Мария Илиева
Под моста

— Мамо, искам да бъда Гагарин

да достигна луната.

— Спинкай любими… вече е късно.

— Мамо… искам да стигна луната.

— Спи малкия… Гагарин е един комунист.

 

Като крака на улична курва

е отворен прозореца…

И спомени влизат

нечисти,

        немити,

                дебелия пенис на времето.

 

Всяка утрин,

като зърна от кафе се търкаля

по пода на моята същност.

Пуша и гледам

фасади,

сиви, като убити гугутки.

 

Просяци длани протегнали

с овехтели дрипи облечени,

продрани от болка и истини.

Ще остави ли някой, къшейче хляб

за сирака дето се скита

на който домът му е

                                мост на река.

Под който грижливо

е клетникът скътал

едничко богатство —

одеало и залък.

 

Скръб,

        и тъга

                и печал.

 

Жали ли залезът зимен,

нощем, когато заспива.

 

По покривката има трохи

и от цигарата пепел.

Под буклуците има цветя

избродирани от моята баба.

Мързеливо избърсвам с ръка

и трохите на простия делник.

Пожълтелите, топли очи

на отдавна мъртвата баба.

 

Пералнята шляпа…

На мъжът ми нощните чувства

полепени по бели чаршафи.

На синът ми насраните гащи

омърсени сред първите стъпки.

 

— Мамо, далеч ли е Париж?

— Да, мамо… спинкай

— Мамо, искам да съм велик

— Няма!… Спинкай.

 

Вечер.

Като пияна гара,

където по пероните си пие бира,

дори и кучетата виждам

край релсите протегнали езици.

… А релсите са шизофренно бели

семафорът е безпощаден санитар

завързал с риза без движение

последният ми палав план.

 

Стрелките, като ножица пронизват

от циферблата черен на небето

измислено от някого си време.

Бездомните навън

са без часовник.

 

Луната

като салата

изпълва едната чиния

простряна на воля

на масата в моята кухня.

Друг няма.

Посивял градът ще осъмне,

в булевардът задавен от пушек

под моста ще дойде линейка

поредната хроника утре.

Нейните лампи

блестят минзухари във синьо.

 

— Мамо, сънувах комети… и

Господ…

— Ще ядеш ли сандвич със риба?

— Татко, дали ще се върне?

— Не е важно… измий си ръцете.

 

Само стъклото,

като някаква рамка

ревниво ще пази

последната скица…

Момченце,

в ръцете държащо хвърчило.