Франсис Пол Уилсън
Крепостта (1)

ПРОЛОГ

Варшава, Полша

Понеделник, 28 април 1941

08.15

 

Преди година и половина, на вратата сигурно е фигурирало съвсем друго име, заедно с поста и названието на съответното министерство в полското правителство. Но Полша вече не принадлежеше на поляците и името беше замазано доста грубо и безкомпромисно с черна боя. Ерик Кемпфер спря за миг пред вратата и се помъчи да си припомни това изтрито от историята име. Не че много го беше грижа. По-скоро за да си упражни паметта. Петното боя бе покрито с махагонова табелка, но краищата му се подаваха отстрани. Отгоре пишеше:

 

Ерик мислено се приготви за срещата. Какво ли ще иска Хозбах от него? И защо го вика толкова рано сутринта? Ядосваше се, че си позволява да се безпокои за подобни неща, но никой в SS независимо от поста си, пък бил той и бързо растящ в кариерата офицер като него, не би могъл да подтисне чувството на тревога, когато му съобщят, че трябва да се яви пред своя началник „незабавно“.

Кемпфер пое за последен път с пълни гърди, прикри тревогата си и бутна тежката врата. Ефрейторът, който едновременно изпълняваше ролята на секретар на генерал Хозбах го зърна и застана мирно. Беше нов и очевидно не познаваше Кемпфер. И нищо чудно, като се има пред вид, че последната година почти неотлъчно бе пребивавал в Аушвиц.

— Щурбанфюрер Кемпфер — произнесе Ерик за да улесни секретаря. Младият войник се завъртя на токове и изчезна във вътрешния кабинет. Върна се почти веднага.

— Оберфюрер Хозбах ще ви приеме незабавно, хер майор.

Кемпфер го подмина и прекрачи прага на кабинета. Завари Хозбах приседнал на крайчеца на бюрото.

— А, Ерик! Добро утро! — посрещна го необичайно радостно Хозбах. — Кафе?

— Благодаря не, Вилхелм. — Всъщност, допреди миг не би отказал, но изненадващата усмивка на Хозбах го караше да се чувства нащрек. Празният му стомах се беше свил на възел.

— Добре тогава. Но все пак би могъл да си свалиш шлифера и да се настаниш удобно.

Според календара беше април, но във Варшава бе все още доста студено. Кемпфер беше облечен в неизменния дълъг есесовски шлифер. Свали го, окачи го на закачалката, и постави шапката отгоре, давайки възможност на Хозбах да поразсъждава за различията между двамата. Самият Хозбах бе около петдесетгодишен, нисък, набит и плешив. Кемпфер бе близо с десет години по-млад, с мускулесто тяло и русолява, по момчешки гъста коса. И освен това, Ерик Кемпфер бе поел пътя нагоре.

— Между другото, поздравления за повишението и за новото назначение. Мястото в Плойещи е доста тлъста мръвка.

— Да — кимна Кемпфер като се мъчеше да изглежда невъзмутим. — Надявам се, че ще имам възможността да заслужа оказаното ми в Берлин доверие.

— Сигурен съм, че ще имаш.

Кемпфер добре знаеше, че доброжеланията на Хозбах бяха почти толкова чистосърдечни, колкото обещанията за презаселване, които той самият даваше на евреите. Мило и драго би дал генералът за да получи това назначение. Както и всеки друг от управлението на SS. Пред коменданта на най-големия концентрационен лагер в Румъния щяха да се разкрият прекрасни възможности както за повишение, така и за лично облагодетелстване. В неуморната надпревара за постове, което кипеше в бюрократичната йерархия изградена от Химлер, където едното ти око непрестанно е вперено в гърба на човека над теб, а другото бди назад за атака към собствения ти гръб, такива неща като доброжелателство и искреност просто не съществуваха.

В последвалата неловка тишина Кемпфер плъзна поглед по стената и едва не прихна като забеляза петната груборазмазана боя, под които доскоро стената е била украсена с полски лозунги — спомен от предишния обитател. Хозбах очевидно нямаше намерение да пребоядисва кабинета си. Типично за чиновник, който държи да подчертае, че е прекалено зает с работа, за да се занимава с подобни маловажни дреболии. Замисълът му бе съвсем прозрачен. Кемпфер не се нуждаеше от подобен театър, за да показва колко е заангажиран. Всяка негова съзнателна мисъл бе насочена към възможността да израства в SS.

Ерик се загледа с престорено внимание в мащабната карта на Полша на стената, където с карфици бяха отбелязани по-големите струпвания на нерасово население. Изминалата година беше доста натоварена за управлението на Хозбах, именно от тук се извършваше цялата работа по изпращането на полските евреи в „центъра за презаселване“, който се намираше недалеч от железопътния възел Аушвиц. Кемпфер замечтано си представи неговия собствен кабинет в Плойещи, с картата на Румъния на стената и кърфичките, отбелязващи подобни подозрителни райони. Плойещи… не, нямаше никакво съмнение — ведрото настроение на Хозбах не предвещаваше нищо добро. Някъде нещо бе тръгнало не както трябва и без съмнение, Хозбах щеше да използва тази възможност за да превърне в ад последните дни, в които Ерик се намираше под негово командване.

— С какво всъщност мога да ви бъда полезен? — запита изгубил търпение Кемпфер.

— Не точно на мен самия, а по-скоро на Върховното командване. Имаме малък проблем за решаване в Румъния. По-скоро някакво дребно недоразумение.

— Така ли?

— Да. Едно наше подразделение, разположено в Алпите северно от Плойещи е понесло известни загуби — изглежда вследствие на местни партизански действия — и командирът на подразделението е поискал да бъде сменен от поста.

— Но този въпрос е от компетенцията на армията — в гласът на майор Кемпфер се долови недоволство. — Какво общо има това с SS?

— Има, има — Хозбах се пресегна зад гърба си и придърпа някакъв документ. — Това се получи в управлението на обергрупенфюрер Хайдрих. От Върховното командване. Струва ми се, че задачата е тъкмо за теб.

— Защо?

— Офицерът, за когото става дума е капитан Клаус Вьорман. Ако си спомняш именно ти ми обърна внимание върху него, преди около година, във връзка с отказа му да влезе в Партията.

За пръв път от началото на разговора Кемпфер почувства известно облекчение.

— И понеже и без това заминавам за Румъния, решихте да ми стоварите тази задача.

— Правилно. Твоят опит от работата в Аушвиц ще ти помогне не само да организираш лагера, но и да се справиш с партизаните. Уверен съм, че в най-кратко време ще решиш този малък проблем.

— Мога ли да хвърля едно око на документа?

— Естествено.

Кемпфер пое тънкия лист и плъзна поглед по текста. После го прочете по-внимателно.

— Съобщението беше ли зашифровано?

— Да. На мен също ми се видя доста странно формулирано и накарах да проверят два пъти правилното дешифриране. Всичко е точно.

Кемпфер прочете отново странното съобщение:

Моля за незабавно преназначаване на нов пост.

Нещо избива хората ми.

Доста объркващо послание. Познаваше Вьорман лично, още от времето на Великата война и винаги го бе смятал за човек твърд и непреклонен. И ето че сега, в тази нова война, като офицер от армията, Вьорман упорито отказваше да влезе в редиците на Партията, независимо от упражнявания натиск. И още нещо — Вьорман беше последният човек, който би помолил за преназначение, след като веднъж е заел една позиция, независимо дали тя е стратегическа, или не. Изглежда нещо наистина не беше в ред там.

Но това, което най-много озадачаваше Кемпфер беше подборът на думите. Вьорман беше човек интелигентен и прецизен. Той знаеше добре, че съобщението му ще премине през няколко инстанции, докато стигне Върховното командване и очевидно, се опитваше да каже нещо между редовете.

Но какво? Думата „избива“ предполагаше човешка намеса. Защо тогава я предхождаше това неразбираемо „нещо“? Какво е то — животно, отрова, природно бедствие — всичко това може да погубва, но не и да избива.

— Смятам, излишно е да ти напомням, — продължаваше Хозбах, — че Румъния се явява съюзническа държава, а не окупирана територия. С други думи, трябва да се пипа много внимателно.

— И за миг не съм си помислял другояче.

Това означаваше, че с Вьорман също трябваше да се пипа много внимателно. Кемпфер имаше стари сметки за уреждане с него.

Хозбах се помъчи да се усмихне, но разкривената му маска приличаше по-скоро на откровена насмешка.

— Всички ние, от RSHA^[1], включително и генерал Хайдрих, ще следим с огромен интерес действията ти по решаването на този въпрос… преди да поемеш комендантския пост в Плойещи.

Кемпфер не пропусна поставеното ударение върху думата „преди“ и предшестващата я многозначителна пауза. Хозбах явно бе решил да превърне тази приятна разходка из Алпите в изпитание с огън. Кемпфер трябваше да заеме поста в Плойещи след седмица. Но ако не успее да се справи с поставената задача както подобава, нищо чудно някой някъде да сметне, че не е най-подходящият човек за комендант на лагера. А едва ли щяха да липсват други ентусиазирани кандидати.

Завладян от внезапна тревога, той се надигна и побърза да навлече шлифера.

— Не виждам какво може да ми попречи. Тръгвам веднага. Ще взема две подразделения есесовци. Ако ми бъде осигурен въздушен транспорт, бих могъл да пристигна на място още тази вечер.

— Чудесно! — Хозбах се изправи и отвърна на поздрава. — Смятам, че две подразделения ще са напълно достатъчни за да изтребиш партизаните — Ерик пристъпи към вратата.

— Повече от достатъчни, уверен съм.

Но щурбанфюрерът от SS Кемпфер не чу прощалната реплика на своя началник. Други думи кънтяха в главата му.

Нещо избива хората ми.

 

 

Проходът Дину, Румъния

28 април, 1941

13.22

 

Капитан Клаус Вьорман се наведе към южния прозорец на неговата стая и изплю бялата течност в пространството навън.

Козе мляко — каква гадост! Може би става за сирене, но не и за пиене.

Докато гледаше как белезникавите капки изчезват в бездната под него, Вьорман се замечта за глътка хубава немска бира. Единственото, което желаеше повече от бирата бе да напусне час по-скоро това пъклено място.

Но не можеше. Поне засега. Той изправи рамене в типично прусашки маниер. Малко по-висок от среден ръст, с едро, някога мускулесто тяло, което сега постепенно се отпускаше в тлъстини. Косата му, тъмнокестенява, бе ниско остригана, кафявите му очи бяха леко раздалечени, носът — прегърбен след едно сбиване в младежките години, а устните му бяха плътни, готови да се разтворят в усмивка, стига да се намереше повод. Сивкавата му куртка бе разкопчана почти до долу, позволявайки на наскоро оформилото се шкембенце да надниква отвътре. Клаус го потупа с ръка. Май прекаляваше с наденичките. Винаги ставаше така, когато го спохождаха ядове. Започваше да яде все повече, а с това трупаше и килограми.

Погледът на Вьорман неусетно се спря върху румънското селце, разположено от другата страна на клисурата. Окъпано в светлината на следобедното слънце, потънало в спокойна тишина, то приличаше на видение от друг свят. Клаус обърна гръб на прозореца и закрачи из стаята с каменни стени, в които бяха вградени множество кръстове ковани от мед и никел. По-точно четиридесет и девет кръста само в тази стая. Десетки пъти ги беше броил през последните три дни. Клаус подмина триножника, на който бе закрепена една почти завършена картина, заобиколи набързо пригоденото за целта бюро и застана до отсрещния прозорец, който гледаше към вътрешния двор на крепостта.

Долу под него се виждаха войниците от подразделението, събрани на групички, едни разговаряха тихо, а други бяха потънали в мълчание. Но всички избягваха сенчестите ъгли на двора. Наближаваше поредната нощ. Идеше ред на поредната жертва.

Един от войниците се бе свил до стената и трескаво дялкаше нещо. Вьорман присви очи — в ръцете на войника бавно се оформяше доста грубоват кръст. Сякаш и без това нямаше достатъчно кръстове наоколо.

Страх цареше сред хората му. Дори той беше изплашен. Какъв невероятен поврат, само за седмица. Клаус си спомни деня, когато прекрачиха прага на крепостта, с гордата стъпка на войни от Вермахта. Армия, завладяла Полша, Дания, Норвегия, Холандия и Белгия. Армия, която бе помела останките на англичаните в морето при Дюнкерк, а след това само за тридесет и девет дни бе прегазила Франция. Миналия месец, в краката й бе паднала Югославия, а от вчера бе окупирана и Гърция. Нищо не можеше да спре такава армия. Мъже, родени да побеждават.

Но това беше преди седмица. Удивително, как могат да променят хората тези шест ужасяващи убийства. През последната седмица светът отвън постепенно бе свивал своите граници, докато накрая за него и войниците му сякаш всичко отвъд тези мрачни стени бе престанало да съществува. Отвъд тази каменна гробница. Бяха се изправили срещу нещо, което умело избягваше всички заложени клопки, което убиваше и изчезваше мигновено, само за да се върне и да убива отново. А хората му губеха кураж с всеки изминат ден.

Те… Вьорман едва сега осъзна, че от известно време подсъзнателно се изключва от техния кръг. Някъде назад във времето, още когато бяха в Полша, недалеч от Познан, той за пръв път почувства, че го е напуснал първоначалният ентусиазъм за победа в тази война. Май това стана след като се появиха специалните отряди на SS и Вьорман лично присъства на разправата с „нежеланите“. Опитал се беше да протестира. Единственият резултат бе, че го изтеглиха от оперативната зона. Още по-добре. Защото в онзи мрачен ден беше престанал да гледа на себе си с гордост, като на повелител на света.

Клаус се върна при бюрото. Спря се и без да поглежда поставената в ъгъла снимка на жена му и двамата му сина, впери поглед в дешифрираното съобщение.

Щурбанфюрерът от SS Кемпфер ще пристигне още днес с две подразделения есесовци. Не напускайте заетата позиция.

Майор от SS? Но защо? Тази позиция бе на редовната армия. Есесовците нямаха нищо общо с тях, нито с крепостта, а дори и с Румъния, доколкото му бе известно. Всъщност, напоследък много неща от тази война за него бяха неразбираеми. И от всички възможности, именно Кемпфер! Отвратителен войник, но без съмнение великолепен есесовец. Защо го пращат тук? При това начело на подразделение от SS? Наричаха ги изтребителни отреди „Мъртвешка глава“. Подразделения за охрана и поддържане на реда в концентрационните лагери. Специалисти в избиването на невъоръжено цивилно население. Именно на техните действия стана свидетел край Познан. Но защо ги пращаха тук?

Беззащитни невъоръжени цивилни… той започна да се досеща… и неочаквано по устните му плъзна лека усмивка. Ала очите му останаха хладни.

Нека дойдат онези от SS. Вьорман вече беше дълбоко убеден, че в убийството на неговите хора наистина има пръст някой, или нещо невъоръжено. Но не от онзи уплашен тип, с който бяха свикнали да си имат работа есесовците. Нека да дойдат. Нека вкусят веднъж и те от страха, който толкова много обичат да всяват. И нека да повярват в невероятното.

Вьорман беше повярвал. Само преди седмица би се изсмял на подобна мисъл. Но сега, колкото по-близо се спускаше слънцето към хоризонта, толкова повече се пробуждаше тази вяра в него… и заедно с нея се пробуждаше страхът.

Само за една седмица. Имаше някои странни и необясними неща, когато за пръв път пристигнаха в крепостта, но все още нямаше страх. Една седмица. Нима бе изминала само една седмица? Струваше му се, че беше преди столетия онзи миг, когато за пръв път зърна стените на крепостта…