Сидни Шелдън
Греховете на светците (11)

Глава 10

В понеделник сутринта неочаквано я потърсиха по телефона.

— Дейна Евънс?

— Да.

— Обажда се доктор Джоуъл Хиршбърг от Детската фондация.

— Да, какво има?

— Елиот Кромуел ми спомена, че не можете да купите протезна ръка за сина си.

Дейна се замисли за миг.

— Да, така е.

— Господин Кромуел ми разказа всичко. Нашата фондация помага на деца от опустошени от война страни. Защо не доведете сина си при мен?

— Ами… да, разбира се. — Уговориха се да се срещнат по-късно същия ден.

Когато Кемал се прибра от училище, Дейна развълнувано му каза:

— Отиваме при един лекар, който ще ти сложи ръка. Радваш ли се?

— Не знам. Тя няма да е истинска.

— Но ще ти върши работа почти като истинската. Е?

— Става.

 

 

Доктор Джоуъл Хиршбърг бе петдесетинагодишен, привлекателен, сериозен наглед мъж.

— Докторе — започна Дейна, — искам веднага да ви предупредя, че трябва да измислим някакво финансово решение. Казаха ми, че тъй като расте, Кемал ще има нужда от нова ръка на всеки…

— Както споменах по телефона, госпожице Евънс — прекъсна я той — Детската фондация е създадена, за да помага на деца от опустошени от война страни. Ние ще се погрижим за разходите.

Дейна изпита огромно облекчение.

— Това е чудесно. — „Бог да благослови Елиот Кромуел.“

Доктор Хиршбърг се обърна към Кемал.

— Дай да те прегледам, младежо.

И след половин час каза на Дейна:

— Мисля, че можем да решим проблема. — Лекарят посочи една схема на стената. — Имаме два вида протези, миоелектрически, които са последната дума на техниката, и такива с кабелни връзки. Както виждате тук, миоелектрическата ръка е от пластмаса, покрита с имитация на кожа. — Хиршбърг се усмихна на Кемал. — Съвсем като истинска.

— Движи ли се? — попита момчето.

— Кемал, понякога струва ли ти се, че движиш ръката си? Имам предвид да свиваш пръсти и така нататък?

— Да.

Лекарят се наведе към него.

— Е, всеки път щом си помислиш за тази несъществуваща ръка, мускулите, които са я движили, се свиват и автоматично генерират миоелектрически сигнал. С други думи, ще можеш да разтваряш и затваряш дланта си само като мислиш за нея.

Лицето на Кемал грейна.

— Наистина ли? Как… как ще си слагам и свалям ръката?

— Съвсем лесно. Просто я издърпваш. Няма да можеш да плуваш с нея, но ще си в състояние да вършиш почти всичко друго. Като с обувките. Сваляш я вечер и сутрин пак си я слагаш.

— Колко тежи? — попита Дейна.

— От двеста грама до половин килограм.

Тя се обърна към Кемал.

— Какво мислиш? Да опитаме ли?

Момчето се мъчеше да скрие вълнението си.

— Истинска ли ще изглежда?

Доктор Хиршбърг се усмихна.

— Съвсем истинска.

— Супер!

— Досега си си служил с лявата ръка, така че ще трябва да се отучиш от това. Ще отнеме известно време. Можем да ти поставим протезата още сега, но първо ще се наложи да ходиш на терапевт, за да свикнеш с нея и да те научи да управляваш миоелектрическите сигнали.

— Върха!

Дейна силно го прегърна.

— Прекрасно. — Едва сдържаше сълзите си. Доктор Хиршбърг внимателно ги погледна, после се усмихна и каза: — Е, да почваме.

Когато се върна в службата, Дейна отиде при Елиот Кромуел.

— Идвам направо от доктор Хиршбърг, Елиот.

— Чудесно. Надявам се, че ще може да помогне на Кемал.

— Изглежда, че проблемът наистина ще се реши. Нямам думи да изразя благодарността си към теб.

— Няма за какво да ми благодариш, Дейна. Радвам се, че помогнах. Дръж ме в течение.

— Непременно. — „Бог да те благослови.“

 

 

— Цветя! — Оливия влезе в офиса с голям букет в ръце.

— Прекрасни са! — възкликна Дейна.

Отвори плика и прочете картичката. „Скъпа госпожице Евънс, нашият общ приятел повече лае, отколкото хапе. Джак Стоун.“

Дейна се замисли. „Интересно. Според Джеф зъбите му били много остри. Кой е прав? — Имаше чувството, че Джак Стоун мрази работата си. И шефа си. — Ще го запомня.“

 

 

Обади се на Джак Стоун във ФУП.

— Господин Стоун? Просто исках да ви благодаря за прекрасните…

— В службата си ли сте?

— Да. Аз…

— Ще ви позвъня. — Сигнал за свободно.

Обади й се след три минути.

— Госпожице Евънс, и за двама ни ще е по-добре нашият общ приятел да не знае, че сме разговаряли. Опитах се да променя отношението му, но той е упорит човек. В случай, че някога имате нужда от мен — искам да кажа, ако наистина имате нужда — ще ви дам номера на мобифона си. Така винаги ще можете да ме откриете.

— Благодаря. — Дейна записа номера.

— Госпожице Евънс…

— Да?

— Няма значение. Пазете се.

 

 

Когато сутринта Джак Стоун бе отишъл на работа, генерал Бустър вече го чакаше.

— Джак, имам чувството, че ще си имаме проблеми с оная кучка Евънс. Искам да й откриеш досие. И ме дръж в течение.

— Ще се погрижа. — И й прати цветя.

 

 

Дейна и Джеф бяха в директорския стол и разговаряха за протезата на Кемал.

— Ужасно съм развълнувана, мили. Всичко коренно ще се промени. Той се държеше войнствено, защото се чувства непълноценен. Сега вече няма да е така.

— Сигурно е много щастлив — отвърна Джеф. — Аз също.

— При това ще плати Детската фондация. Ако можем…

Клетъчният телефон на Джеф иззвъня.

— Извини ме, мила. Ало?… О… — Той хвърли поглед към Дейна. — Не… Няма нищо… Казвай…

Дейна седеше до него и се опитваше да не слуша.

— Да… Разбирам… Ясно… Сигурно няма нищо сериозно, но може би не е зле да идеш на лекар. Къде си сега? В Бразилия ли? Там има добри лекари. Разбира се… Ясно… Не… — Разговорът сякаш продължаваше цяла вечност. Накрая Джеф каза: — Грижи се за себе си. Дочуване. — И изключи телефона.

— Рейчъл ли беше? — попита Дейна.

— Да. Има проблеми със здравето. Отменила е ревюто си в Рио. Преди никога не го е правила.

— Защо се обажда на теб, Джеф?

— Тя няма никой друг, мила. Съвсем сама е.

 

 

— Дочуване, Джеф.

Рейчъл неохотно затвори и погледна през прозореца към планината и залива Ипанема. После отиде в спалнята и си легна. Събитията от деня шеметно се вихреха в ума й. Всичко бе започнало добре. Сутринта имаше снимки за реклама на „Американ Експрес“ и трябваше да позира на плажа.

— Страхотна си, Рейчъл — каза й режисьорът към обяд. — Все пак хайде да заснемем още един дубъл.

Рейчъл отвори уста да се съгласи, после се чу да отговаря:

— Не, съжалявам, но не мога.

Той я погледна изненадано.

— Какво?

— Много съм уморена. Извини ме. — Тя избяга в хотела и се прибра в стаята си. Цялата трепереше и й се гадеше. „Какво ми става?“ Челото й гореше.

Вдигна слушалката и набра номера на Джеф. Почувства се по-добре дори само от гласа му. „Бог да го благослови. Винаги мога да разчитам на него. Той е моят спасителен пояс. Заедно преживяхме чудесни мигове. С него винаги беше забавно. Как можах да го напусна?“ Тя си спомни края на брака им.

Всичко бе започнало с един телефонен разговор.

— Рейчъл Стивънс?

— Да.

— Обажда се Родерик Маршал. — „Един от най-важните холивудски режисьори.“ — Чували ли сте за мен?

Тя беше гледала няколко негови филма.

— Разбира се, господин Маршал.

— Видях ваши фотографии. Във „Фокс“ имаме нужда от вас. Искате ли да дойдете в Холивуд на пробни снимки?

Рейчъл се поколеба за миг.

— Не знам. Искам да кажа, не знам дали имам актьорски качества. Никога не съм…

— Не се тревожете. Аз ще се погрижа за това. Ще ви платим всички разходи, естествено. Лично ще режисирам пробните снимки. Кога можете да пристигнете?

Тя се замисли за графика си.

— След три седмици.

— Добре. Студиото ще уреди всичко.

Когато затвори, Рейчъл осъзна, че не се е посъветвала с Джеф. „Той няма да възрази. И без това рядко сме заедно.“

 

 

— В Холивуд ли? — повтори той.

— Ще бъде забавно, Джеф.

— Добре. Върви. Сигурен съм, че ще се представиш чудесно.

— Можеш ли да дойдеш с мен?

— Мила, в понеделник играем в Кливланд, после заминаваме за Вашингтон и след това за Чикаго. Остават ни още много мачове. Мисля, че отборът ще забележи отсъствието на един от основните си питчъри.

— Жалко. — Тя се опита да говори небрежно. — Пътищата ни като че ли винаги се разминават, а, Джеф?

— Определено.

Рейчъл понечи да прибави още нещо, но си помисли: „Сега не е моментът“.

 

 

На лосанджелиското летище я посрещна служител на студиото с огромна лимузина.

— Казвам се Хенри Форд. — Той се усмихна. — Случайно съвпадение. Викат ми Ханк.

Лимузината се вля в уличното движение.

— Идвали ли сте в Холивуд, госпожице Стивънс?

— Да, често. За последен път преди две години.

— Е, оттогава всичко се е променило. Станал е по-голям и по-красив. Студиото ви резервира стая в „Шато Мармонт“. Там отсядат всички звезди.

— Наистина ли? — престори се на впечатлена Рейчъл.

— О, да. Там е починал Джон Белуши,^[1] нали знаете, след свръхдоза наркотик. Божичко! Там са отсядали Гейбъл, Пол Нюман и Мерилин Монро. — Изреждането на имена продължи и Рейчъл престана да го слуша.

„Шато Мармонт“ се намираше на север от Сънсет Стрип и приличаше на замък от кинодекор.

— Ще ви взема за студиото в два часа — каза Хенри Форд. — Там ще се срещнете с Родерик Маршал.

След два часа Рейчъл беше в кабинета на Родерик Маршал. Той бе четиридесетинагодишен, дребен и набит, с неизчерпаема енергия.

— Радвам се, че дойде — каза й режисьорът. — Ще те направя голяма звезда. Утре ще направим пробните снимки. Една от асистентките ми ще те заведе в гардеробната да ти избере нещо хубаво. Ще снимаме дубъл от един от най-добрите ни филми, „Краят на мечтите“. Утре сутринта в седем часа ще те гримираме и фризираме. Предполагам, че това не е ново за теб, а?

— Не — безизразно отвърна тя.

— Сама ли си тук, Рейчъл?

— Да.

— Какво ще кажеш да вечеряме заедно?

Тя се замисли за миг.

— Чудесно.

— Ще те взема в осем часа.

 

 

Вечерта беше шеметна.

— Ако знаеш къде да идеш и успееш да влезеш — каза й Родерик Маршал, — в Лос Анджелис се намират едни от най-страхотните клубове на света.

Започнаха в „Стандарт“, модерен бар, ресторант и хотел на Сънсет Булевард. Зад заскрежената витрина на входа имаше гол модел, покрит с рисунки.

— Страхотно, нали?

— Невероятно — съгласи се Рейчъл.

Обиколиха няколко шумни, претъпкани клуба. Накрая Родерик Маршал остави изтощената Рейчъл в хотела.

— Наспи се добре. Утрешният ден ще промени живота ти.

 

 

В 07:00 Рейчъл беше в гримьорната. Гримьорът Боб Ван Дусен я измери с поглед и попита:

— За какво ми плащат?

Тя се засмя.

— Ти нямаш нужда от грим. Природата вече се е погрижила.

— Благодаря.

Когато я гримира, гардеробиерката й помогна да облече роклята, която бяха избрали предния следобед. Един от асистент-режисьорите я заведе в голямо студио.

Родерик Маршал и екипът му я очакваха. Режисьорът я погледна за миг.

— Съвършена си. Пробните снимки ще се състоят от две части, Рейчъл. Първо ще седнеш на този стол и аз ще ти задам няколко въпроса. Просто се дръж естествено.

— Ясно. А втората част?

— Кратката сцена, за която ти споменах.

Рейчъл седна. Родерик Маршал стоеше зад камерата до оператора.

— Готова ли си?

— Да.

— Добре. Отпусни се. Всичко ще мине чудесно. Камера. Начало. Добро утро.

— Добро утро.

— Казаха ми, че си модел.

Рейчъл се усмихна.

— Да.

— Как започна?

— Бях на петнайсет. Собственикът на една агенция за манекени ме видя в един ресторант с майка ми, дойде при нас, поговори с нея и след няколко дни станах модел.

Разговорът продължи петнадесетина минути, по време на които проличаха интелигентността и самообладанието на Рейчъл.

— Стоп! Чудесно! — Родерик Маршал й подаде сценария. — Ще направим почивка. Прочети го. Когато си готова, само ми кажи и ще заснемем дубъла. Страхотна си, Рейчъл!

Тя прочете сценария. Съпруга искаше от мъжа си развод.

— Готова съм.

Запознаха я с Кевин Уебстър, който щеше да й партнира — красив млад мъж от холивудски калъп.

— Добре — каза режисьорът. — Да започваме. Камера. Начало.

Рейчъл погледна Кевин Уебстър.

— Сутринта разговарях с адвокат за развода, Клиф.

— Чух. Не трябваше ли първо да приказваш с мен?

— Вече приказвахме. Цяла година. С брака ни е свършено. Ти просто не ме слушаш, Джеф.

— Стоп — каза Родерик Маршал. — Рейчъл, той се казва Клиф.

— Съжалявам — засрамено отвърна тя.

„Всъщност това се отнася за нас с Джеф — помисли си Рейчъл. — С нашия брак е свършено. Как се случи? Ние живеем заедно. Почти не се виждаме. Срещаме се с привлекателни хора, но не можем да се обвързваме с тях заради договор, който вече не значи нищо.“

— Рейчъл!

— Съжалявам.

Сцената отново започна.

Когато пробните снимки свършиха, Рейчъл взе две решения. Мястото й не беше в Холивуд. И искаше развод…

 

 

„Сгреших — докато лежеше в стаята в Рио, си помисли Рейчъл. — Не биваше да се развеждам с Джеф.“

 

 

Във вторник след училище Дейна заведе Кемал при терапевта. Протезата приличаше на истинска ръка и функционираше добре, ала Кемал трудно свикваше с нея, и физически, и психологически.

— Чувства я като нещо чуждо — обясни лекарят на Дейна. — Нашата работа е да го накараме да я приеме като част от собственото си тяло. Трябва да го научим отново да си служи с двете ръце. Това обикновено продължава два-три месеца. Имайте предвид, че този период може да е много труден.

— Ще се справим — увери го тя.

 

 

Не беше лесно. На следващата сутрин Кемал излезе от кабинета без протезата си.

— Готов съм.

Дейна изненадано го погледна.

— Къде е ръката ти, Кемал?

Момчето предизвикателно повдигна лявата си длан.

— Ето я.

— Знаеш какво имам предвид. Къде е протезата ти?

— Повече няма да нося тая отврат.

— Ще свикнеш с нея, миличък. Обещавам ти. Трябва да потърпиш. Аз ще ти помогна да…

— Никой не може да ми помогне. Аз съм сакат…

 

 

Дейна отново отиде при детектив Маркъс Ейбрамс. Детективът свъси вежди и каза:

— Знаете ли какво най-много мразя в тая проклета работа? — Посочи купчината документи на бюрото си. — Това. Сега можех да съм навън и да се забавлявам като гърмя по престъпници. А, забравих. Вие сте репортерка, нали? Не ме цитирайте.

— Късно.

— С какво мога да ви помогна днес, госпожице Евънс?

— Дойдох да попитам за случая Синиси. Направили ли са й аутопсия?

— Формално. — Той извади няколко листа от чекмеджето на бюрото си.

— Има ли нещо подозрително?

Детективът прегледа доклада.

— Няма алкохол… опиати… Не. — Ейбрамс вдигна очи. — Изглежда, е била в депресия и просто е решила да сложи край на живота си. Това ли е всичко?

— Да.

 

 

След тази среща Дейна се отби при детектив Финикс Уилсън.

— Добро утро, детектив Уилсън.

— Какво ви води в моя скромен кабинет?

— Чудех се дали има нещо ново в разследването на убийството на Гари Уинтроп.

Той въздъхна и се почеса по носа.

— Абсолютно нищо. Някоя от картините вече трябваше да се покаже. На това разчитахме.

На Дейна й се прииска да каже: „Ако бях на ваше място, нямаше да разчитам“, но се сдържа.

— Значи нямате улики?

— Не. Престъпниците не са оставили никакви следи. Рядко имаме кражби на картини, но начинът на действие почти винаги е един и същ. Това е най-изненадващото.

— Изненадващо ли?

— Да. Този случай е различен. Крадците на произведения на изкуството не убиват невъоръжени хора и ония типове не са имали основание еднокръвно да застрелят Гари Уинтроп. — Уилсън замълча за миг. — Специален интерес ли проявявате към случая?

— Не — излъга Дейна. — Ни най-малко. Просто съм любопитна. Аз…

— Ясно — прекъсна я детективът. — Ще поддържаме връзка.

 

 

След съвещанието генералът се обърна към Джак Стоун и попита:

— Какво става с оная Евънс?

— Продължава да разпитва, но мисля, че няма проблем. В задънена улица е.

— Това нейно ровичкане не ми харесва. Преминаваме към код три.

— Кога?

— Незабавно.

 

 

Дейна подготвяше следващото си предаване, когато в кабинета й влезе Мат Бейкър.

— Току-що ми се обадиха за теб.

— Почитателите ми не могат да ми се наситят, а? — весело рече тя.

— Тъкмо обратното. От ФУП искат да спреш разследването си на Тейлър Уинтроп. Нищо официално. Просто приятелско предложение, както се изразиха.

Дейна го погледна.

— Странно, нали? Няма да се откажа, само защото на някакво държавно управление не му харесва. Всичко е започнало в Аспен, с пожара, в който са загинали Тейлър и жена му. Първо ще отида там. И ако открия нещо, това ще е страхотно начало за „Престъпна граница“.

— Колко време ти трябва?

— Не повече от ден-два.

— Имаш ги.