Мария Илиева
Кръвта ми бе ръждиво-черна

Сбогуването ще е

                неприлично дълго

във нощ излята от мастило!

И погледа ми в миг прегърбен

умира с залеза, зад билото!

 

Изстиват дланите,

замръзват.

И скреж

посипва устните ми

с пелерина.

 

Очите ми потъват

в бели преспи

от спомени навяти и

далечни…

Като стъпки

след заглъхналото ехо

на отдавна уморените пътеки…

 

Враната изграчи.

Впи омразен поглед

в мене!

Протегнах длан

да те докосна

сред клоните

одраскали небето.

Забиха се в сърцето.

Тръни!

В единствен миг —

пропуснат!

 

Потече кръв —

ръждиво-черна,

вече е студена

и отдавна мъртва…