Мария Илиева
Лунна соната

Луната — сребърно око

изтича над смълчаните комини.

Със топли длани нощта те гали,

разплита нишката в години.

Въздишка спотаена вечерта.

Изцежда мракът тишината в капка,

прихлупени очи — умира светлина,

душата свива се във ъгъл от

мълчание.

И неми са надеждите удавени,

със тъмен ритъм

бие

                                ударът живот,

пулсират вени…

Светофар премигва

и угасват във затвора на клепач.

Мълчание докосва ме

във тиха полунощ.

Прогорените следи болят

                        от неразбрани стъпки…

Загледана в отлитащата нощ,

аз пак се питам…

Стряскат се фасади

от сърцето блъскащо

                        разкъсва се нощта!

Говори ми!

Измислени, стрелките

с безразличие се движат…

Излишните неща са неми.

Тръгват си мечтите,

излитат като ято птици

— размити образи

във огледални отражения.

Докосна ме във топлия сумрак,

без думи…

Гъста тишина

във мен пропи се,

а нощта

разгърдена изплаква себе си,

в кървящи стихове…