Сидни Шелдън
Греховете на светците (17)

Глава 16

Същата вечер Дейна взе самолета на „Луфтханза“ за Дюселдорф. Беше се обадила на своя колега Щефан Мюлер, за да го предупреди за пристигането си. Не можеше да мисли за нищо друго освен за думите на Мат Бейкър: „Щом Дитер Зандер е обвинявал Тейлър Уинтроп за…“

— Guten Abend. Ich heisse Hermann Friedrich. Ist es das ersten mal das sie Deutschland besuchen?^[1]

Дейна се обърна към мъжа, който седеше до нея. Той бе петдесетинагодишен, строен, с мустаци и черна превръзка на едното око.

— Добър вечер.

— А, вие сте американка?

— Да.

— Много американци посещават Дюселдорф. Красив град.

— И аз така съм чувала. — „И семейството му загинало в пожар.“

— За пръв път ли отивате там?

— Да. — „Възможно ли е да е съвпадение?“

— Дюселдорф наистина е много красив. Разделен е на две части от река Рейн. По-старата е на десния бряг…

„Щефан Мюлер може да ми каже повече за Дитер Зандер.“

— … а модерната — на левия. Пет моста свързват двете части. — Херман Фридрих се наведе към нея. — При приятели ли ще гостувате?

„Всичко си застава на мястото.“

— Ако сте сама, познавам…

— Какво? А, не, там ще се срещна с мъжа си.

Усмивката на Херман Фридрих угасна.

— Gut. Er ist ein glücklicher Mann.^[2]

 

 

Пред дюселдорфското международно летище се точеше върволица от таксита. Дейна взе едно до „Брайденбахер Хоф“ в центъра на града, елегантен стар хотел с разкошно фоайе.

— Очаквахме ви, госпожице Евънс — каза служителят на рецепцията. — Добре дошли в Дюселдорф.

— Добре заварили. — Дейна подписа формуляра.

Той вдигна телефонната слушалка.

— Der Raum sollte betriebsbereit sein. Hast.^[3] — Служителят се обърна към Дейна. — Много се извинявам, Fräulein, стаята ви още не е готова. Моля, изчакайте в ресторанта като наша гостенка и аз ще ви повикам веднага щом камериерката свърши с чистенето.

Тя кимна.

— Ще ви придружа до ресторанта.

 

 

В стаята на Дейна двама специалисти по електроника монтираха камера в стенния часовник.

 

 

Тридесет минути по-късно Дейна разопаковаше багажа си. После се обади на Щефан Мюлер.

— Пристигнах, Щефан.

— Дейна! Не вярвах, че наистина ще дойдеш. Какви са плановете ти за вечеря?

— Надявах се да ме поканиш.

— Разбира се. Ще идем в „Им Шифхен“. В осем часа?

— Отлично.

 

 

Дейна тъкмо излизаше от стаята, когато иззвъня клетъчният й телефон. Тя припряно го извади от чантата си.

— Ало?

— Здравей, мила. Как си?

— Добре съм, Джеф.

— Къде си?

— В Германия. В Дюселдорф. Струва ми се, че най-после попаднах на следа.

— Внимавай, Дейна. Господи, колко ми се иска да съм с теб.

„И на мен.“

— Как е Рейчъл?

— Химиотерапията я изтощава. Много й е тежко.

— Ще се… — Тя не успя да довърши въпроса си.

— Още е рано да се каже. Ако химиотерапията даде резултат, има голяма вероятност за подобрение.

— Джеф, предай й, че й съчувствам.

— Непременно. Мога ли да направя нещо за теб?

— Благодаря, добре съм.

— Утре пак ще ти се обадя. Просто исках да ти кажа, че те обичам, скъпа.

— И аз те обичам, Джеф. Дочуване.

— Дочуване.

 

 

Рейчъл излезе от спалнята си. Носеше халат и пантофи. На главата си бе увила хавлия.

— Как е Дейна?

— Добре е, Рейчъл. Помоли ме да ти предам, че ти съчувства.

— Тя много те обича.

— И аз много я обичам.

Рейчъл се приближи до него.

— И ние се обичахме, нали, Джеф? Какво се случи с нас?

Той сви рамене.

— Живот. Пътищата ни се разделиха.

— Бях прекалено заета с кариерата си. — Рейчъл се мъчеше да сдържи сълзите си. — Е, повече няма да имам такава възможност.

Джеф я прегърна през раменете.

— Ще се оправиш, Рейчъл. Химиотерапията ще подейства.

— Да. Благодаря ти, че остана с мен, скъпи. Сама нямаше да го понеса. Не знам какво щях да правя без теб.

Той нямаше какво да й отговори.

 

 

„Им Шифхен“ беше елегантен ресторант в модерната част на Дюселдорф. Когато видя Дейна, Щефан Мюлер се усмихна.

— Дейна! Mein Gott. Не съм те виждал от Сараево.

— Мина цяла вечност, нали?

— Какво правиш тук? За фестивала ли идваш?

— Не. Помолиха ме да поразпитам за един човек, Щефан. — Сервитьорът се приближи до масата и те си поръчаха напитки.

— Как се казва?

— Дитер Зандер. Чувал ли си за него?

Щефан Мюлер кимна.

— Всички са чували за него. Страхотен чешит. Около него се вдигна голям скандал. Той е милиардер, но направи грешката да измами акционерите си и го пипнаха. Щяха да му друснат двайсет години, обаче Зандер използва връзките си и се размина с три. Твърди, че бил невинен.

Дейна го наблюдаваше внимателно.

— Наистина ли е невинен?

— Кой знае? На процеса заяви, че Тейлър Уинтроп бил инсценирал всичко и му отмъкнал милиони долари. Според Дитер Зандер Тейлър му предложил партньорство в цинков рудник за милиарди, използвал го като подставено лице и Зандер продал акции за милиони долари. Но се оказало, че няма никакъв цинк. Уинтроп задържал парите, а Зандер опрал пешкира.

— Обаче съдиите не са му повярвали, така ли?

— Ако беше обвинил всеки друг освен Тейлър Уинтроп, можеше и да му повярват. Но Уинтроп беше нещо като полубог. — Щефан любопитно я погледна. — Защо се интересуваш от тая история?

— Нали ти казах, един приятел ме помоли да поразпитам за Зандер — уклончиво отвърна тя.

Беше време да поръчат вечеря. Храната бе великолепна.

— Утре сутрин ще съжалявам — каза Дейна, когато се нахраниха. — Но си струваше всяка хапка.

— Знаеш ли, че плюшеното мече е било измислено тук от една жена, Маргарете Щайф? — попита Щефан, когато я остави в хотела. — Това гальовно животинче е станало любимо на децата по целия свят.

Дейна го слушаше и се чудеше какво иска да каже.

— В Германия имаме и истински мечки, Дейна, много опасни мечки. Внимавай с Дитер Зандер. Той прилича на плюшено мече, но е истински мечок.

 

 

„Зандер Електроникс Интернешънъл“ се помещаваше в огромна сграда в промишлените предградия на Дюселдорф. Дейна се приближи до една от трите жени на рецепцията в оживеното фоайе.

— Искам да се видя с господин Зандер.

— Имате ли уговорена среща?

— Да. Аз съм Дейна Евънс.

— Ein Moment, bitte.^[4] — Жената поговори с някого по телефона, после погледна Дейна. — Fräulein, кога си уговорихте срещата?

— Преди няколко дни.

— Es tut mir leid.^[5] Секретарката му не знае нищо за това. — Тя каза още няколко думи в слушалката и затвори. — Господин Зандер не може да ви приеме без уговорена среща.

Жената се обърна към следващия посетител. През вратата влизаха група служители. Дейна ги последва и се качи с тях в асансьора.

— О, божичко! — възкликна тя, когато потеглиха нагоре. — На кой етаж е господин Зандер?

— Vier.^[6]

— Danke.

Дейна слезе на четвъртия етаж и се приближи до бюрото, зад което седеше млада жена.

— Идвам при Дитер Зандер. Аз съм Дейна Евънс.

Жената се намръщи.

— Но вие нямате среща, Fräulein.

Дейна се наведе към нея и тихо каза:

— Кажете на господин Зандер, че ако не ме приеме, ще направя телевизионно предаване в Съединените щати за него и семейството му. В негов интерес е да поговорим.

Секретарката я погледна смутено.

— Един момент, bitte. — Стана, отвори една врата с табелка „PRIVAT“ и изчезна вътре.

Дейна се озърна. По стените висяха снимки на фабриките на „Зандер Електроникс Интернешънъл“ по света. Компанията имаше клонове в Америка, Франция, Италия… „Страни, където са били убити членовете на семейство Уинтроп.“

Секретарката се върна и каза неодобрително:

— Господин Зандер ще ви приеме. Но разполага само с няколко минути. Това е извънредно… извънредно необичайно.

— Благодаря.

Дейна влезе в голям кабинет с дървена ламперия.

— Това е Fräulein Евънс.

Дитер Зандер седеше зад огромно бюро — шестдесетинагодишен едър мъж с простодушно лице и меки кафяви очи. Дейна си спомни думите на Щефан за плюшеното мече.

— Познавам ви — каза Зандер. — Вие бяхте кореспондентка в Сараево.

— Да.

— Не разбирам какво искате от мен. Споменали сте на секретарката ми за семейството ми.

— Може ли да седна?

— Bitte.

— Искам да поговорим за Тейлър Уинтроп.

Той присви очи.

— Какво по-точно?

— Правя разследване, господин Зандер. Според мен Тейлър Уинтроп и семейството му са били убити.

Погледът му стана студен.

— Мисля, че е най-добре веднага да си тръгнете, Fräulein.

— Вие сте били бизнес-партньори. И…

— Вън!

— Хер Зандер, предполагам, че за вас ще е по-добре да обсъдим въпроса насаме, отколкото да гледате предаването с приятелите си. Стремя се към обективност. Искам да чуя вашата гледна точка.

Дитер Зандер дълго мълча.

— Тейлър Уинтроп беше scheisse — горчиво отвърна той накрая. — О, беше умен, много умен. Успя да ме подведе. И докато бях в затвора, Fräulein, жена ми и децата ми загинаха. Ако си бях вкъщи… можех да ги спася… Мразех го, вярно е. Но да го убия? Не. — Зандер се усмихна добродушно. — Auf wiedersehen, госпожице Евънс.

 

 

Дейна се обади на Мат Бейкър.

— Мат, в Дюселдорф съм. Ти беше прав. Може да сме улучили десятката. Дитер Зандер е бил бизнес-партньор на Тейлър Уинтроп. Твърди, че Уинтроп го изиграл и го пратил в затвора. Докато той бил зад решетките, жена му и децата му загинали в пожар.

Последва смаяно мълчание.

— Загинали са в пожар?!

— Точно така.

— По същия начин като Тейлър и Мадлин.

— Да. Трябваше да видиш лицето на Зандер, когато го попитах за убийството.

— Всичко съвпада, нали? Зандер е имал мотив да убие цялото семейство Уинтроп. Била си права още от самото начало. Не мога… не мога да повярвам.

— Звучи добре, Мат, но нямаме доказателства. Остават ми още две посещения. Утре сутрин заминавам за Рим. Ще се върна след ден-два.

— Внимавай.

— Винаги внимавам.

 

 

В централата на ФУП трима мъже наблюдаваха на голям стенен екран как Дейна разговаря по телефона в хотелската си стая.

— Остават ми още две посещения. Утре сутрин заминавам за Рим. Ще се върна след ден-два.

Тя затвори, изправи се и отиде в банята. Системата превключи на камера, скрита в аптечката. Дейна си свали блузата и сутиена.

— Божичко, вижте й циците!

— Невероятно.

— Чакайте, тя си сваля полата и гащичките.

— Момчета, вижте й задника! Искам го!

Тя влезе в душкабинката и затвори вратата. Отвътре заизлиза пара.

Един от мъжете въздъхна.

— Това е засега. В единайсет — филм.

 

 

Химиотерапията бе истински ад за Рейчъл. Интравенозно й вливаха адриамицин и таксотер. Процедурата отнемаше четири часа.

— Това е най-тежкият период за нея — обясни на Джеф доктор Янг. — Ще й се гади, постоянно ще е уморена и косата й ще опада. За жените това е най-ужасният страничен ефект.

— Ясно.

Следващия следобед Джеф каза на Рейчъл:

— Облечи се. Отиваме на разходка.

— Джеф, наистина не се чувствам в състояние да…

— Без възражения.

След половин час бяха в магазин за перуки и Рейчъл усмихнато мереше една след друга.

— Красиви са — каза тя. — Дългата или късата ти харесва повече?

— И двете са хубави — отвърна Джеф. — И ако ти омръзнат, пак ще дойдем и ще те превърнем в брюнетка или червенокоса. — После нежно прибави: — Аз лично те харесвам такава, каквато си.

Очите на Рейчъл се напълниха със сълзи.

— И аз те харесвам такъв, какъвто си.