Мария Илиева
Старият Пловдив

Мъждива светлина.

Фенери… Калдъръми.

По които плахо сещам

на Дебялянов тихи стъпки.

И сенки — бледи призраци,

край старите фенери.

Безсмъртен дух е приютен

в напуканите ръкоделия…

Пазач-самотник

на неразбулените тайни в песента,

на мъртвите поети.

Горят огньове еретически

във страници, узрели като злато…

Отеква конски тропот,

каретите звънят по калдъръма,

кънтящи от гласовете на кочияши

и стонове на бедните арменци…

И колко ли съдби безсмъртни

си заключил зад ковани порти…

Като стар ковач,

си везал от желязото дантели.

С дърво от стар олтар,

си стиснал здраво под тепетата

плачът и ехото на Времето!…

Припява в плач ревнивата латерна

на избледняла снимка,

със дъх на древност…

Струи напевно

мъдростта ти безтелесна,

от всеки камък,

пропит със кръв и дъх на пролет,

и с недописана история.