уинтроп.

Дейна потръпна.

— И къде е сега?

— В затвора „Сен Жил“. Тук в Брюксел. Съжалявам, че не мога да ти помогна с друго — извинително прибави Сомвил.

 

 

Дейна получи по факса от Вашингтон резюме на случая.

„Днес белгийският съд осъди Антонио Персико, шофьор на посланик Тейлър Уинтроп, на доживотен затвор, след като се призна за виновен за смъртта на Габриел Фалкон, син на френския посланик в ООН.“

 

 

Затворът „Сен Жил“ се намираше близо до центъра на Брюксел — стара бяла сграда с кулички, които й придаваха вид на замък. Дейна предварително се бе обадила и бе получила разрешение да се срещне с Антонио Персико. Придружиха я до кабинета на директора.

— Идвате при Персико?

— Да.

— Заповядайте.

След като я претърсиха, един от пазачите я заведе в стаята за свиждания, където я чакаше затворникът. Той беше дребен блед мъж с раздалечени зелени очи. Имаше някакъв тик на лицето.

Първите му думи бяха:

— Слава Богу, че някой най-после идва да ме измъкне оттук!

Дейна го погледна озадачено.

— Съжалявам… Боя се, че не мога да ви помогна.

Персико присви очи.

— Тогава защо сте дошли? Обещаха ми, че някой ще дойде да ме измъкне.

— Дойдох да поговорим за смъртта на Габриел Фалкон.

— Нямам нищо общо с това — почти викна той. — Невинен съм.

— Но сте се признали за виновен.

— Излъгах.

— Защо?

Персико се вгледа в очите й и горчиво отвърна:

— Платиха ми. Тейлър Уинтроп го уби. — Последва дълго мълчание.

— Разкажете ми.

Тикът му стана още по-силен.

— Беше в петък вечер. Съпругата на господин Уинтроп беше заминала за Лондон — напрегнато започна той. — Господин Уинтроп беше сам и отиде в „Ансиен Белжик“, един нощен клуб. Предложих му да го закарам, но той каза, че щял да шофира сам. — Персико замислено замълча.

— Какво се случи после?

— Господин Уинтроп се прибра късно, много пиян. Каза ми, че някакво момче изтичало пред колата. И той… той го сгазил. Не искал скандал, затова избягал. Обаче се страхуваше, че някой може да го е видял и да съобщи номера на колата в полицията. Имаше дипломатически имунитет, но каза, че ако се разчуело, руският план щял да се провали.

Дейна се намръщи.

— Руският план ли?

— Да. Точно така го каза.

— Какъв е този руски план?

Персико сви рамене.

— Не знам. Чух го да говори за него по телефона. Беше като побъркан. — Той поклати глава. — Постоянно повтаряше „Руският план трябва да продължи. Стигнахме прекалено далеч, за да се откажем.“

— И нямате представа за какво е говорил, така ли?

— Не.

— Спомняте ли си да е казал нещо друго?

Персико се замисли за миг.

— Каза нещо от рода на „Всичко си дойде на мястото“. Звучеше адски важно.

Тя поглъщаше всяка негова дума.

— Господин Персико, защо поехте вината за случая?

Затворникът изскърца със зъби.

— Вече ви обясних. Платиха ми. Тейлър Уинтроп каза, че ако призная, че аз съм бил зад волана, щял да ми даде един милион долара и да се грижи за семейството ми, докато съм в затвора. Обеща да ми уреди по-лека присъда. И аз, глупакът, се съгласих. — Той прехапа устни. — А сега той е мъртъв и аз ще прекарам остатъка от живота си зад решетките. — На лицето му се изписа отчаяние.

Дейна бе смаяна.

— Разказвали ли сте на някого за това?

— Разбира се — горчиво отвърна Персико. — Веднага щом научих за смъртта на Тейлър Уинтроп, разказах на полицията за сделката ни.

— И?

— Изсмяха ми се.

— Господин Персико, ще ви попитам нещо много сериозно. Внимателно помислете преди да ми отговорите. Някога казвали ли сте на Марсел Фалкон, че Тейлър Уинтроп е убил сина му?

— Естествено. Мислех, че той ще ми помогне.

— Когато му казахте, той какво отговори?

— Точните му думи бяха: „Дано цялото му семейство гори заедно с него в ада“.

„Боже мой! — помисли си Дейна. — Стават трима. Трябва да поговоря с Марсел Фалкон в Париж.“

 

 

Дейна почувства магията на Париж още докато летяха над града. Това бе град на светлината, град на любовта. Човек не биваше да идва тук сам. Джеф ужасно й липсваше.

Седеше в ресторанта на хотел „Плаза Атене“ и разговаряше с Жан-Пол Юбер от телевизия „Метро 6“.

— Марсел Фалкон ли? Разбира се. Всички го познават.

— Какво можеш да ми кажеш за него?

— Интересен човек.

— С какво се занимава?

— Собственик е на голяма фармацевтична компания. Преди няколко години го обвиниха в нарушение на антимонополните закони, но той се измъкна с помощта на политическите си връзки. Френският премиер дори го направи посланик в НАТО.

— Но е подал оставка. Защо?

— Тъжна история. Пиян шофьор блъсна сина му в Брюксел и Фалкон не можа да го понесе. Напусна НАТО и се върна в Париж. Жена му получи нервен срив. Сега е в един санаториум в Кан. — Жан-Пол я погледна сериозно. — Дейна, ако имаш намерение да правиш предаване за Фалкон, бъди изключително предпазлива. Той има репутация на адски отмъстителен човек.

 

 

Трябваше й цял ден, за да си уреди среща с Марсел Фалкон.

Когато най-после я въведоха в кабинета му, той каза:

— Съгласих се да ви приема, защото съм ваш почитател, mademoiselle. Репортажите ви от бойната зона бяха много смели.

— Благодаря.

Марсел Фалкон беше внушителен мъж, едър, с волево лице и проницателни сини очи.

— Седнете, моля. С какво мога да ви помогна?

— Исках да попитам за сина ви.

— А, да — тъжно въздъхна той. — Габриел беше прекрасно момче.

— Човекът, който го е блъснал…

— Шофьорът.

Дейна го погледна удивено.

„Внимателно помислете преди да ми отговорите. Някога казвали ли сте на Марсел Фалкон, че Тейлър Уинтроп е отговорен за смъртта на сина му?“

„Естествено. Веднага щом научих, че Уинтроп е мъртъв.“

„Какво ви отговори Марсел Фалкон?“

„Точните му думи бяха: «Дано цялото му семейство гори заедно с него в ада.»“

— Господин Фалкон, вие сте били в НАТО по едно и също време с Тейлър Уинтроп. — Дейна наблюдаваше лицето му и следеше дори за най-малката промяна на изражението му. То си остана същото.

— Да. Познавахме се — спокойно отвърна той.

„И само толкова? — зачуди се Дейна. «Да. Познавахме се.» — Какво крие Фалкон?“

— Бих искала да поговоря със съпругата ви, ако…

— Съпругата ми в момента е на почивка.

„Жена му получи нервен срив. Сега е в един санаториум в Кан.“

 

 

Дейна се обади на Мат от хотелската си стая.

— Кога се прибираш, Дейна?

— Трябва да проверя още нещо, Мат. Шофьорът на Тейлър Уинтроп в Брюксел ми каза, че Уинтроп говорел за някакъв таен руски план, който не искал да прекъсва. Ще се опитам да открия за какво е говорел. Трябва да се срещна с бизнес-партньорите му в Москва.

— Добре. Но Кромуел иска колкото може по-скоро да се върнеш в студиото. Тим Дрю е наш кореспондент в Москва. Ще му се обадя да те посрещне.

— Благодаря. Няма да се бавя в Русия повече от ден-два.

— Дейна?

— Да?

— Няма значение. Дочуване.

 

 

„Благодаря. Няма да се бавя в Русия повече от ден-два.“

„Дейна?“

„Да?“

„Няма значение. Дочуване.“

Записът свърши.

 

 

Дейна се обади вкъщи.

— Добър вечер, госпожо Дейли. Или по-точно, добър ден.

— Госпожице Евънс! Радвам се да ви чуя.

— Как вървят нещата при вас?

— Чудесно.

— Как е Кемал? Има ли някакви проблеми?

— Абсолютно никакви. Само му липсвате.

— И той ми липсва. Ще ми го дадете ли?

— В момента си подремва. Да го събудя ли?

— Подремва ли? — изненада се Дейна. — Когато онзи ден се обадих, пак спеше.

— Да. Прибира се уморен от училище и реших, че почивката ще му се отрази добре.

— Разбирам… Е, тогава му предайте, че го обичам. Утре пак ще се обадя. Кажете му, че ще му донеса мечка от Русия.

— Мечка ли? Божичко! Ужасно ще се зарадва!

 

 

Следващият й разговор бе с Роджър Хъдсън.

— Извинявай, че те безпокоя, Роджър, но имам нужда от услуга.

— Стига да мога да ти помогна.

— Заминавам за Москва и искам да се срещна с Едуард Харди, нашия посланик в Русия. Надявах се, че го познаваш.

— Познавам го.

— В момента съм в Париж. Ще съм ти много благодарна, ако ми пратиш по факса препоръчително писмо.

— Ще направя нещо повече. Ще му се обадя и ще му кажа да те очаква.

— Много ти благодаря, Роджър.

 

 

Беше новогодишната нощ. Дейна си спомни, че на този ден трябваше да се ожени. „Скоро каза си тя. — Скоро.“ После си облече палтото и излезе.

— Такси, госпожице Евънс? — попита я портиерът.

— Не, благодаря. — Нямаше къде да отиде. Жан-Пол Юбер щеше да празнува в провинцията със семейството си. „Човек не бива да е сам в този град“ — реши Дейна.

Закрачи пеш, като се опитваше да не мисли за Джеф и Рейчъл. Опитваше се изобщо да не мисли. Стигна до отворената врата на малка черква и импулсивно влезе. Студената тишина я изпълни с покой. Тя седна и се помоли.

В полунощ, докато Дейна се разхождаше по улиците, Париж избухна в какофония от шум и конфети. Тя се зачуди какво прави Джеф. „Може би се люби с Рейчъл? Не ми се обади. Как може да е забравил, че тази нощ е толкова специална за нас?“

Клетъчният й телефон, който бе изпаднал от чантата й на пода до тоалетката в хотелската й стая, звънеше.

Дейна се прибра в „Плаза Атене“ в три през нощта. Качи се в стаята си, съблече се и си легна. Първо баща й, а сега и Джеф. Изглежда, й беше писано всички мъже в живота й да я изоставят. „Няма да се самосъжалявам. Голяма работа, че днес щях да се женя. О, Джеф, защо не ми се обаждаш?“

По лицето й се стичаха сълзи.