Бърнард Корнуел
Врагът на Господа (8)

БЕЛЕЖКИ НА АВТОРА

Приказките за търсене на казани са често срещани в келтския фолклор. В тях обикновено воини търсят някакъв магически съд в тъмни и опасни места. За големия ирландски герой Кучулейн се разправя, че откраднал вълшебен казан от могъща крепост. Темата се появява и в уелските митове. Днес е доста трудно да се установи източникът на тези приказки, но може с голяма увереност да се твърди, че популярните през средновековието легенди за търсенето на Свещения Граал са просто християнизирани преработки на много по-старите митове за вълшебните казани. В една от тези древни приказки се говори за Свещения съд на Клидно Ейдин, казанът, който бил едно от Тринадесетте съкровища на Британия. Тези съкровища изчезват от съвременните преработки на Артурианската сага, но те са присъствали неизменно в по-ранните времена. Списъкът на Съкровищата е различен в различните извори, затова в книгата съм направил една компилация по свое усмотрение, но обяснението на Нимю за произхода на изброените предмети на страница 100????? е чиста измислица.

Казаните и магическите съкровища доказват, че събитията се развиват в езически времена, затова е странно как е могло да се стигне до това дълбоко християнизиране на легендите за Артур по-късно. Бил ли е Артур „Враг на Бога“? Някои ранни легенди наистина дават основания да се предполага, че Келтската църква е била враждебно настроена към Артур. В „Житието на св. Падарн“ например се казва, че Артур откраднал червената туника на светеца и се съгласил да я върне едва когато светецът го закопал до врата в земята. Другаде се твърди, че Артур откраднал олтара на св. Караног, за да го използва като маса за хранене. В много жития на светци Артур е описан като тиран, възспиран единствено от набожността и молитвите на светите мъже. Изглежда св. Кадок е бил известен противник на Артур. В житието на светеца се описват редица негови победи над Артур, включително и безвкусната история, в която Артур, ядосан, че двама избягали влюбени прекъснали играта му на зарове, се опитал да изнасили момичето. Този Артур, крадец, лъжец и насилник, явно не е Артур от познатата днес легенда, но подобни истории наистина дават основания да се предполага, че по някакъв начин Артур си е спечелил силната неприязън на ранната църква и най-простото обяснение за тази враждебност е фактът, че Артур е бил езичник.

Това не може да се твърди със сигурност, нито пък можем да гадаем какъв точно езичник е бил. Местната британска религия, друизмът, е толкова забравена през четирите века на римското господство, че в края на пети век, от нея е останало твърде малко. Без съмнение обаче друизмът все още е имала влияние в някои райони на Британия. Съдбовният удар върху старите британски вярвания бил нанесен през черната 60 година сл. Хр., когато римляните опустошили Инис Мон (Енгълси) и така унищожили култовия център на вярата. Лин Сериг Бач, Езерото на малките камъни, е съществувало и археолозите предполагат, че това е било важно място за извършване на друидски ритуали, но за съжаление езерото и околностите му били заравнени по време на Втората световна война, когато разширявали летище Вели.

Вярванията, съперничили на друизма, били донесени от римляните и за известно време митраизмът бил реална заплаха за християнството, а други богове като Меркурий и Изида, също били почитани, но от всички внесени религии християнството имало най-голям успех. То се разпространило дори в Ирландия, пренесено там от св. Патрик (Падраиг) — брит християнин, за който се смята, че използвал лист от детелина, за да разяснява доктрината за триединството. Саксите изкоренили християнството в завладените от тях британски земи, така че англичаните трябвало да чакат още сто години, докато св. Августин Кентърбърийски посее отново вярата в Лоегир (вече Англия). Християнството на Августин било различно от по-ранната келтска религия — Великден се празнувал в друг ден и вместо друидска тонзура, при която бръснели косата над челото, новите християни оформяли по-познатия обръснат кръг на темето.

И тук както в „Кралят на зимата“ съзнателно въведох някои анахронизми. Артурианските легенди са дяволски сложни, преди всичко защото включват най-различни истории, много от които, например легендата за Тристан и Изолда, се появяват като самостоятелни митове и едва по-късно постепенно са включени в много по-обширната Артурианска сага. Веднъж наистина се опитах да изоставя всички по-късни интреполации, но това щеше да ме лиши наред с много други неща от Мерлин и Ланселот, затова позволих на романтизмът да надделее над педантичността. Признавам, че включването на думата „Камелот“ е пълна безмислица от историческа гледна точка, защото това име се появява едва през дванадесети век, така че Дерфел не би могъл да го чуе.

С течение на вековете някои герои като Дерфел, Сийнуин, Кълхуч, Гуенхуивач, Гуидър, Амхар, Лохолт, Динас и Лавейн изчезнали от легендите и на тяхно място се появили нови като Ланселот. Други имена претърпели промени през годините — Нимю се превръща във Вивиен, Сей в Кей, а Передур в Пърсивал. Най-ранните имена са уелски и може би са трудни за произнасяне, но като изключим Екскалибур (вместо Каледфулч) и Гуинивиър (вместо Гуенхуифар), аз съм ги предпочитал, защото те по-точно предават атмосферата, господствала в Британия през пети век. Артурианските легенди са уелски митове и Артур е предшественик на уелсците, а неговите врагове, като Сердик и Аел, са хората, които по-късно ще станат известни като англичани и на мен ми се стори по-правилно да подчертая уелския произход на легендите. Разбира се, не мога да твърдя, че трилогията „Сказание за Артур“ е прецизна история на онези години, дори не е и опит за написване на такава история. Това е просто друг вариант на фантастичната и сложна сага, която макар и дошла до нас от една варварска епоха, още ни очарова, защото е наситена с героизъм, романтика и трагедия.