Мария Илиева
Демон

Рани.

Пепел.

Утро.

 

Подът под краката ми се срути.

В скитница душата се превърна,

броди в сънищата,

сиво — тъжни.

със палтенцето от грижи.

Равните стени,

хладно — езразлични,

лъскави ками

влизат в гърдите…

Черна врана в мене

кацна.

Виснало небето.

Врана в гнездото.

Дни — неверници

(направо блудници)

след петите ми вървят

и стотинки искат.

Утрото ме чака със закана,

кацнала на сивия прозорец,

с лъскави очи

на врана.

Искам да обеся врана!

Клати се бесилото самотно.

Цевта е празна от безсилие.

Патроните са стреляни

на халос.

И някак радостно и демонично

надсмивах се над своето творение,

наричано и казано по книга

със името Любов.

Изплаках те във нощ!

Създадох те във утро.

Изкряска совата,

зловещо отговори мрака.

Поредна ангелска душа

погребах,

но аз не станах ангел.

А бях и съградил и храм…

Макар, че на олтара

бях сложил кости

и очи на жаба.

Издигнах я в култ,

а беше толкоз лесно

горчивата отрова да излея,

като чаша изветряло вино

на гърлото в сърцето.

На лъскавата сцена под прожектори

се вдигна прашната завеса.

Зад тази стъклена врата е Ада,

но ти не знаеш, малка моя…

Все още, ти не знаеш…

Защото съм закърмен в светлината

на лампите преди антракта

завесите превърнах във завивка

от които публиката плачеше.

В тишината се превърнах,

в маска.

Разбираш ли ме, мила — маска?!

Маска.

Животът ми е

множествен сценарий.

Ще те заведа

сред всичките кошмари…

В отсъствие на чувства и мечтание.

В бялата ти длан ще сложа

изкормените мишки на

предателство.

Мишки…

Познаваш ли канала?

И искам да откриеш храма

иконите да видиш във очите

над схлупеното, прашно рамо

на всички мои грехове

(признати и мечтани)

да видиш мен

и Бог…

И Той да ме прокле.