Сидни Шелдън
Греховете на светците (12)

Глава 11

Рейчъл едва се движеше. Не си спомняше някога да е била толкова уморена. „Сигурно съм хванала грип. Джеф беше прав. Трябва да ида на лекар. Една гореща вана ще ме отпусне…“

Докато се изтягаше в топлата вода, плъзна ръка по гърдата си и напипа бучката.

Отначало изпадна в шок. После започна да се самоуспокоява. „Не може да е нещо сериозно. Не е рак. Аз не пуша. Правя упражнения и се грижа за тялото си. Никой в семейството ми не е имал рак. Добре съм. Ще отида на лекар, но не е рак.“

Излезе от ваната, избърса се и се обади по телефона.

— Агенция за модели „Бети Ричман“.

— Може ли да говоря с Бети Ричман? Кажете й, че я търси Рейчъл Стивънс.

Бети Ричман вдигна слушалката.

— Рейчъл! Радвам се да те чуя. Добре ли си?

— Разбира се. Защо питаш?

— Ами, прекратила си снимките в Рио и си помислих, че може…

Рейчъл се засмя.

— Не, не. Просто бях уморена, Бети. Изгарям от нетърпение да се върна на работа.

— Чудесна новина. Всички се опитват да сключат договор с теб.

— Готова съм. Какво ще ми предложиш?

— Чакай малко.

След минута Бети Ричман се върна на телефона.

— Следващите снимки са в Аруба. Започват идващата седмица. Имаш достатъчно време.

— Обожавам Аруба. Съгласна съм.

— Готово. Радвам се, че се чувстваш по-добре.

— Чувствам се страхотно.

— Ще ти пратя всички подробности.

 

 

В два следващия следобед Рейчъл имаше среща с доктор Греъм Елгин.

— Добър ден, доктор Елгин.

— С какво мога да ви помогна?

— Имам малка киста в дясната гърда и…

— О, значи сте ходили на лекар, така ли?

— Не, но знам какво е. Просто малка киста. Познавам тялото си. Искам да я извадите с микрохирургия. — Тя се усмихна. — Аз съм модел. Не мога да си позволя да имам белези. Ако е просто мъничко петънце, ще го покривам с грим. Другата седмица заминавам за Аруба. Възможно ли е да насрочите операцията за утре или вдругиден?

Доктор Елгин я наблюдаваше. Като се имаше предвид положението, пациентката изглеждаше неестествено спокойна.

— Първо нека ви прегледам, после ще трябва да направя биопсия. Но да, ако се налага, можем да насрочим операцията за тази седмица.

— Чудесно!

Доктор Елгин се изправи.

— Хайде да идем в другата стая. Ще кажа на сестрата да ви донесе нощница.

След петнадесет минути лекарката палпираше бучката в гърдата на Рейчъл.

— Казах ви, това е обикновена киста.

— За да се уверя, госпожице Стивънс, ще се наложи да направя биопсия.

Рейчъл се опита да не потръпне, когато доктор Елгин заби тънка игла отстрани на гърдата й, за да вземе тъканна проба.

— Готово. Не болеше много, нали?

— Не. Кога…

— Ще пратя пробата в лабораторията и утре сутрин ще получа предварителните цитологични данни.

Рейчъл се усмихна.

— Отлично. Отивам да си събера багажа за Аруба.

 

 

Първата й работа бе да извади два куфара и да ги остави на леглото. После започна да избира дрехи за път.

Влезе чистачката Джанет Роудс.

— Пак ли заминавате, госпожице Стивънс?

— Да.

— Къде отивате този път?

— На Аруба.

— Къде е това?

— Красив остров в Карибско море, на север от Венецуела. Истински рай. Великолепни плажове, разкошни хотели и вълшебна храна.

— Звучи страхотно.

— Между другото, Джанет, докато ме няма, можеш ли да идваш три пъти седмично?

— Разбира се.

 

 

В девет часа на другата сутрин телефонът иззвъня.

— Госпожица Стивънс?

— Да.

— Обажда се доктор Елгин.

— Здравейте. Насрочихте ли вече операцията?

— Госпожице Стивънс, току-що получих данните от цитологичния анализ. Бих искала да дойдете в кабинета ми, за да можем…

— Не. Искам да го чуя сега.

Последва кратко колебание.

— Не обичам да обсъждам такива неща по телефона, но се боя, че според предварителните данни имате рак.

 

 

Джеф пишеше спортната си колона, когато телефонът иззвъня.

— Ало?

— Джеф… — Тя плачеше.

— Ти ли си, Рейчъл? Какво има? Какво се е случило?

— Имам… имам рак на гърдата.

— О, Господи! Сериозно ли е?

— Още не знам. Трябва да ми направят мамограма. Джеф, не съм в състояние да се справя сама. Знам, че искам много от теб, но не можеш ли да дойдеш във Флорида?

— Рейчъл, боя се, че…

— Само за един ден. Само докато… разбера. — Рейчъл отново се разплака.

— Рейчъл… — Чувстваше се раздвоен. — Ще опитам. Ще ти се обадя.

Тя хлипаше.

 

 

— Оливия, резервирай ми място в сутрешен самолет за Аспен, Колорадо — каза Дейна на секретарката си, когато се върна от съвещание. — И стая в хотел. А, и кола под наем.

— Ясно. Господин Конърс ви чака в кабинета ви.

— Благодаря. — Тя влезе. Джеф зяпаше през прозореца. — Здрасти, мили.

Той се обърна.

— Здрасти, Дейна.

На лицето му се бе изписало странно изражение. Дейна го погледна загрижено.

— Добре ли си?

— Сложен въпрос — мрачно отвърна Джеф. — И да, и не.

— Сядай. — Дейна се настани срещу него. — Какво се е случило?

Той тежко въздъхна.

— Рейчъл има рак на гърдата.

— Ужасно. Ще се оправи ли?

— Обади ми се сутринта. Още не знаят дали е сериозно. Изпаднала е в паника. Помоли ме да отида във Флорида, за да я подкрепям. Първо исках да говоря с теб.

Дейна се приближи до него и го прегърна.

— Разбира се, че трябва да отидеш. — Тя си спомни обеда с Рейчъл.

— Ще се върна след ден-два.

 

 

— Имам проблем, Мат — каза Джеф. — Налага се да замина за няколко дни.

— Какво е станало?

— Отнася се за Рейчъл.

— Бившата ти жена ли?

— Да. Току-що е научила, че има рак.

— Съжалявам.

— Така или иначе, тя има нужда от морална подкрепа. Искам следобед да замина за Флорида.

— Разбира се. Мори Фалстийн ще те замести. Обади ми се да ми кажеш как е Рейчъл.

— Непременно. Благодаря, Мат.

Два часа по-късно Джеф се качи на самолета за Маями.

 

 

Най-непосредственият проблем на Дейна беше Кемал. „Не мога да замина за Аспен, без да съм намерила сигурен човек да го гледа — помисли си тя. — Но кой може да се справя с чистенето, прането и най-непослушното момче на света?“

Позвъни на Памела Хъдсън.

— Извинявай, че те безпокоя, Памела, но се налага да замина за известно време и няма на кого да оставя Кемал. Случайно да познаваш добра детегледачка с търпение на светица?

Последва кратко мълчание.

— Да. Казва се Мери Роуан Дейли, преди години работеше при нас. Истинско съкровище е. Ще я потърся и ще й кажа да ти се обади.

— Благодаря ти.

 

 

— Дейна, търси те някоя си Мери Дейли — каза Оливия.

Тя вдигна слушалката.

— Госпожа Дейли?

— Да, аз съм. — В топлия й глас се долавяше силен ирландски акцент. — Госпожа Хъдсън каза, че имате нужда от детегледачка за сина ви.

— Точно така — потвърди Дейна. — Налага се да замина за ден-два. Можете ли да се отбиете вкъщи утре рано сутринта, да речем в седем часа, за да поговорим?

— Естествено. За щастие в момента съм свободна.

Дейна й даде адреса си.

— Ще дойда, госпожице Евънс.

 

 

На другата сутрин Мери Дейли пристигна точно в седем. Беше петдесетинагодишна, ниска и топчеста, с бодра походка и широка усмивка. Стисна ръката на Дейна и каза:

— Много се радвам да се запознаем, госпожице Евънс. Гледам ви по телевизията винаги, когато мога.

— Благодаря.

— А къде е младият господин?

— Кемал! — извика Дейна.

Момчето излезе от стаята си и погледна госпожа Дейли с изражение, което казваше: „Отврат“.

Детегледачката се усмихна.

— Кемал, нали? Ти си първият човек с това име, с когото се запознавам. — Тя се приближи до него. — Трябва да ми кажеш какво обичаш да ядеш. Аз съм страхотна готвачка. Двамата чудесно ще се разбираме.

„Надявам се“ — помисли си Дейна.

— Госпожо Дейли, ще можете ли да останете при Кемал, докато отсъствам?

— Разбира се, госпожице Евънс.

— Чудесно — признателно каза Дейна. — Вижте, тук не е много просторно. Условията за спане са…

Жената се усмихна.

— Не се безпокойте. Диванът ще свърши работа.

Дейна облекчено въздъхна. После си погледна часовника.

— Ще дойдете ли с мен да заведем Кемал на училище? После трябва да го вземете в два без петнайсет.

— Естествено.

Кемал се обърна към нея.

— Ще се върнеш, нали, Дейна?

Тя го прегърна.

— Разбира се, че ще се върна, миличък.

— Кога?

— След няколко дни. — „С някои отговори.“

 

 

На бюрото й я очакваше пакетче в красива обвивка. Тя любопитно го разгледа и го отвори. Вътре имаше златна писалка. На картичката пишеше: „Скъпа Дейна, приятно пътуване.“ Подписът гласеше: „Бандата“.

Дейна прибра писалката в чантата си.

 

 

Докато Дейна се качваше на самолета, един мъж в работнически дрехи натисна звънеца на бившия апартамент на семейство Уортън. Вратата се отвори, новият наемател кимна и отново я затвори. Мъжът натисна звънеца на Дейна.

Госпожа Дейли застана на прага.

— Да?

— Госпожица Евънс ме прати да поправя телевизора й.

— Заповядайте.