Мария Илиева
Закрещя небето от болка

Закрещя небето от болка.

Писък и стон се изплака.

Тишината, черна проплака,

като вдовица.

Тътен…

С грохот се разби прибоя,

камбанен екот издрънча в душата,

като хвърлена чаша.

Отекна нямо,

ударът оковен,

с ръждясал звук проскърца…

И виждам глутници,

изпаднали във транс,

крещящи — „още!“

И глухо барабанът тътне

методично,

в транс

ударите на сърцето…

Тимпан.

Последни сълзите се стичат

като дъжд, прокапал от небето.

Обикалят вещици във полукръг,

танцуват голи,

        чупят криви пръсти

                                около мен,

И в мен,

демони — приятели, светици

пред иконите изплюха се

без жал,

без капка милост,

кладата гори…

цвърчи…

изпечената плът.

Пламти от завист,

все по-силно

искри прехвърчат,

падат птиците убити.

Ехидни са усмивките.

Пред теб — горят ме.

Облечена във бяла рокля.

Ще се превърна в пепел,

която в дланите ще събереш.

А аз ще кацна, като птица…

от рамото…

не съм и отлетяла.

Когато огънят угасне,

ще ме събереш със устни.