Мария Илиева
Гърдите ме болят

От чашата на блудкавия ден

отпивам глътка…

Тя горчи!

И няма час,

                и няма ден

                                и нощ,

да чувам вън, че нещо плаче.

Нещо, скита се бездомно,

във кръговрат от нощен полет

на изгубените кукумявки

надничащи в будния прозорец.

Алуминиевите дограми

са всъщност на затвор решетки.

От шум и въздух изолирани,

не чуваме на самотата писъка.

Не виждаме очите на луната,

затулени под плътните ни щори.

Зад които, някой плаче…

А искам глътка от росата,

искряща по тревата,

                                рано сутрин

Зелената пола на планината

да облека,

                                и в късна есен,

да бъда цяла нощ навън…

Под старите дъбрави,

заклатили замислено глави,

които ще ме прислонят в прегръдка,

с щедростта на пъстрия килим

на есенни цветя

                                и билки…

И искам да говоря със звездите

за теб,

        за любовта,

                        за Бог…

А те, смирено да потрепват

да ми разкажат за съня

                        на есенните минзухари.

 

…Мечти…

Под черното небе,

те падат уморени.

Подобно пеперудки във фенер:

угасва взорът им,

                        прегарят своите криле,

и падат долу,

трепкайки с крачка…

 

                                Очите ми куцукат,

сякаш са подбити

от чакълът на обиди и ненавист.

Лицето ми се изподра от тръни,

от протегнатите пипала

на хищници.

Със яд и злоба гледате ме във

очите, защото мога да обичам.

Душата ми — планински извор

от който жадния ще пие…

 

Не поглеждаме на скитника очите

и не виждаме…

как болката

е впримчила бесило

около врата му.

Зад дебелите стъкла

на увитите грижливо задници,

душите ни прихванали са

плесен,

паяжини,

и прах

                дебел и тлъст

и мазен

от фритюрника

        на къкрещия делник…

 

Вървя…

не стигам никъде.

Не виждам вече.

Булевардът, като циганка,

е шарен с всичките реклами.

Колите профучават покрай мен.

И ми подсвиркват

мазните очи на разни селяни.

Душата ме боли.

И ми се плаче.

 

Зад превала

на пореден залез,

мечтая нежност.

Мечтая за залените поляни.

Мечтая да съм с теб.

Но, паркът

е така далеч…

И нямам сили вече.