Бърнард Корнуел
Врагът на Господа (5)

ЧАСТ ВТОРА
ВОЙНАТА

— Не! — възропта Игрейн, хвърляки бърз поглед на последния пергаментов лист от купа, който й бях връчил.

— Какво не? — попитах аз учтиво.

— Не може да завършваш така разказа! Какво стана после?

— Измъкнахме се, разбира се.

— О, Дерфел! — хвърли тя пергамента. — Един слуга от кухнята би написал по-добре историята от теб. Кажи точно какво се случи, настоявам!

Е, казах й.

Беше призори и мъглата приличаше на бяло руно. Толкова гъста, че когато се смъкнахме от скалите, сред които намерихме Свещения съд и се събрахме на тревата в началото на стръмния склон към подножието, не смеехме да направим и крачка от страх да не се изгубим. Мерлин ни накара да направим верига — всеки хвана наметалото на човека пред себе си и така запълзяхме надолу. Аз носех Свещения съд, завързан на гърба ми. Мерлин ни водеше, протегнал напред своя жезъл. Така минахме през обръча на Кървавите щитове без никой да ни забележи. Чувах как Диурнач крещи на хората си да се разпръснат, ала те знаеха, че това е друидска мъгла и предпочетоха да останат близо до своите огньове. Въпреки това онези първи стъпки бяха най-опасните от цялото ни пътуване.

— Да, но в приказките се казва — упорстваше моята кралица, — че всички сте изчезнали. Според хората на Диурнач вие просто сте полетяли. Това е известна история. Майка ми ми я разправяше. Не можеш да кажеш, че просто сте се измъкнали!

— Ами то си беше точно така.

— Дерфел — погледна ме тя с укор.

— Нито изчезнахме — търпеливо обясних аз, — нито полетяхме, каквото и да е разказвала майка ви.

— Е, как се измъкнахте? — попита Игрейн все още разочарована от прозаичната версия на историята, която й предлагах.

Часове наред вървяхме след Нимю, която имаше невероятната способност да вижда пътя си в непрогледен мрак и в мъгла. В нощта преди битката в долината Лъг именно Нимю преведе моя боен отряд. В гъстата зимна мъгла на Инис Мон отново с помощта на Нимю се добрахме до една огромна, покрита с трева могила, направена от Древните хора. Мерлин познаваше това място. Твърдеше, че преди години бил спал тук. Заповяда на трима от хората ми да издърпат камъните, препречили входа, скрит между два успоредни наземни вала, които стърчаха като рога от основата на възвишението. После лазейки на колене един след друг стигнаме до черния център на могилата.

Всъщност това беше един огромен гроб. Строителите бяха струпали големи скални блокове, за да направят централния коридор, от който имаше разклонения за шест по-малки помещения. След като всичко това било оформено, Древните хора покрили скалните блокове с каменни плочи и натрупали земя отгоре. Те не изгаряли своите мъртви като нас, нито пък ги оставяли в студената земя като християните, а ги полагали в каменни помещения. В тази могила мъртвите все още лежаха така, както ги бяха оставили — всеки със своите скъпоценности — рогови чаши, еленови рога, каменни върхове на копия, каменни ножове, бронзови съдове и огърлица от скъпи нефритови камъчета, нанизани на вече изгнила нишка от сухожилие. Мерлин държеше да не безпокоим мъртвите, тъй като бяхме техни гости, затова не влязохме в помещенията с костите, а се скупчихме в централния проход. Пяхме песни и си разказвахме стари легенди. Мерлин ни разправи как преди да дойдат бритите, Британия била пазена от Древните хора. Според него в някои места все още живееха техни потомци. Той беше ходил в онези далечни дълбоки долини сред пустеещи земи и бе научил някои от магиите на Древните хора. Разправяше, че те взимали първото родено през новата година агне, връзвали го в една ракитена кошница и го заравяли в някое пасище, та следващите агнета да се раждат здрави и силни.

— И ние правим така — каза Исса.

— Защото твоите предци са го научили от Древните хора — обясни Мерлин.

— В Беноик — обади се Галахад — взимахме кожата на първото агне и я заковавахме за някое дърво.

— И това върши работа — гласът на Мерлин се заблъска в стените на каменния коридор.

— Горките агнета — промълви Сийнуин и всички се засмяха.

Мъглата се вдигна, но в недрата на могилата не знаехме ден ли е, нощ ли е. Разбирахме само, когато някой избутваше камъните от входа, за да излезе навън. Трябваше да излизаме от време на време, ако не искахме да седим в собствените си нечистотии. Ако се случеше през деня, клечахме скрити между издадените напред земни рога на могилата и наблюдавахме тъмните конници, които претърсваха пещери, мочурища, нивя, скали, колиби и малките горички от изкривени дървета. Търсиха цели пет дни. През това време изядохме последните остатъци от храната, а жаждата ни задоволяваше водата, която се процеждаше през могилата и капеше от каменните плочи над главите ни. Накрая Диурнач реши, че нашата магия е по-висша от неговата и се отказа от търсенето. Изчакахме още два дни, за да сме сигурни, че оттеглянето на тъмните ездачи не беше капан. Едва тогава излязохме от скривалището си. Увеличихме съкровищата на мъртвите, оставяйки злато, за да им се отплатим за гостоприемството. Залостихме отново камъните във входа и тръгнахме на изток в слънчевия зимен ден. Стигнахме до брега на свещения остров и с мечовете си заставихме две рибарски лодки да ни откарат на изток. Никога не ще забравя как слънчевите лъчи играеха по златните орнаменти, вградени в дебелите сребърни стени на Свещения съд, докато дрипавите платна на рибарите ни отнасяха към нашето спасение. Докато се носехме по вълните съчинихме песен — Песента за Свещения съд и макар че в сравнение с песните на менестрелите, нашата бе доста нескопосана, понякога се пее дори днес. Пристанахме в Корновия и тръгнахме на юг през Елмет към Поуис.

— Ето затова, милейди — заключих аз, — хората разправят, че Мерлин е изчезнал.

Игрейн се намръщи.

— Тъмните ездачи не претърсиха ли могилата?

— Идваха два пъти, но или не знаеха, че камъните, препречили входа, могат да се местят, или се страхуваха от духовете на мъртвите. Пък и Мерлин ни беше направил заклинание да не могат да ни открият.

— Жалко, че не сте полетяли. Щеше да стане много по-хубав разказ — промърмори Игрейн и изпрати с въздишка своята неосъществена мечта. — Но историята за Свещения съд не свършва дотук, нали?

— Уви, не.

— Значи…

— Значи — прекъснах я аз, — ще чуете края, когато го напиша.

Кралицата се нацупи. Днес тя носи сивата си вълнена пелерина, украсена по краищата с видрова кожа. Тази дреха много й отива. Игрейн още не е бременна, което ме кара да си мисля, че или Бог й е отредил да няма деца, или съпругът й крал Брочваел прекарва прекалено дълго време с любовницата си Нуил. Днес е студено. Вятърът блъска в прозореца и дърпа нещастните пламъчета в моята камина, в която може да гори десет пъти по-голям огън, но за да видя такъв огън епископ Сенсъм трябваше да бъде десет пъти по-щедър на дърва. Чувам как светецът се кара на брат Арън — нашият готвач в манастира. Овесената каша била прекалено гореща тази сутрин и изпарила езика на свети Тъдуол. Тъдуол е дете, дойде като послушник в нашата обител, но стана близък другар на епископа в молитвите му към Иисус Христос и миналата година Сенсъм го обяви за светец. Дяволът поставя много капани по пътя към истинската вяра.

— Значи ти си бил тоя — погледна ме Игрейн с укор.

— Кой? — изненадах се аз.

— Любимият на Сийнуин.

— Да, за цял живот, лейди — признах аз.

— И никога не се оженихте?

— Никога. Тя даде клетва, нали си спомняте.

— Но първородното й дете не я разкъса на две, нали?

— Третото дете едва не я уби — свъсих вежди аз, — но с другите беше много по-лесно.

Игрейн клекна до огъня и протегна бледите си ръце над оскъдните пламъци.

— Ти си щастлив, Дерфел.

— Така ли?

— Изживял си такава любов — въздъхна кралицата. Беше млада, (може би колкото Сийнуин, когато я видях за първи път) беше красива и заслужаваше любов, достойна за песента на някой менестрел.

— Да, бях щастлив — признах аз. На двора брат Маелгуин довършваше купа манастирски дърва, които трябваше да се насекат. Цепеше ги с клин и чук и пееше. Песента възпяваше любовта между Ридерч и Мораг, а това означаваше, че Маелгуин ще бъде порицан, веднага щом свети Сенсъм спре да унижава Арън. Ние сме братя в Христа, повтаря светецът, обединени от любовта.

— Кунеглас не се ли ядоса, че Сийнуин избяга с теб? — попита ме Игрейн. — Поне малко?

— Ни най-малко. Дори ни предложи да се върнем в Каер Сус, но на нас ни харесваше в Кум Исаф. А и Сийнуин всъщност никога не бе харесвала своята снаха. Хелед вечно мърмореше, нали разбираш, освен това имаше две лели, които бяха много досадни. И трите бяха възмутени от постъпката на Сийнуин и именно от тях тръгнаха всички скандални истории. Но истината е, че ние никога не сме се срамували от живота си. Всъщност повечето хора бяха много мили — продължих аз. — В Поуис все още таяха мъка в сърцата си от поражението в долината Лъг. Твърде много хора загубиха там бащи, братя и съпрузи. Затова отказът на Сийнуин да се сгоди за мъж, наложен от победителите, бе известна компенсация за понесените загуби. Поуисците бяха много доволни, че Артур и Ланселот се оказаха в небрано лозе. Така че освен Хелед и нейните ужасни лели, никой друг не се отнасяше зле с нас.

— А Ланселот не те ли извика на двубой заради Сийнуин? — попита Игрейн изумена.

— Де да беше — отвърнах аз сухо. — С удоволствие щях да приема поканата му.

— А Сийнуин просто реши и дойде при теб, така ли? — зададе нов въпрос Игрейн, отново с широко отворени очи, удивена този път от самата мисъл, че някоя жена би посмяла да направи такова нещо. Тя се изправи, отиде до прозореца и се заслуша за миг в песента на Маелгуин.

— Клетата Гуенхуивач — внезапно рече тя. — Така както си я описал, изглежда доста простовата, пълна и глупава.

— Беше точно такава, за съжаление.

— Е, не всеки може да бъде красив — каза тя, уверена, че това не се отнася за нея.

— Вярно — съгласих се аз, — но вие не искате да пиша истории за обикновените хора. Вие искате Артуровата Британия да бъде пълна със страсти, аз обаче не можех да изпитвам никаква страст към Гуенхуивач. Човек не може да командва любовта, лейди, само красотата и похотта. Искате ли светът да бъде честен? Тогава просто си представете свят без крале и кралици, без страст и без магии. Бихте ли искали да живеете в такъв скучен свят?

— Това няма нищо общо с красотата — възнегодува Игрейн.

— Напротив. На какво се дължи вашият ранг — на чистата случайност, че сте се родили принцеса. А вашата красота — тя също е една чиста случайност. Ако Боговете — замълчах и се поправих, — ако Бог искаше да сме равни, щеше да ни направи равни, а ако всички бяхме едни и същи, къде щяхте да търсите своята голяма любов?

Игрейн реши, че е по-добре да зададе нов въпрос.

— Вярваш ли в магии, брат Дерфел?

Помислих малко.

— Да — отвърнах. — Дори като християни можем да вярваме в магии. Какво са чудесата, ако не магии?

— А Мерлин наистина ли можеше да прави мъгла?

Свъсих вежди.

— Всичко, което правеше Мерлин, милейди, си имаше и друго обяснение. В морето често се появяват мъгли — всеки ден се намират загубени неща.

— И мъртвите възкръсват?

— Лазар е възкръснал, нали, а също и нашият Спасител — прекръстих се аз.

Игрейн послушно направи кръстния знак.

— А Мерлин възкръсна ли? — не мирясва Игрейн.

— Аз не мога да твърдя, че беше мъртъв — казах предпазливо.

— Но Сийнуин беше сигурна, нали?

— До края на живота си, лейди.

Игрейн замота в пръстите си плетения колан на роклята си.

— Но нали магическата сила на Свещения съд е да възстановява живота?

— Така ни казаха.

— Обаче Сийнуин е открила Свещения съд по вълшебен начин — каза Игрейн.

— Може би — съгласих се аз, — но мястото можеше да се открие и само като поразмислиш повече. Месеци наред Мерлин се бе ровил в спомените за Инис Мон. Той знаеше къде е било свещеното средище на друидите — до Лин Сериг Бач, и Сийнуин просто ни заведе до най-близкото място, където би могъл да бъде скрит Свещения съд. Но е факт, че тя сънува онзи сън.

— Ти също сънува на Долфоруин — каза Игрейн. — Какво ти даде Мерлин да пиеш?

— Каквото Нимю даде на Сийнуин при Лин Сериг Бач — вероятно запарка от червена мухоморка.

— Червена мухоморка! — ужаси се Игрейн. Кимнах.

— Затова така треперех и не можех да стана

— Можеше да умреш! — възмути се тя. Поклатих глава.

— Малцина умират от червена мухоморка, а и Нимю е много опитна в тези работи.

По-добре е да не казвам на Игрейн, че ако магьосникът иска да не умори човека, на когото дава настойката, най-сигурният начин е сам да изяде гъбата, а да даде за пиене собствената си урина.

— А може да е използвала и маносана ръж, но мисля, все пак, че беше червена мухоморка.

Игрейн се намръщи, когато свети Сенсъм заповяда на брат Маелгуин да спре да пее езическата си песен. Тези дни светецът е по-раздразнителен от обикновено. Боли го като пикае, сигурно има камък. Молим се за него.

— И какво стана после? — върна се Игрейн към нашия разговор.

— Отидохме си у дома. В Поуис.

— А при Артур? — попита тя настойчиво.

— И при Артур — казах аз, защото това е неговата история — разказ за нашия скъп военачалник, нашия законодател, нашия Артур.

 

Тази пролет в Кум Исаф беше великолепна. А може би когато си влюбен всичко ти изглежда по-красиво и по-ярко. Във всеки случай на мен ми се струваше, че никога не е имало толкова много иглики и зюмбюл, синчец и теменужки, лилии и минзухари. Сини пеперуди летяха над поляната, обрасла с пирей, който се опитвахме да изскубем поне край ябълковите дървета, потънали в розов цвят. Сред клоните им пееше въртошийка, край поточето прелитаха бекаси, а под сламения покрив на Кум Исаф бе свила гнездо една стърчиопашка. Имахме пет телета, всичките здрави и лакуми, и Сийнуин беше бременна.

Когато се върнахме от Инис Мон направих и за двама ни любовни пръстени. От вътрешната им страна гравирах кръст, но това не беше християнският кръст. Момичетата често носят пръстени с такива кръстове — знак, че вече не са девойки, а жени. Повечето момичета взимаха стиска слама от своя любим и я закачаха на гърдите си, а жените на копиеносците обикновено носеха воински пръстени с надраскан отвътре кръст. Жените с по-висок ранг рядко си слагаха пръстени, защото ги смятаха за просташки символ. Някои мъже също имаха такива пръстени — Валърин, поуиският старейшина, например, носеше точно такъв любовен пръстен, когато умря в долината Лъг. Валърин беше сгоден за Гуинивиър преди тя да срещне Артур.

Нашите халки бяха от воински пръстени, направени от острието на сакска брадва, но преди да напусна Мерлин, който продължи своето пътешествие на юг към Инис Уидрин, тайно отчупих парченце от украсата на Свещения съд — беше едно миниатюрно златно копие, което лесно се отдели от стената на съда. Сложих го в една торбичка. Щом се прибрахме в Кум Исаф, занесох парченцето злато и двата воински пръстена на един майстор. Наблюдавах го докато стопи благородния метал и оформи от него два кръста, които вгради в железните халки. Стоях там, защото исках да бъда сигурен, че майсторът няма да смени златото. След това занесох едната халка на Сийнуин, а другата беше за мен.

— Стиска слама щеше да свърши същата работа, Дерфел — каза тя.

— Злато от Свещения съд със сигурност ще свърши по-добра работа — отвърнах аз. Ние винаги носехме тези пръстени, въпреки отвращението на кралица Хелед.

В онази красива пролет Артур дойде при нас. Завари ме в градината, съблечен гол до кръста, да скубя пирея — работа, която никога не свършва, също като преденето на вълна. Той ме поздрави още от потока, после закрачи нагоре по склона. Носеше сива ленена риза и тъмни панталони, нямаше меч.

— Обичам, когато мъжете работят — подразни ме той.

— Да плевиш пирей е по-тежко, отколкото да се сражаваш — изпъшках аз и се хванаха за кръста. — Да не си дошъл да ми помогнеш?

— Дойдох да видя Кунеглас — отвърна той и седна на някакъв камък до едно от ябълковите дървета.

— Война ли? — питах сякаш Артур можеше да има някаква друга работа в Поуис. Той кимна.

— Време е да събирам копиеносците, Дерфел. Особено Воините на Свещения съд — усмихна се моят господар. После настоя да чуе цялата история, макар че вероятно я беше слушал вече десетина пъти. След като свърших, благородно се извини за дето се бе съмнявал в съществуването на Свещения съд. Сигурен съм, че Артур все още смяташе всичко това за пълна глупост, при това опасна, защото нашият успех бе разгневил християните в Думнония, които вярваха, както каза Галахад, че ние вършим дяволска работа. Мерлин беше отнесъл скъпоценния Свещен съд в Инис Уидрин, в кулата на своя замък. Според Мерлин Свещеният съд след време щеше да събере цялата си огромна мощ, но дори и в тези първи дни след пренасянето му в Думнония, независимо от враждебното отношение на християните, Съкровището бе донесло на страната нова самоувереност и спокойствие.

— Трябва да призная обаче — сподели Артур, — че на мен по-голяма увереност ми носят копиеносците като ги гледам как се събират. Кунеглас казва, че ще тръгне със своята войска следващата седмица. Силурците на Ланселот се събират при Иска, а хората на Тюдрик са готови за поход. Годината ще бъде суха, Дерфел, чудесно време за война.

Съгласих се. Ясеновите дървета се бяха разлистили преди дъбовете. Това бе знак, че лятото ще бъде сухо, а когато няма дъждове земята е твърда и стената от щитове стъпва на здрава основа.

— А моите хора къде трябва да се явят?

— При мен, разбира се — отвърна Артур. Замълча, после се усмихна срамежливо — Мислех, че ще ме поздравиш, Дерфел.

— Теб ли, господарю — запитах аз, сякаш не знаех. Исках да му дам възможност сам да ми каже новината.

Той се усмихна още по-широко.

— Гуинивиър роди преди месец. Момче, чудесно момче!

— Господарю! — възкликнах аз, уж изненадан от новината, макар че тя бе дошла при нас преди седмица.

— Той е здрав и гладен! Добро знамение.

Личеше, че е щастлив. Артур си беше такъв — обикновените неща в живота му доставяха удоволствие. Мечтаеше за здраво семейство в добре построена къща с добре гледано стопанство.

— Нарекохме го Гуидър — каза той и нежно повтори — Гуидър.

— Хубаво име, господарю — отбелязах учтиво и след това му казах, че и Сийнуин очаква дете. Артур веднага реши, че то ще бъде момиче и разбира се, ще се ожени за неговия Гуидър, когато му дойде времето. Той сложи ръка на рамото ми и ме поведе към къщата, където заварихме Сийнуин да обира каймака на млякото. Артур я прегърна сърдечно и я помоли да остави грижата за сметаната на слугите и да излезе с нас на слънце, за да поговорим.

Седнахме на пейката, която Исса направи под ябълковото дърво, засадено до вратата на къщата. Сийнуин го попита за Гуинивиър.

— Лесно ли беше раждането? — поинтересува се тя.

— Да — отвърна той и докосна железния амулет на врата си. — Наистина беше лесно и тя е добре! Само дето се тревожи, че след раждането ще изглежда по-стара, но това са глупости. Майка ми никога не е изглеждала стара. А детето ще се отрази добре на Гуинивиър — усмихна се като си представи как Гуинивиър ще обича своето момче колкото го обичаше самият той. Гуидър, разбира се, не беше първото му дете. Ирландската му любовница, Айлийн, го беше дарила с двама близнаци, Амхар и Лохолт, които вече бяха достатъчно големи, за да заемат местата си в неговата стена от щитове, но Артур не гореше от желание да бъде с тях.

— Те не ме обичат — призна той, когато го попитах за близнаците, — но пък харесват нашия стар приятел Ланселот — Артур ни погледна и двамата с тъжна молба за извинение за дето споменава това име, после добави — и ще се сражават сред неговите хора.

— Ще се сражават? — тревожно вдигна глава Сийнуин. Артур нежно й се усмихна.

— Дошъл съм да ви отнема Дерфел, милейди.

— Но трябва да ми го върнете, лорд.

— С богатства достатъчни да купите цяло кралство — обеща Артур, но после се обърна и погледна ниските стени на Кум Исаф, дебелия сламен покрив, който ни пазеше от студа и димящото торище до къщата. Имението ни беше по-малко от владенията на повечето господари в Думнония, на пък беше от тези земеделски имоти, които бяха характерни за благоденстващите свободни земеделци в Поуис и ние бяхме привързани към него. Очаквах Артур да направи някакво сравнение между сегашното ми скромно положение и бъдещите ми богатства, но вместо това той сякаш се натъжи.

— Завиждам ти за това, Дерфел.

— Вземи го ако искаш, господарю — предложих без да мисля, трогнат от копнежа в неговия глас.

— Обречен съм да живея сред мраморни колони и високи фронтони — засмя се той и прогони тъгата. — Аз заминавам утре. Кунеглас ще тръгне след десет дни. Ти ще можеш ли да дойдеш заедно с него? Или дори по-рано, ако успееш? И вземи храна колкото можеш да носиш.

— Къде се събираме?

— В Кориниум — каза той, стана и се загледа към долината, после отново се обърна към мен. — Още една дума може ли? — помоли с усмивка.

— Отивам да видя докъде е стигнала Скарач със сметаната — надигна се Сийнуин, доловила учтивия му намек. — Пожелавам ви победа, лорд — приближи се до него и го прегърна за довиждане.

Двамата с Артур тръгнахме нагоре по долината. Той се възхищаваше на наскоро оформения жив плет, на грижливо подкастрените дървета и на малкия вир, който бяхме направили в потока, за да ловим риба.

— Не пускай прекалено дълбоки корени в тази земя, Дерфел — предупреди ме Артур. — Искам някой ден да се върнеш в Думнония.

— Нищо не би ми доставило по-голямо удоволствие, господарю — уверих го. Знаех, че Артур не беше виновен за моето изгнаничество — жена му и нейният съюзник Ланселот ме държаха далеч от родината.

Артур се усмихна, но смени темата.

— Сийнуин изглежда много щастлива.

— Наистина е щастлива. И двамата сме щастливи.

Той се поколеба за миг, после с авторитета на новоизлюпен баща реши да ме предупреди.

— Трябва да знаеш, че бременността понякога изнервя жените.

— Засега не съм забелязал такова нещо, но това са все пак първите седмици.

— Голям късмет имаш с нея — каза той тихо и сега като се връщам назад си мисля, че тогава за първи път усетих в думите му някаква критичност по отношение на Гуинивиър. — Раждането на дете е свързано с много тревоги и нерви — добави бързо, търсейки обяснение, — а покрай подготовката за война не мога с нищо да помогна. Бих искал да се задържам повече у дома, но уви.

Спря край един стар дъб, разцепен на две от паднала светкавица, която беше обгорила дебелия ствол, но дървото все още се бореше със смъртта, защото бе изкарало нови филизи.

— Трябва да те помоля за една услуга — тихо каза Артур.

— Каквото кажеш, господарю.

— Не бързай толкова, Дерфел, още не си чул за какво става дума — той замълча. Разбрах, че наистина щеше да ми бъде трудно да изпълня молбата му, щом толкова се притесняваше да ми я каже. Продължаваше да мълчи и да зяпа из гората по южния склон на долината, мърморейки нещо за елени и синчец.

— Синчец ли? — не повярвах аз на ушите си.

— Просто се чудех, защо елените не ядат синчец — поясни той. — Всичко друго ядат, а синчец не.

— Не знам, господарю.

Той се поколеба още миг, накрая ме погледна в очите.

— Помолих за среща на служителите на Митра в Кориниум — призна Артур.

Разбрах какво щеше да последва и гневът запълзя по вените ми. Получавал съм много награди за бойните се успехи, но нито една не ценях по-високо от принадлежността си към братството на митраистите. Митра е римският Бог на войната, който беше останал в Британия след като римляните си отишли. До мистериите на този Бог се допускат само мъжете, одобрени от посветените в култа. Сред посветените имаше воини от всички кралства — те се сражават един срещу друг или пък един до друг, но когато се срещнат в залата на Митра между тях настъпва мир и те избират за последователи на Митра само най-смелите сред смелите. Щом някой е посветен в култа на Митра, това означава, че най-добрите воини на Британия са го признали за един от тях. Беше чест каквато не бих дал с лека на ръка на който и да е. Разбира се, жени не се допускат до тайнствата на Митра. Даже ако някоя жена случайно станеше свидетел на мистериите, трябваше да бъде убита.

— Свиках братството — каза Артур, — защото искам да приемем Ланселот сред нас.

Знаех си, че е за това. Преди година Гуинивиър беше поискала същото от мен. Надявах се, че бе забравила своята нелепа идеята през изминалите месеци, но ето че в навечерието на войната, тя отново се бе заела с нея. Реших да отговоря дипломатично.

— Няма ли да е по-добре, господарю, ако крал Ланселот изчака докато разгромим саксите? Тогава със сигурност ще сме разбрали що за воин е.

Досега никой от нас не беше виждал Ланселот да се сражава в стена от щитове, а честно казано щях да се изненадам, ако го видех да се сражава през идващото лято, но се надявах, че моето предложение поне ще отложи с няколко месеца ужасния момент, в който трябваше да приема или да отхвърля молбата на Артур. Той обаче махна неопределено с ръка, сякаш идеята ми беше неуместна.

— Някои обстоятелства ме заставят да го изберем сега — каза той без да ме погледне.

— Какви обстоятелства?

— Майка му не е добре.

Направо ме разсмя.

— Това не може да бъде причина да посветим един мъж в тайнствата на Митра, господарю.

Артур се намръщи — знаеше, че аргументите му бяха неубедителни.

— Той е крал, Дерфел, и стои начело на кралска армия, която ще участва в нашата война. Не харесва Силурия и аз не мога да го виня за това. Мечтае за поетите, арфистките и залите на Инис Трийбс, но неговото кралство вече не съществува, защото аз не можах да изпълня клетвата си и не помогнах на баща му. Ние сме му длъжници, Дерфел.

— Не и аз, господарю.

— Длъжници сме му — настоя Артур.

— Все пак ще трябва да почака, ако иска да бъде посветен в тайнствата на Митра — казах аз твърдо. — Ако предложите името му сега, господарю, смея да твърдя, че то ще бъде отхвърлено.

Притесняваше се от такъв отговор още преди да бе отворил дума за Ланселот, но все още не се беше отказал от надеждата да ме убеди.

— Ти си ми приятел, Дерфел — започна той, аз махнах с ръка, защото говорехме за нещо съвсем различно, — и бих искал моят приятел да бъде почитан не само в Поуис, но и в Думнония — тук Артур откъсна поглед от обгорелия дъбов ствол и вдигна очи към мен. — Искам да бъдем заедно в Линдинис, приятелю. Ако ти подкрепиш името на Ланселот в залата на Митра, той със сигурност ще бъде избран.

В думите на Артур имаше много повече от онова, което беше казал. Той ми даваше да разбера, че именно Гуинивиър настояваше за кандидатурата на Ланселот и че моите прегрешения по отношение на Гуинивиър ще бъдат простени, ако изпълнех това единствено нейно желание. Дай гласа си за Ланселот, казваше ми той, и ще можеш да вземеш Сийнуин, да се върнеш в Думнония и да приемеш честта да станеш най-добрия боец на Мордред, с цялото богатство, земята и ранга, които придружават това високо положение.

По северния склон слизаха неколцина от моите копиеносци. Един от тях носеше агне в ръце и аз предположих, че майка му бе умряла и те го носеха на Сийнуин да го храни с мляко. Беше трудна работа да отгледаш агне сукалче, защото те могат само да сучат, така че Сийнуин им слагаше в устата парче плат, напоено с мляко. Малките сиротинки често умираха, но Сийнуин винаги се опитваше да ги спаси. Тя категорично беше забранила първородните за годината агнета да бъдат заравяни с ракитени кошници или пък да закачат кожите им по дърветата и стадото се разрастваше, въпреки пренебрегването на древните предпазни магии.

— Значи — въздъхнах аз — все пак ще предложиш Ланселот?

— Не аз. Борс ще го предложи. Борс го е виждал в сражение.

— Тогава да се надяваме, че Борс има златен език.

Артур се усмихна.

— Няма ли да отговориш сега на молбата ми?

— Сега отговорът ми едва ли ще ти хареса, господарю.

Той сви рамене, хвана ме за лакътя и ме поведе към вкъщи.

— Наистина ги мразя тия тайни общества — каза тихо и аз му повярвах, защото дотогава нито веднъж не го бях виждал на събранията в чест на Митра, макар да знаех, че е бил посветен преди много години. — Култове като този на Митра са създадени за да свързват мъжете, а те служат само за да ги разединяват. Пораждат завист. Но понякога, Дерфел, човек трябва да използва едно зло, за да се пребори с друго и аз съм намислил да създам ново общество от воини. Към него ще принадлежат всички мъже, които ще се сражават срещу саксите. Ще направя така, че това да бъде най-почитаната общност в цяла Британия.

— И най-голямата, надявам се — вмъкнах аз.

— Но без опълчението — поясни той, ограничавайки по този начин обсега на своята почетна общност в кръга на мъжете, които носеха копие, защото бяха дали клетва на своя господар, а не защото притежаваха някакъв къс земя. — Мъжете ще предпочитат да принадлежат към моето братство, вместо да бъдат посвещавани в някакви тайни мистерии.

— Как ще го наречеш?

— Не знам. Воини на Британия? Другарите? Копията на Кадарн? — изреждаше ги като на шега, но аз усещах, че говори сериозно.

— И мислиш, че ако Ланселот е един от тези Воини на Британия — казах аз, споменавайки първото от всички изредени имена, — няма да държи толкова на посвещението си в мистериите на Митра?

— Надявам се — призна той, — но не съм замислил всичко това заради Ланселот. Всеки от тези воини ще трябва да положи кървава клетва никога да не се сражава с друг воин от братството — Той бързо се усмихна. — Ако кралете на Британия се счепкат, аз ще съм ги надхитрил, защото воините им няма да се бият помежду си.

— Едва ли — отсякох аз кисело. — Клетвата към краля е по-висша от всички други, дори от твоята кръвна клетва.

— Добре тогава просто ще ги затрудня — заупорства той, — защото ще наложа мира, Дерфел, ще го наложа, а ти, приятелю, ще споделиш плодовете на този мир с мен в Думнония.

— Надявам се, господарю.

Артур ме прегърна.

— Ще се видим в Кориниум — каза той. Вдигна ръка за поздрав към моите копиеносци и отново погледна към мен. — Помисли си пак за Ланселот, Дерфел. И поразсъждавай над истината, че понякога трябва да пожертваме малко от гордостта си в името на по-голям мир.

След тези думи махна с ръка и си тръгна, а аз отидох да предупредя своите хора, че времето за стопанисване в Кум Исаф свърши. Трябваше да наточим копията, да изчукаме остриетата на мечовете и да освежим боята по щитовете, отново да ги лакираме и да подменим ремъците им. Щяхме пак да воюваме.

 

Тръгнахме два дни преди Кунеглас, който чакаше старейшините от западните планински краища на Поуис с техните воини, загърнати в груби рошави кожи. Кралят ме помоли да предам на Артур, че поуиската войска ще пристигне в Кориниум до една седмица, след това ме прегърна и се закле да бди над живота на Сийнуин. Тя щеше да се премести отново в Каер Сус, където малък боен отряд щеше да охранява семейството на Кунеглас, докато той беше на война. Сийнуин с нежелание напусна Кум Исаф — никак не й се нравеше преспективата да живее с Хелед и нейните две лели, но аз си спомних разказа на Мерлин за убитото куче в храма на Изида и за кожата му, наметната върху саката кучка и настоях Сийнуин да се премести заради мен, за мое спокойствие, в двореца на брат си. Накрая тя отстъпи.

Добавих шестима от моите хора към дворцовата охрана на Кунеглас и с останалите копиеносци, всички Воини на Свещения съд, тръгнахме на юг. На щитовете ни блестеше петолъчната звезда на Сийнуин; всеки от нас носеше по две копия, меч и огромен вързоп с двойно препечен хляб, осолено месо, твърдо сирене и сушена риба. Хубаво беше да тръгнем отново на поход, макар пътят ни да минаваше през долината Лъг, където се белееха на длъж и на шир костите на мъртвите, изровени от дивите прасета. Не исках, когато след няколко дни оттук минат хората на Кунеглас, тези кости да възкресят спомена за тежкото поражение. Затова изгубих половин ден в долината, но заровихме отново мъртвите, а те всичките бяха с по един отрязан крак. Когато нямаме възможност да изгаряме мъртвите, ние ги заравяме, но преди това им отрязваме крака, за да не може душата да броди. Затова сега погребвахме скелети с отсечен крак. И цял ден да бяхме работили едва ли щяхме да заличим следите от невероятната касапница. Оставих за малко работата и отидох до римското светилище, където моят меч бе отнел живота на друида Танабурс и където Нимю бе затрила душата на Гундлеус. Там на пода, на който все още личеше кръвта им, легнах сред покритите с паяжини черепи и се помолих да се върна здрав и читав при Сийнуин.

Следващата нощ прекарахме в Магнис. Цял свят разделяше този град от потъналите в друидска мъгла казани и разказваните нощем приказки за Съкровищата на Британия. Това беше Гуент, християнска територия, и тук всичко беше мрачно. Ковачите правеха върхове на копия, кожарите щавеха кожи, за да покриват с тях щитове, да правят ножници, колани и ботуши, а жените печаха твърдите тънки самуни хляб, които можеха да издържат по цели седмици. Хората на крал Тюдрик носеха своите римски униформи с бронзови нагръдници, кожени полички и дълги наметала. Сто от тях вече бяха потеглили към Кориниум, още двеста щяха да ги последват, макар и не под командването на своя крал, защото Тюдрик беше болен. Официално неговият син, престолонаследникът Мюриг, щеше да ги оглавява, но всъщност начело на войската щеше да бъде Агрикола. Той беше стар вече, но ходеше изправен, а белязаната му ръка все още можеше да върти меч. За него разправяха, че бил повече римлянин от самите римляни, а аз винаги малко се боях от свирепото му смръщено лице, но в онази пролетна утрин пред стените на Магнис той ме посрещна като равен. Късо остриганата му посивяла глава надникна от палатката, после той целият се показа в своята римска униформа и за мое учудване ме поздрави с прегръдка.

Агрикола огледа моите четиридесет копиеносци. Те изглеждаха раздърпани и развлечени в сравнение с неговите гладко обръснати войници, но той забеляза изрядно поддържаното им оръжие, а още по-добро впечатление му направиха големите ни вързопи, пълни с храна.

— От години проповядвам — изръмжа Агрикола, — че е безмислено да се изпращат копиеносци на война без вързоп пълен с храна, а какво прави Ланселот от Силурия? Изпраща ми сто души и нито един от тях не носи хляб — вече бяхме влезли в палатката му и той ми поднесе чаша кисело бяло вино. — Дължа ти извинение, лорд Дерфел.

— Съмнявам се, лорд — казах аз донякъде смутен от това признание, защото срещу мен седеше славен воин, при това достатъчно възрастен да ми бъде баща. Той обаче махна с ръка в отговор на моята скромност.

— Ние трябваше да бъдем в долината Лъг.

— Битката изглеждаше безнадеждна, лорд — казах аз, — ние бяхме отчаяни, а вие не.

— Но победихте, нали? — изръмжа той. И се обърна, защото внезапно нахлулият вятър се опита да размести двадесетината дървени цепленки, върху които имаше списъци на мъже и порциони. Агрикола затисна дървото с рог, пълен с мастило и отново погледна към мен. — Разбрах, че ще трябва да се срещнем с бика.

— В Кориниум — потвърдих аз. За разлика от своя господар Тюдрик, Агрикола беше езичник, но нямаше време за британските Богове, само за Митра.

— За да избираме Ланселот — навъсено добави Агрикола. Заслуша се в заповедите, които някой крещеше в неговия лагер, не чу нищо, което да го изстреля от палатката, затова отново погледна към мен. — Какво знаеш за Ланселот?

— Знам достатъчно, за да говоря срещу него.

— Но така ще засегнеш Артур? — в гласа му имаше изненада.

— Или него, или Митра — направих аз знака против злото. — А Митра е Бог.

— Артур говори с мен на връщане от Поуис — каза Агрикола — и ми обясни, че изборът на Ланселот щял да заздрави единството на Британия — той замълча навъсен. — Намекна ми, че му дължа тази услуга, защото не се бихме в долината Лъг.

Изглежда Артур осигуряваше гласовете един по един по всички възможни начини.

— Ами тогава дайте своя глас за Ланселот, лорд — казах аз, — един глас против е достатъчен, за да му попречи да стане един от нас, така че моят глас ще свърши работа.

— Не мога да лъжа пред Митра — твърдо заяви Агрикола, — пък и не харесвам Ланселот. Той беше тук преди два месеца, купуваше огледала.

— Огледала ли? — изсмях се аз. Ланселот имаше страст към огледалата и в красивия дворец на баща си, кацнал над морето в Инис Трийбс, той бе покрил стените на цяла стая с римски огледала. Сигурно всичките се бяха стопили в огъня, лумнал след превземането на двореца от франките и сега Ланселот изглежда възстановяваше своята колекция.

— Тюдрик му продаде едно огледало, направено от сплав от сребро и злато — каза ми Агрикола. — Голямо колкото щит и доста необичайно. Отразеният образ е толкова ясен, сякаш се оглеждаш в черен вир посред бял ден. И той плати добре за него.

А как иначе, помислих си аз, огледалата от такава сплав са голяма рядкост.

— Огледала — презрително изръмжа Агрикола. — Би трябвало да изпълнява задълженията си в Силурия, а не да купува огледала.

Откъм града на два пъти прозвуча рог и Агрикола грабна меча и шлема си, познал уговорения сигнал.

— Престолонаследникът — обясни ми той. Излязохме навън и наистина видяхме Мюриг да язди към нас. — Изнесох лагера си тук — сподели старият воин, докато гледаше как почетната гвардия се подрежда в две редици, — за да съм по-далеч от техните свещеници.

Принц Мюриг пристигна придружен от четирима християнски свещеници, които тичаха край коня му. Принцът бе млад човек, но когато го видях за първи път беше още дете. Впрочем това не беше много отдавна, но той криеше младостта си зад избухливия си нрав. Беше нисък, блед и слаб с рядка кафява брада. Известен със своята дребнава педантичност, той изпитваше невероятно удоволствие да се заяжда за подробности в съда и да слуша разправиите за щяло и за нещяло между служителите на църквата. Славеше се и със своята ученост — разправяха, че бил необорим в доводите си срещу пелагийската ерес, която толкова безпокоеше християнската църква в Британия. Освен това знаел наизуст всичките осемнадесет глави на Британското племенно право и родословието на десет британски кралски рода до двадесето коляно заедно с имената на подвластните им кланове и племена. При това почитателите на Мюриг твърдяха, че неговата жажда за знания била неутолима и не се задоволявал с наученото. За тях той изглежда беше самото въплъщение на ученолюбието и най-добрият оратор в Британия. Според мен обаче принцът беше наследил цялата интелигентност на баща си, но нито капка от неговата мъдрост. Не някой друг, а Мюриг навремето убеди Гуент да изостави Артур преди битката в долината Лъг. Това бе достатъчна причина да не го обичам, но въпреки това покорно се отпуснах на коляно, когато принцът слезе от коня си.

— Дерфел — каза той с невероятно пискливия си глас, — помня те — и без да ми кажа да стана мина покрай мен и влезе в палатката. Агрикола ми махна с ръка да ги последвам и аз, и така ме отърва от компанията на четиримата запъхтяни свещеници, които нямаха никаква работа в лагера освен да стоят до полите на своя принц. Мюриг беше облечен с тога. На врата му висеше тежък дървен кръст, закачен на сребърна верига. Моето присъствие изглежда не му се понрави, ако съдя по навъсения поглед, който ми отправи. После се обърна към Агрикола и с кисел тон занарежда нещо, но разговорът се водеше на латински, така че нямах представа за какво ставаше въпрос. Мюриг подкрепяше доводите си, размахвайки някакъв пергамент пред носа на стария воин, който търпеливо понасяше многословната му тирада.

Накрая Мюриг свърши, нави пергамента, пъхна го в гънките на тогата и се обърна към мен.

— Надяваме се не очакваш от нас да храним твоите хора, нали? — запита той, минал отново на британски език.

— Ние си носим храна, лорд принц — успокоих го аз, после се поинтересувах за здравето на баща му.

— Кралят има киста в корема — обясни Мюриг с неприятния си фалцет. — Налагаме го с лапи, лекарите редовно му пускат кръв, но уви, няма подобрение, явно такава е Божията воля.

— Повикайте Мерлин, лорд принц — предложих аз.

Мюриг примигна срещу мен. Беше късоглед и в усилията си да вижда по-ясно се вторачваше и присвиваше очи — може би затова винаги изглеждаше в лошо настроение. Изсмя се подигравателно на предложението ми.

— Ти, разбира се, си, моля да ми простиш тази забележка, известен като един от глупците, рискували живота си в кралството на Диурнач, за да върнат някаква купа в Думнония. Дълбока купа за разбъркване, ако не се лъжа?

— По-скоро казан, лорд принц.

Тънките устни на Мюриг трепнаха в бърза усмивка.

— Не ви ли дойде на ум, лорд Дерфел, че за времето на вашия поход, гуентските ковачи можеха да ви направят цяла дузина казани?

— Следващия път ще знам къде да си поръчам кухненските посуди, лорд принц — отвърнах аз. Мюриг се вкамени, поразен от иронията и нахалството на моя отговор, а Агрикола се усмихна.

— Разбра ли нещо от нашия разговор? — попита старият воин, когато Мюриг си тръгна.

— Не владея латински, лорд.

— Недоволстваше задето един от старейшините не си е платил данъците. Горкият човек ни дължи тридесет пушени сьомги и двадесет каруци нарязани дърва, а е докарал само пет каруци с дърва и нито една риба. Мюриг не ще да разбере, че племето на Силиг прекара тежка епидемия миналата зима, някои изловил незаконно всичката риба в река Уи и въпреки всичко Силиг ми е довел двеста копиеносци — Агрикола плю с отвращение. — По десет пъти на ден! По десет пъти на ден принцът идва тук с някакъв проблем, дето всеки полуинтелигентен чиновник от хазната би решил за нула време. Просто ми се иска баща му да си стегне превръзката на корема и да се върне на трона.

— Сериозно болен ли е Тюдрик?

Агрикола сви рамене.

— По-скоро е уморен, а не болен. Иска да се откаже от трона. Разправя, че ще се подстриже и ще стане свещеник — Агрикола се изплю на пода. — Но аз ще се оправя с нашия престолонаследник. Ще гледам неговите дами да тръгнат с нас на война.

— Неговите дами ли? — попитах аз, заинтригуван от ироничния тон, с който бе изречена тази дума.

— Може да е сляп като червей, лорд Дерфел, но момичетата ги забелязва веднага, като сокол полска мишка. Пада си той по жените, и колкото повече толково по-добре. И защо не? Нали е принц? — Агрикола свали колана с меча и го закачи на пирон забит в един от подпорните колове на палатката. — Утре ли потегляте?

— Да, лорд.

— Ела да вечеряме заедно довечера — покани ме той и ме побутна към изхода. Навън присви очи към небето. — Лятото ще бъде сухо, лорд Дерфел. Чудесно лято за избиване на сакси.

— И за велики нови песни — добавих аз възторжено.

— Често си мисля, че бедата на нас, бритите, е, че отделяме прекалено много време за песни и недостатъчно за избиване на сакси.

— Тази година няма да е така — уверих го аз, — не и тази година.

Това бе годината на Артур, годината за клане на сакси. Годината, в която се молих за пълна победа.

 

Щом излязохме от Магнис тръгнахме по правите римски пътища, които свързваха централните райони на Британия. Вървяхме с добра крачка и стигнахме в Кориниум само за два дни. Отново бяхме у дома, в Думнония и това изпълваше сърцата ни с радост. Петолъчните звезди на щитовете ни трябва да са изглеждали странни в очите на местните жители, но щом чуеха името ми всички коленичеха за благословия, защото аз бях Дерфел Кадарн, военачалникът задържал врага в долината Лъг и Воин на Свещения съд — хората в моята родина явно високо ме ценяха. Поне езичниците. В градовете и в по-големите села, където християните бяха по-многобройни, ни посрещаха по-скоро с проповеди. Поучаваха ни, че сме тръгнали да се бием със саксите по Божията воля, но въпреки това умрем ли в битка душите ни щели отидат в ада, ако още не сме се отрекли от по-старите Богове.

Повече се страхувах от саксите отколкото от ада на християните. Саксите бяха ужасен враг — бедни, очаяни и многобройни. В Кориниум се носеха злокобни приказки за нови кораби, приставащи почти ежедневно по източните брегове на Британия и всеки от тях бил пълен с железни воини и с техните гладни семейства. Нашествениците искаха земята ни и можеха да съберат стотици копия, мечове и двуостри брадви, за да ги пратят срещу нас. Но ние бяхме толкова уверени в себе си. Втурнахме се в тази война почти слепешката. Сигурно след ужасите в долината Лъг бяхме започнали да вярваме, че никой не може да ни победи. Бяхме млади и силни, Боговете ни обичаха и освен това имахме Артур.

В Кориниум срещнах Галахад. След раздялата ни в Поуис той бе помогнал на Мерлин да занесе Свещения съд в Инис Уидрин и бе прекарал пролетта във възстановената крепост Каер Амбра, откъдето заедно с воините на Сеграмор бе участвал в редица набези дълбоко в Лоегир. Саксите са се подготвили за нашето пристигане, каза той. На всеки хълм имаше пост и сигнален огън, който щеше да лумне щом ни забележеха, за да не можем да ги изненадаме. Галахад бе дошъл в Кориниум за големия Военен съвет, свикан от Артур. Беше довел със себе си Каван и другите воини от моя отряд, които бяха отказали да тръгнат с нас на север в земите на Диурнач. Каван падна на коляно и ме помоли да му разреша, на него и на останалите, да подновят клетвата си към мен.

— Не сме полагали клетва пред никой друг — увери ме той, — само пред Артур, а според него трябва да се върнем при теб, ако ти ни приемеш.

— Мислех, че вече си забогатял и си се върнал в Ирландия, Каван.

Той се усмихна.

— Още не съм изхвърлил дъската за игра, господарю.

Приех го, разбира се, отново на служба при мен. Той целуна острието на Хюелбейн и поиска разрешение да изрисува на щита си бяла звезда.

— Може да нарисуваш бяла звезда — казах аз, — но само с четири лъча.

— С четири ли, господарю — Каван погледна към моя щит. — Но твоят е с петолъчна звезда.

— Петият лъч е за Воините на Свещения съд — заявих аз. Това натъжи Каван, но трябваше да се съгласи с мен. Артур не би одобрил решението ми, защото с право щеше да забележи, че петият лъч става отличителен белег, който внушава, че някои от моите хора превъзхождат другите. Но воините обичат тези отличия, а мъжете, осмелили се да тръгнат по Тъмния път, го заслужаваха.

Отидох да поздравя хората, дошли с Каван. Бяха се разположили на лагер край река Чърн на изток от Кориниум. Край бреговете на малката река лагеруваха поне сто човека. Зад стените на града нямаше място за всички копиеносци, свикани от Артур. Войската всъщност трябваше да се събере при Каер Амбра, но всеки военачалник, дошъл в Кориниум за Военния съвет, бе довел своя свита. Тези мъже бяха достатъчни, за да придадат на бреговете на Чърн вид на военен лагер. Струпаните на пирамиди щитове от пръв поглед доказваха успеха на Артуровата стратегия — виждаше се черният бик на Гуент, червеният дракон на Думнония, лисицата на Силурия, мечката на Артур и щитовете на мъже като мен, удостоени с честта да имат свой собствен знак: звезди, соколи, орли, глигани, ужасният череп на Сеграмор и самотният християнски кръст на Галахад.

Кълхуч, братовчедът на Артур, бе вдигнал свой лагер с хората си, но побърза да дойде при нас, за да ме поздрави. Беше ми приятно отново да го видя. Бяхме се сражавали рамо до рамо в Беноик и аз го обичах като брат. Той беше циничен, смешен, весел, закачлив, невеж и груб, и воин, какъвто всеки мечтае да има до себе си в битка.

— Чувам, че си пъхнал самуна в пещта на принцесата — каза той след като се прегърнахме. — Щастлив пес си ти. Да не би да си накарал Мерлин да ти извърти някоя магия?

— Не една, а хиляда.

Той се засмя.

— И аз не мога да се оплача. Сега имам три жени, които си вадят очите непрекъснато и трите са бременни — захили се и се почеса по корема. — Аман от тия въшки. Човек не може да се отърве от тях. Остава ми утешението, че здравата нахапаха онова малко копеле Мордред.

— Нашият господар краля — подразних го аз.

— Малкото копеле — повтори той. — Казвам ти, Дерфел, бил съм го до кръв и пак неще да учи. Гадна крастава жаба — изплю се Кълхуч. — Значи утре ще говориш срещу Ланселот, а?

— Ти пък откъде знаеш? — Не бях споделил с никого решението си по този въпрос освен с Агрикола, а новината бе стигнала дори преди мен в Кориниум. Или може би хората познаваха твърде добре моята неприязън към краля на Силурия и просто смятаха, че не бих могъл да постъпя по друг начин.

— Всеки го знае — отвърна Кълхуч — и всички те подкрепят.

Той плъзна поглед край мен и плю.

— Гарвани.

Обърнах се и видях на другия бряг на Чърн процесия от християнски свещеници. Бяха десетина души — всички с черни роби, всичките с бради и всичките напяваха една от своите мрачни религиозни песни. Двадесетина копиеносци вървяха след свещениците и аз с изненада забелязах, че щитовете на някои от тях бяха с лисицата на Силурия, а на други с морския орел на Ланселот.

— Ритуалите не бяха ли обявени за след два дни? — попитах аз Галахад, който стоеше до мен.

— И ще бъдат след два дни — рече той. (Преди война винаги се изпълняват ритуали, за да се измоли благословията на Боговете — и на езическите божества, и на християнския Бог.) — Това прилича повече на покръстване — добави Галахад.

— Какво, в името на Бел, означава „покръстване“? — попита Кълхуч. Галахад въздъхна.

— Покръстването, скъпи ми Кълхуч, нагледно показва как Бог в своята милост измива човешките грехове, когато повярваш в него.

Това обяснение накара Кълхуч да избухне в смях. Един от свещениците, който затъкваше полите на расото си в колана, погледна сърдито към нас, после нагази в плитката вода край брега и с един прът заопипва дъното на плитката река да открие някое по-дълбоко място, подходящо за ритуала на покръстването. Непохватните му движения привлякоха тълпа отегчени копиеносци, които се струпаха на отсамния бряг точно срещу християните.

За известно време нищо съществено не се случи. Силурските копиеносци някак смутени охраняваха свещениците, докато ония с остриганите си темета виеха нещо като песен. Свещеникът във водата продължаваше да ръчка в реката с дългия кол, увенчан със сребърен кръст.

— Никога няма да успееш да хванеш пъстърва с това — провикна се Кълхуч, — защо не опиташ с рибарско копие?

Копиеносците на нашия бряг се засмяха, а свещениците ни погледнаха навъсено без да спират отегчителната песен. Някакви жени от града дойдоха и запяха с тях.

— Женска религия — плю Кълхуч.

— Това е моята религия, скъпи Кълхуч — измърмори Галахад. Той и Кълхуч спориха така през цялото време, докато воювахме в Беноик, но този спор бе вечен, както впрочем и тяхното приятелство.

Свещеникът откри достатъчно дълбоко място, където водата му стигаше до кръста и се опита да забие там прътта. Течението обаче проваляше опитите му и всеки път, когато водата събаряше кръста, копиеносците свиркаха и дюдюкаха. Сред зрителите имаше и християни, но те не се опитаха да спрат подигравките.

Накрая свещеникът успя да забие кръста, макар и не много здраво, и излезе от реката. Копиеносците отново засвиркаха и задюдюкаха при вида на кльощавите му бели крака и той припряно пусна мокрите поли на дрехата си да ги скрие.

Тогава се появи втора процесия. На нашия бряг се възцари пълна тишина. Копиеносците замълчаха почтително, тъй като идващите десетина воини придружаваха волска кола, покрита с бяло ленено платно. В нея седяха две жени — Гуинивиър и кралица Илейн, майката на Ланселот, и един свещеник. Най-странното беше, че този свещеник бе не някой друг, а епископ Сенсъм. Беше облечен с всички салтанати на епископското облекло — един куп пищни филони (дълго наметало, носено при специални случаи от църковните служители, б. пр.) и бродирани шалове, а на врата му висеше тежък кръст от червеникаво злато. Остриганото му теме розовееше, изгоряло от слънцето. Люхтигерн, както му викаше Нимю — господарят на мишките.

— Мислех, че Гуинивиър не може да го понася — учудих се аз, защото Гуинивиър наистина на времето ненавиждаше Сенсъм, а сега той се возеше в нейната кола. — Освен това Сенсъм не беше ли в немилост?

— Понякога лайната изплуват на повърхността — изръмжа Кълхуч.

— А Гуинивиър дори не е християнка — възмутих се аз.

— Я виж, с нея идва още едно лайно — вдигна ръка Кълхуч, сочейки група от шест конници, които яздеха след трополящата волска каруца. Водеше ги Ланселот. Беше възседнал черен кон и беше облечен само с карирани панталони и бяла риза. От двете му страни бяха синовете на Артур, Амхар и Лохолт, в пълно бойно облекло — шлемове с пера, плетени ризници и дълги ботуши. Зад тях яздеше още един воин с ризница, а другите двама носеха дълги бели роби на друиди.

— Друиди? — удивих се аз — На християнско покръстване?

Галахад вдигна рамене — и той нямаше обяснение за това. Двамата друиди бяха млади яки мъже с красиви тъмни лица, гъсти черни бради и дълги грижливо сресани черни коси, които се спускаха зад остриганите им тонзури — една тясна обръсната ивица над челото. Всеки от тях носеше черен жезъл, закичен с метличина, но и меч на кръста, което беше необичайно за друиди. Воинът, който яздеше с тях, не беше мъж, а жена — висока, изправена, червенокоса жена. Невероятно дългата й коса се стелеше под ръба на сребърния й шлем и стигаше чак до гърба на коня.

— Казва се Ейд — осведоми ме Кълхуч.

— Коя е тя?

— А ти коя мислиш? Прислужничка в кухнята му, може би? Тя му топли леглото — захили се Кълхуч. — Не ти ли напомня на някого?

Напомняше ми на Ледуис, любовницата на Гундлеус. Нима съдбата на силурските крале беше винаги да имат любовници, които яздят и носят меч като мъже? Ейд имаше дълъг меч на кръста си, беше нанизала на ръката си ремъка на щит с изобразен морски орел и държеше копие.

— На любовницата на Гундлеус — отговорих на Кълхуч.

— С тая червена коса? — Кълхуч бе разочарован от моята несъобразителност.

— На Гуинивиър — досетих се най-сетне аз. Наистина имаше някаква далечна прилика между Ейд и надменната Гуинивиър, която седеше до кралица Илейн. Илейн беше бледа, но иначе не забелязах никакви други доказателства за болестта, която според слуховете бавно я убиваше. Гуинивиър изглеждаше красива както винаги, раждането не беше оставило видими следи по нея. Не беше довела детето си, но аз и не очаквах това от нея. Гуидър без съмнение беше в Линдинис, в ръцете на своята дойка, достатъчно далече за да не може да безпокои съня на майка си като плаче.

Синовете на Артур слязоха от конете зад Ланселот. Все оше бяха твърде млади, едва възмъжали, за да носят копие в битка. Бях ги виждал много пъти, но не ги харесвах, защото не бяха взели и капка от практичния разум на баща си. Разглезиха ги като малки и сега бяха станали буйни, себични, алчни младежи, които не обичаха своя баща, презираха майка си Айлийн и си отмъщаваха за назаконния си произход на хора, които не смееха да се противопоставят на потомци на Артур. Бяха наистина жалки. Двамата друиди се смъкнаха от конете си и застанаха до волската кола.

Първи Кълхуч разбра какво се канеше да прави Ланселот.

— Ако бъде покръстен — изръмжа той до ухото ми, — няма да може да се присъедини към култа на Митра, нали така?

— И Бедуин беше християнин — припомних му аз, — а идваше на нашите събирания. При това той беше епископ.

— Скъпият Бедуин — обясни ми Кълхуч — играеше и от двете страни на дъската за игра. Когато умря, намерихме в къщата му изображение на Бел, а жена му ни каза, че правел жертвоприношения пред него. Ще видиш, че съм прав. Така Ланселот ще избегне позора да бъде отхвърлен от Митра.

— Може пък да е бил докоснат от Господ Бог — възпротиви се Галахад.

— Ако е така, твоят Бог просто си е изцапал ръцете — отвърна Кълхуч. — Прощавай, ако такова… оня ти беше брат все пак.

— Полубрат — уточни Галахад явно за да подчертае, че с Ланселот го свързва по-далечно родство.

Каруцата спря съвсем близо до брега на реката. Сенсъм се изтътрузи по надолнището до тръстиките и без да повдига полите на пищните си дрехи нагази във водата. Ланселот слезе от коня си и зачака на брега докато епископът стигне до кола с кръста. Сенсъм е дребен човек, така че водата там го заля чак до тежкия кръст, който висеше на тесните му гърди. Той се обърна към нас — станали по неволя негово паство — и издигна силния си глас.

— Тази седмица вие ще понесете копията си срещу врага и Бог ще ви благослови. Бог ще ви помогне! А днес, тук в тази река, ще видите доказателство за силата на нашия Бог. — Християните сред нас се прекръстиха, а езичниците, като Кълхуч и мен, плюха да прогонят злото.

— Виждате тук крал Ланселот! — продължи Сенсъм, махвайки с ръка към Ланселот, сякаш не го бяхме разпознали вече. — Той е героят от Беноик, кралят на Силурия и Лорд на орлите!

— Лорд на кое? — попита Кълхуч.

— И тази седмица — не му обърна внимание Сенсъм, — точно тази седмица, той трябваше да бъде приет сред гнусната пасмина, почитаща Митра — този лъжлив Бог на кръвта и гнева.

— Не можеше и да се надява на това — изрева Кълхуч сред дружния ропот на мъжете, почитатели на Митра.

— Но вчера — надвика ни Сенсъм — този благороден крал получи видение. Видение! Не някакво кошмарно бълнуване, предизвикано от лошо храносмилане или от пиян магьосник, а чисто и красиво видение, дошло от небето на златни крила. Свято видение!

— Аха, Ейд си е вдигнала полите — измърмори Кълхуч.

— Светата и благословена Майка Божия се яви на Ланселот — викна Сенсъм. — Самата Дева Мария, тази тъжна мадона, от чиято девствена и съвършена утроба се роди детето Иисус, Спасителят на цялото човечество. И вчера сред поток от светлина, сред облак от златни звезди, тя се явила на крал Ланселот и с нежната си ръка докоснала Танладуир! — Сенсъм отново махна назад с ръка, а Ейд тържествено измъкна меча на Ланселот, наричан Танладуир, ще рече „Светлия убиец! и го вдигна високо. Стоманата отрази слънчевата светлина право в очите ми и за миг ме заслепи.

— Нашата благословена Богородица обещала на краля, че с този меч ще бъде извоювана победа за Британия. Казала, че той е докоснат от ръката на Сина, белязана с гвоздей, и е благословен от ласката на Неговата майка. От днес нататък, заявила нашата Дева, този меч ще се нарича Острието на Христос, защото е свещен.

Ланселот, ако трябва да бъда честен, изглеждаше ужасно смутен по време на тази проповед. И нищо чудно — цялата тази церемония сигурно го притесняваше, защото той беше човек с голяма гордост и лесно ранимо достойнство, но въпреки това явно бе решил, че е по-добре да бъде потопен в реката, отколкото публично да бъде унижен като не бъде избран сред посветените в тайнствата на Митра. Сигурен, че няма да бъде приет в редовете на митраистите, той се бе съгласил публично да се откаже от старите Богове. Забелязах как Гуинивиър съзнателно избягва да гледа към реката и рееше поглед към бойните знамена, забити във валовете и край дървените укрепления, ограждащи Кориниум. Тя беше езичница, почитателка на Изида, всички знаеха, че мрази християнската религия. Но беше превъзмогнала своята омраза, явно притисната от необходимостта да подкрепи с личното си присъствие тази публична церемония, която щеше да спаси Ланселот от унижението на Митра. Двамата друиди разговаряха тихо с нея и понякога успяваха да я разсмеят.

Сенсъм се обърна с лице към Ланселот.

— Кралю господарю — викна той така че да може и ние на отсрещния бряг да го чуем — елате сега! Влезте във водите на живота, като малко дете да получите своето кръщение в името на благословената църква на единствения истински Бог.

Гуинивиър бавно се обърна да види как Ланселот ще нагази в реката. Галахад се прекръсти. Християнските свещеници на отсрещния бряг разпериха ръце за молитва, а жените коленичиха, вперили възторжено очи в красивия, висок крал, който застана във водата до епископ Сенсъм. Слънчевите лъчи играеха по водата и се гонеха с отблясъка от кръста на Сенсъм. Ланселот не вдигаше очи като че ли не искаше да вижда хората, които ставаха свидетели на този унизителен ритуал.

Сенсъм протегна ръка и я положи върху короната, увенчала главата на Ланселот.

— Приемаш ли — викна той, така че да го чуем всички — истинската вяра, единствената вяра, вярата в Христос, който умря заради нашите грехове.

Ланселот изглежда каза: «Да», макар никой от нас да не чу отговора му.

— Тогава — продължи Сенсъм, а аз се зачудих откъде такъв глас у такова човече, — отказваш ли се от всички други Богове и от всички други вери и от всички други нечисти духове и демони, идоли и дяволски изчадия, чиито нечисти дела заблуждават този свят?

Ланселот кимна и измънка нещо.

— А осъждаш ли — продължи епископът с явно удоволствие — и осмиваш ли ритуалите на Митра, признаваш ли, че те са изпражнения на Сатаната и ужас за нашия Господ Иисус Христос?

— Да — ясно чухме отговора на Ланселот.

— Тогава в името на Отца — викна Сенсъм — на Сина и на Светия Дух, аз те провъзгласявам за християнин — и тук епископът дръпна силно короната върху главата на Ланселот и го потопи целия в студената вода на Чърн. Сенсъм задържа Ланселот толкова дълго под водата като че ли искаше да го удави. Накрая го пусна и докато копелето плюеше и кашляше епископът отново заговори.

— Обявявам те за благословен, наричам те християнин и те зачислявам в свещената армия на Христовите воини — завърши Сенсъм.

Гуинивиър, без да знае точно какво се прави в такива случаи, учтиво започна да ръкопляска. Жените и свещениците подеха нова песен.

— Какво в светото име на светата блудница е «Светия Дух»? — заяде се Кълхуч с Галахад.

Но Галахад нямаше време за това. Обладан от щастие от покръстването на брат си, той се втурна към реката, прецапа я и застана пред Ланселот, точно когато онзи зачервен и почти задушен измъкваше главата си от водата, за да поеме първата си глътка въздух. Ланселот не очакваше да види Галахад пред себе си и за момент замръзна неподвижен, без съмнение изпълнен със съзнанието, че Галахад бе мой приятел. Но после внезапно си спомни, че току-що му бяха вменили християнска любов и се остави в ръцете на своя полубрат, който възторжено го прегърна.

— Няма ли и ние да целунем кучия син? — захили се Кълхуч към мен.

— Остави го — казах аз. Ланселот не ме беше видял и аз нямах никакво желание да ме вижда, но точно тогава ме забеляза Сенсъм, който беше излязъл от реката и се опитваше да изцеди водата от тежките поли на дрехите си. Господарят на мишките просто не можеше да отмине враг без да го предизвика и сега не устоя на изкушението.

— Лорд Дерфел! — викна епископът.

Не му обърнах внимание. Но Гуинивиър чу името ми и рязко извърна глава. Изостави Ланселот и Галахад, с които разговаряше, и сопнато заповяда на коларя да потегля. Той сръчка воловете с остена и каруцата тръгна. Ланселот бързо се метна вътре, зарязвайки своите последователи на брега на реката. Ейд подкара коня си след волската кола, хванала юздите на кралския кон.

— Лорд Дерфел! — викна отново Сенсъм.

Обърнах се неохотно към него.

— Какво има, епископе?

— Бих ли могъл да ви убедя да последвате крал Ланселот във реката на изцелението?

— Скоро се къпах — при последното пълнолуние — отговорих аз и воините на нашия бряг се засмяха. Сенсъм се прекръсти.

— Ще трябва да се изкъпеш в свещената кръв на Господния агнец — викна той, — за да измиеш нечистотиите, оставени в душата ти от Митра! Ти си едно зло, Дерфел, грешник, идолопоклонник, дяволово изчадие, сакска издънка, господар на курва!

Последната обида събуди гнева ми. Другите обиди бяха просто празни думи, но Сенсъм, макар и умен, никога не проявяваше благоразумие при подобни публични противоборства и сега не можа да се сдържи и да спести тази последна обида, насочена срещу Сийнуин. Втурнах се срещу него през реката, сподирен от окуражителните възгласи на воините от източния бряг на Чърн. Те се развикаха още по-високо, когато изплашеният Сенсъм хукна да бяга. Беше доста далеч от мен, освен това бягаше бързо, но мокрите поли на купищата тежки дрехи върху него се замотаха в краката му и не след дълго аз го застигнах и го спънах с копието си. Той се просна по очи сред маргаритките и жълтите иглики.

Извадих Хюелбейн и опрях острието в гърлото му.

— Не чух добре как ме нарече накрая, епископе.

Той не отвърна, а хвърли поглед към другарите на Ланселот, които приближаваха към нас. Амхар и Лохолт бяха извадили мечовете си, но двамата друиди само ме наблюдаваха с неразгадаем израз на лицата. През това време Кълхуч вече бе прекосил реката и застана до мен, както и Галахад. А разтревожените копиеносци на Ланселот ни гледаха от далеч.

— Та какво каза накрая, епископе, чий господар съм аз? — попитах отново аз, докосвайки гърлото му с Хюелбейн.

— На Вавилонската курва! — изхърхори той отчаяно, — всички езичници я почитат. Блудницата, лорд Дерфел, истински звяр! Антихристът!

Усмихнах се.

— Аз пък си помислих, че обиждаш принцеса Сийнуин.

— Не, лорд, не! Не! — сключи той ръце. — Никога!

— Закълни се тогава.

— Кълна се, лорд! В Светия Дух, кълна се.

— Не знам кой е Светият Дух, епископе — охладих аз ентусиазма му и натиснах с върха на Хюелбейн адамовата му ябълка. — Закълни се пред моя меч. Целуни го и ще ти повярвам.

В този момент Сенсъм ме намрази. И преди не ме харесваше, но сега направо ме ненавиждаше. Въпреки това опря устни до острието на Хюелбейн и целуна стоманата.

— Не съм искал да обидя принцесата. Кълна се.

Задържах Хюелбейн върху устните му за миг, после прибрах меча в ножницата и оставих Сенсъм да се изправи.

— Мислех, че пазиш Свещено бодливо дръвче в Инис Уидрин, епископе?

Той се опита да изчисти тревата от мокрите си дрехи и сопнато ми отговори:

— Бог ме призова да свърша по-висши дела.

— Разкажи ми за тях.

Той ме погледна, очите му бяха пълни с омраза, но страхът надделя.

— Бог ме призова да застана до крал Ланселот, лорд Дерфел. А Неговата милост смекчи сърцето на принцеса Гуинивиър. Тая надежди, че и тя някои ден ще види неугасващата Му светлина.

Това ме разсмя.

— Тя вижда светлината на Изида, епископе, и ти много добре знаеш. Освен това те мрази, боклук такъв, така че кажи какво си и дал, та си я накарал да промени решението си.

— Аз да й дам на нея? — престори се той на удивен. — Че какво мога аз да дам на една принцеса? Аз нямам нищо, аз съм беден, за да служа на Господа, аз съм само един скромен свещеник.

— Ти си една крастава жаба, Сенсъм. Мръсотия под ботушите ми — плюх, за да прогоня злото. От думите му предположих, че идеята за покръстването на Ланселот е била негова, и че именно тази идея бе спасила силурския крал от унижението да бъде отхвърлен от Митра. Но не вярвах, че това предложение е било достатъчно, за да помири Гуинивиър със Сенсъм и неговата религия. Той сигурно й беше дал нещо или й беше обещал нещо. Знаех, че няма да си признае, затова само плюх още веднъж, а той, решил, че храчката е знак да си върви, пъргаво затича към града.

— Хубаво представление — каза хапливо единия от двамата друиди.

— А пък лорд Дерфел Кадарн — добави другият — се слави с вкус към хубавото.

Щом погледнах към него, той кимна и се представи.

— Динас.

— А аз съм Лавейн — каза другарят му. И двамата бяха високи, с телосложение на воини, а лицата им бяха твърди и самоуверени. Дрехите им бяха ослепително бели. И двамата имаха дълги черни коси, грижливо вчесани — взискателност, която изглеждаше някак смразяваща на фона на техните каменни лица. Безизразните им лица ми напомняха на Сеграмор. Пълна противоположност на Артур, който беше прекалено нервен и неспокоен, докато Сеграмор и някои други велики воини, стояха с каменни лица, които смразяваха противника в битка. Аз например никога не изпитвам страх, когато срещу мен има шумен враг, но съм нащрек при спокоен противник, защото тези мъже са най-опасни. Тия двама друиди притежаваха същата спокойна увереност. Освен това много си приличаха и аз предположих, че са братя.

— Ние сме близнаци — каза Динас, сякаш прочел мислите ми.

— Като Амхар и Лохолт — добави Лавейн, махвайки към синовете на Артур, които още стояха с извадени мечове. — Но могат да ни различават, защото аз имам белег тук — Лавейн докосна дясната си буза, където една бяла черта се врязваше в рошавата му брада.

— Спомен от долината Лъг — намеси се Динас. Подобно на брат си и той имаше невероятно дълбок глас, прекалено дрезгав за неговата възраст.

— Видях Танабурс в долината Лъг — казах аз, — помня и Иорует, но мисля, че нямаше други друиди във войската на Горфидид.

Динас се усмихна.

— В долината Лъг се бихме като воини.

— И оставихме там нашия дял убити думнонци — добави Лавейн.

— Подстригахме се за друиди веднага след битката — обясни Динас. Гледаше ме без да мига и без да отмества очи. — А сега — продължи той — служим на крал Ланселот.

— Неговите клетви са и наши клетви — включи се отново Лавейн. В думите му звучеше някаква далечна заплаха.

— Как може друиди да служат на християнин? — предизвиках ги аз.

— Като използват по-стари магии заедно със своите, разбира се — отговори Лавейн.

— А ние наистина правим магии, лорд Дерфел — добави Динас, вдигна празната си ръка, сви я в юмрук, обърна я и разтвори пръсти — на дланта му лежеше яйце на дрозд. Той го захвърли небрежно. — Служим на крал Ланселот по собствена воля. Неговите приятели са и наши приятели.

— А неговите врагове са и наши врагове — завърши Лавейн вместо брат си.

— А ти — не можа да се сдържи синът на Артур Лохолт и се присъедни към това предизвикателство — ти си враг на нашия крал.

Погледнах към двамата по-млади близнаци — неопитни и непохватни младежи, които се отличаваха с прекомерна гордост и твърде малко разум. И двамата бяха наследили издълженото скулесто лице на баща си, но не приличаха на него, защото чертите им бяха изкривени от раздразнителния им нрав и дълбока обида.

— И защо да съм враг на твоя крал, Лохолт? — попитах го аз.

Той не знаеше какво да каже и никой от другите не отговори вместо него. Динас и Лавейн бяха твърде умни, за да започнат кавга тук, въпреки че наблизо стояха копиеносците на Ланселот. До мен бяха Кълхуч и Галахад, а отвъд бавните води на Чърн имаше десетки воини, които биха застанали на моя страна. Лохолт се изчерви, но не каза нищо.

Блъснах меча му настрана с Хюелбейн и се приближих плътно до него.

— Послушай съвета ми, Лохолт — казах му тихо. — Избирай враговете си по-мъдро, отколкото приятелите си. Няма за какво да се карам с теб, нито пък имам желание за това, но ако ти искаш да бъдем врагове, тогава мога да те уверя, че нито любовта ми към баща ти, нито моето приятелство с майка ти може да ме спре да вкарам Хюелбейн в корема ти и да закопая душата ти в някое торище — скрих меча в ножницата. — А сега върви.

Той примигна срещу мен, но нямаше кураж да се бие. Отиде да вземе коня си и Амхар тръгна с него. Динас и Лавейн се засмяха, а Динас дори ми се поклони. — Победа! — изръкопляска той.

— Разгромени сме — каза Лавейн, — пък и какво друго можехме да очакваме от един Воин на Свещения съд? — добави той с присмех.

— И убиец на друиди — обади се Динас, без никакъв присмех.

— Нашият дядо Танабурс — довърши Лавейн и аз си спомних, че в Лейн Галахад ме беше предупредил за враждебното отношение на тези двама друиди към мен.

— Хората вярват, че е много глупаво да убиеш друид — продължи Лавейн с дрезгавия си глас.

— Особено ако този друид е нашият дядо — намеси си Динас. — Той ни беше като баща.

— Защото баща ни умря — каза Лавейн.

— Когато бяхме малки — довърши Динас.

— От нечиста болест — обясни Лавейн.

— И той беше друид — отново се обади Динас. — Той ни научи да правим заклинания. Можем да предизвикваме мана по житата.

— Можем да накараме жените да стенат — каза Лавейн.

— И да вкисваме млякото.

— Още докато е в гърдите на родилките — добави Лавейн, обърна се рязко и с поразителна подвижност се метна на седлото.

Брат му скочи на другия кон и пое юздите.

— Можем да правим и друго освен да разваляме мляко — каза мрачно Динас и точно както преди протегна празната си ръка, сви я в юмрук, обърна я и отново я отвори — на дланта му имаше петолъчна звезда, изрязана от пергамент. Усмихна се, после разкъса пергамента на парченца и ги пръсна из тревата.

— Можем да заличаваме звезди — каза той за сбогом и заби пети в хълбоците на коня.

Двамата се отдалечиха в галоп. Аз плюх. Кълхуч донесе копието ми, което бях изпуснал някъде, и ми го подаде. — Кои бяха тия, мътните да ги вземат? — попита той.

— Внуци на Танабурс — плюх аз за втори път срещу злото. — Вълчетата на един лош друид.

— И могат да заличават звезди? — гласът му звучеше несигурно.

— Само една звезда — не откъсвах аз очи от двамата ездачи. Знаех, че Сийнуин беше в безопасност в замъка на брат си, но знаех също, че ще трябва да убия двамата близнаци от Силурия, ако исках да си остане в безопасност. Проклятието на Танабурс още тегнеше над мен и носеше имената на Динас и на Лавейн. Плюх за трети път, пипнах и дръжката на Хюелбейн за щастие.

— Трябваше да убием брат ти в Беноик — изръмжа Кълхуч на Галахад.

— Да ми прости Бог — отвърна Галахад, — но май си прав.

Два дни след това пристигна Кунеглас и вечерта имаше Военен съвет, а след съвета под оградената с ореол луна и под светлината на пламтящи факли ние обрекохме копията си на войната срещу саксите. Ние, воините на Митра, потопихме остриетата на своите копия в бича кръв, но не се събрахме да избираме нови посветени. Нямаше нужда, Ланселот с покръстването си беше избегнал унижението да бъде отхвърлен, макар че за всички нас бе истинска мистерия как християнин може да държи на служба при себе си друиди.

В този ден дойде и Мерлин. Той ръководеше всички езически ритуали. Помагаше му Иорует от Поуис, но от Динас и Лавейн нямаше и следа. Пяхме бойната песен на Бели Маур, измихме копията си в кръв и се зарекохме да избием всички сакси. На следващия ден тръгнахме.

* * *

Саксите в Лоегир имаха двама влиятелни вожда. И те като нас имат големи вождове и по-незначителни крале, които властват над отделни племена. Някои от тези племена дори не се смятат за сакси, ами казват, че са англи или юти. Ние обаче наричахме всички сакси и познавахме само двама важни крале — Аел и Сердик. Те се ненавиждаха взаимно.

По онова време по-известният, разбира се, беше Аел. Той величаеше себе си с титлата «бретуалда», което на сакски ще рече «владетелят на Британия». Земите му се простираха на юг от Темза чак до границата на далечната Елмет. Неговият съперник Сердик владееше южното британско крайбрежие и територията му граничеше само със земите на Аел и с Думнония. Аел беше по-възрастен от Сердик, с повече земи и по-голяма войска, затова ние го смятахме за нашия основен враг. Вярвахме, че след като разгромим Аел, лесно ще се справим със Сердик.

Принц Мюриг от Гуент, дошъл на Военния съвет омотан с тогата си и с нелеп бронзов венец върху рядката си светлокестенява коса, предложи друга стратегия. С обичайната за него неувереност и привидна скромност той предложи да сключим съюз със Сердик.

— Нека се бие за нас! — каза Мюриг. — Той ще нападне Аел от юг, а ние ще ударим от запад. Знам, че не съм никакъв стратег — усмихна се принцът превзето, очаквайки някой от нас да каже противното, но всички сякаш си глътнахме езиците, — все пак и за най-невежия е ясно, че е по-добре да воюваш с един враг, отколкото с двама.

— Но ние имаме двама врагове — простичко напомни Артур.

— Така е наистина, вече подчертах това, лорд Артур. Но моето предложение, ако, разбира се, можете да го схванете, е да направим единия от тях наш приятел — Мюриг стисна ръцете си и примигна срещу Артур. — Съюзник — добави той, в случай, че Артур още не беше разбрал.

— Сердик — започна Сеграмор на своя ужасен британски, — няма чест. За него е толкова лесно да престъпи клетва, колкото за свраката да строши врабчово яйце. Не сключвам аз мир с такъв човек.

— Не можете да разберете — възропта Мюриг.

— Не сключвам мир с него — прекъсна го Сеграмор, изговаряйки бавно всяка дума, както се говори на малко дете. Принцът се изчерви и замълча. Страх го беше почти до смърт от нумидийския воин и нищо чудно, защото славата на Сеграмор беше толкова страшна, колкото и видът му. Лордът на Камъните беше висок мъж, слаб и бърз като камшик. Косата и кожата му бяха катранено черни. Издълженото му лице, набраздено от множество белези, получени в безброй битки, бе винаги намръщено, но под тази маска се криеше забавен и дори великодушен характер. Макар и да не владееше нашия език добре, Сеграмор можеше с часове да разказва край лагерния огън своите увлекателни приказки за далечни земи. Но повечето хора го познаваха единствено като най-страшния от воините на Артур, неумолимия Сеграмор страховит в битка и мрачен в мир. За саксите той беше черен зъл дух, изпратен от подземния свят. Аз обаче го познавах добре и го харесвах. Всъщност именно Сеграмор ме беше посветил в тайните на Митра и именно той се би рамо до рамо с мен в онзи дълъг и кървав ден в долината Лъг.

— Взел си е едно голямо сакско момиче сега — пошепна ми Кълхуч по време на съвета, — висока като върлина, а косата й като купа сено. Затова е отслабнал толкова.

— Ти като имаш три жени защо не си отслабнал — мушнах пръст в масивното му тяло.

— Аз ги гледам как готвят, Дерфел, а не как изглеждат и по това ги избирам.

— Имаш ли нещо да добавиш, лорд Кълхуч? — попита Артур.

— Не, братовчеде — весело отвърна Кълхуч.

— Тогава да продължим — обърна се Артур към Сеграмор и го попита какво мисли за възможността хората на Сердик да подкрепят Аел. Нумидиецът бе пазил границата ни със саксите през цялата зима и добре ги познаваше, но сега само вдигна рамене и заяви, че от Сердик всичко може да се очаква. Сеграмор беше чул, че двамата с Аел се срещнали и разменили дарове, но нямаше сведения да са сключили съюз. Според Сеграмор Сердик щеше да остави Аел да изтощава силите си срещу нас и докато думнонската войска си върши работата, той вероятно ще нападне по крайбрежието с надеждата да завладее Дурновария.

— Ако сключим мир с него… — опита отново Мюриг.

— Няма да сключваме мир с него — грубо го прекъсна крал Кунеглас. Той беше единственият крал сред присъстващите на съвета и единственият по-висш по ранг от престолонаследника на Гуент така че мнението на Кунеглас най-сетне затвори устата на Мюриг.

— Има още нещо, което трябва да знаете — предупреди ни Сеграмор. — Саксите вече имат кучета. Големи кучета — разтвори ръце той, за да ни покаже огромните размери на сакските бойни кучета. Всички бяхме чували за тези зверове и се страхувахме от тях. Разправяха, че саксите пускали кучетата секунди преди двете стени от щитове да се сблъскат и зверовете били толкова свирепи, че можели да направят огромни дупки в стената на противника и след това саксите атакували точно там.

— Аз ще се справя с кучетата — заяви Мерлин. Това бе единствената намеса на Мерлин по време на този военен съвет, но неговото спокойствие и увереност заличиха страховете на някои поизплашени воини. Неочакваното присъствие на Мерлин сред войската само по себе си внушаваше сигурност, защото той притежаваше Свещения съд и сега бе по-могъщ от всякога, дори в очите на християните. Всъщност повечето хора не разбираха предназначението на Свещения съд, но бяха доволни, че друидът изяви желание да придружи войската. С Артур начело и Мерлин до нас — как можехме да загубим?

След това Артур разпредели силите. Крал Ланселот с копиеносците на Силурия и един думнонски отряд щеше да пази южната граница от Сердик. Всички останали трябваше да се съберем при Каер Амбра и да тръгнем на изток по долината на Темза. Ланселот се направи на недоволен задето го отделяха от основната ударна сила, насочена срещу Аел, но Кълхуч, като чу разпорежданията на Артур, учудено поклати глава.

— Тоя отново се измъква от битката, Дерфел! — прошепна ми той.

— Не и ако Сердик го атакува — напомних му аз. Кълхуч хвърли поглед към Ланселот, застанал между двамата близнаци Динас и Лавейн.

— Пък и остава близо до своята покровителка, нали така? Не бива да се отдалечава прекалено от Гуинивиър иначе ще трябва сам да се оправя.

Не ме интересуваше. Олекна ми като разбрах, че Ланселот и хората му няма да бъдат в основната войска — по-спокойно щях да се изправя срещу саксите без да се оглеждам за внуците на Танабурс или да си мисля за някой силурски меч вдигнат зад гърба ми.

И тръгнахме. Армията беше неугледна, съставена от войските на три британски кралства. Някои от по-далечните ни съюзници още не бяха пристигнали. Очаквахме обещани подкрепления от Елмет и дори от Кърнау, но те щяха да се присъединят към нас при римския път, който минаваше югоизточно от Кориниум и след това поемаше на изток към Лондон.

Лондон. Римляните му викали Лондиниум, а преди това мястото се наричало просто Лондо, което според Мерлин означавало «диво място». Лондон бе нашата цел. Някога той бил голям град — най-големият в цяла римска Британия, а сега се рушеше в центъра на земите, откраднати от Аел. При едно славно нападение Сеграмор стигнал до стария град и влязъл вътре. Според него бритите там били наплашени до смърт от новите си господари. Сега се надявахме, че ще върнем свободата на тези хора. Надеждата възпламени цялата войска, макар че Артур непрекъснато отхвърляше подобна възможност. Според него задачата ни беше да заставим саксите да приемат битка, така че нямаше защо да мечтаем за руините на един мъртъв град. Но Мерлин не беше съгласен с това.

— Не идвам с вас, за да видя шепа мъртви сакси — каза ми той с презрение. — Каква полза ще има от мен докато вие избивате сакси?

— Разбира се, че ще има полза, господарю — уверих го аз. — Вашите магии плашат врага.

— Не ставай смешен, Дерфел. Всеки глупак може да подскача на един крак насам-натам пред войската, да криви лице и да проклина. Нямаш нужда от много умения, за да плашиш саксите. Дори смехотворните друиди на Ланселот биха могли да се справят с това! Не че са истински друиди, ама нейсе.

— Не са ли?

— Разбира се, че не са! За да си истински друид, трябва да учиш. Трябва да те изпитат. Да убедиш други друиди, че познаваш работата си, а аз никога не съм чувал някой друид да е изпитвал Динас и Лавейн. Освен ако Танабурс ги е изпитвал, а той пък е един друид… Явно не е бил от добрите, щом те е оставил жив. Не мога да уважавам некадърници.

— Но те правят магии, господарю.

— Правят магии! — изцвили той. — Единият от тия нещастници ти вади яйце от дрозд и ти си мислиш, че това е магия. Всеки дрозд може да го направи. Виж ако ти покажат яйце от овца, тогава може да се замислиш.

— Той извади и звезда, господарю.

— Дерфел! Какъв невероятен наивник си ти! — възкликна той. — Звезда, изрязана с ножици от пергамент. Чух за тази звезда. Не се бой, никаква опасност не заплашва скъпата ти Сийнуин. Ние с Нимю заровихме три черепа и… Е, няма нужда да ти разправям подробностите, но можеш да бъдеш сигурен, че ако ония мошеници само се доближат до Сийнуин, ще се превърнат в обикновени зелени змии. Тогава ще могат да си снасят яйца докато умрат.

Благодарих на Мерлин за магията. После го попитах защо всъщност тръгва с войската след като няма намерение да ни помогне срещу Аел.

— Заради свитъка, разбира се! — потупа той джоба на дългата си дреха.

— Свитъкът на Каледин ли?

— Че има ли друг? — изрепчи ми се той.

Свитъкът на Каледин беше съкровището, което Мерлин намери в Инис Трийбс и в неговите очи, този пергамент бе не по-малко ценен от всички Съкровища на Британия взети заедно. И нищо чудно, защото древният свитък описваше тайната на Съкровищата. На друидите им е забранено да записват каквото и да било, защото вярват, че който запише заклинание ще загуби магическата си сила. Така всичките им познания и ритуали се предават само от уста на уста. Но римляните толкова се страхували от британската религия, че преди да нападнат Инис Мон, подкупили един друид на име Каледин и го убедили да продиктува на някакъв римски писар всичко, което знае. Така в резултат на това предателство било запазено цялото древно познание на Британия. Мерлин ми беше разправял, че много от старите познания са забравени през изминалите векове, защото римляните жестоко преследвали друидите. Но сега благодарение на свитъка на Каледин Мерлин можеше да възвърне загубената мощ.

— И в свитъка се споменава Лондон, така ли? — осмелих се да попитам.

— Вай, вай, колко си любопитен — подигра ми се Мерлин, но после, дали защото беше чуден ден, или просто защото Мерлин бе в слънчево настроение, не знам, но той размисли и реши да задоволи любопитството ми. — В Лондон се намира последното от Съкровищата на Британия. Или поне се е намирало — добави колебливо. — Заровено е там. Мислех да ти дам една лопата, та да го изкопаеш, ама ти ще вземеш пак да забъркаш някоя каша. Спомни си само какво направи на Инис Мон! Обсадени и врагът ни превъзхожда по брой. Непростимо. Така че реших сам да свърша тази работа. Най-напред, разбира се, трябва да открия къде е заровено, а това може да се окаже трудничко.

— А затова ли, господарю, доведохте кучетата? — попитах аз, защото двамата с Нимю бяха събрали цяла глутница мръсни помияри, които сега придружаваха войската. Мерлин въздъхна.

— Позволи ми да ти дам един съвет, Дерфел. Когато си купиш куче, недей да лаеш вместо него. Аз знам за какво са тия кучета, Нимю знае, а ти не. Такава е волята на Боговете. Други въпроси имаш ли? Или ще ме оставиш да се порадвам на тазсутрешната разходка? — Мерлин удължи крачка, думкайки в земята с големия си черен жезъл на всяка стъпка.

Щом отминахме Калева, пред нас запушиха големи сигнални огньове, които известяваха за появата ни. Видеха ли дима, саксите, където и да се намираха в този момент, трябваше да подложат земята на опустошение. Изпразваха зърнените складове, изгаряха къщите и отвеждаха добитъка. А Аел винаги се оттегляше на един ден пред нас и по този начин ни увличаше все по-навътре в опустошената земя. Когато пътят минаваше през гори, винаги намирахме прегради от повалени дървета. Случваше се докато нашите хора се бореха с тежките стволове от някъде да профучи стрела или копие и да отнеме нечии живот или пък от гъстите храсталаци изкачаше някое от големите бойни кучета на саксите. Но това бяха единствените атаки на Аел, нито веднъж не построи стена от щитове срещу нас. Той отстъпваше, ние напредвахме и всеки ден вражи копия и стрели отнемаха живота на един-двама от нашите.

Много повече жертви взимаха болестите. Същото ни се случи преди битката в долината Лъг — щом се събере голяма армия, Боговете винаги изпращат болести. Болните воини ужасно ни бавеха, но трябваше да вървят с нас, защото иначе трябваше да ги оставим на сигурно място и да им оставим копиеносци да ги пазят от сакските бойни отряди, които непрекъснато обикаляха фланговете ни. През деня ги виждахме в далечината, а нощем огньовете им блещукаха на хоризонта. Всъщност не ни бавеха толкова болните, колкото самото придвижване на огромното мнозинство, съставляващо нашата войска. За мен е непонятно как трийсет копиеносци могат с лекота да изминат двайсет мили за един ден, а двайсет пъти по-голяма войска колкото и да се старае, не може да мине повече от осем-девет мили за същото време. Ориентирахме се по римските камъни, вкопани край пътя, които отбелязваха броя на милите до Лондон. След известно време престанах да ги гледам, за да не ме подтискат мислите за изминатия път.

Волските коли също ни бавеха. С нас имаше четиридесет големи каруци, в които бяхме натоварили храната и резервните оръжия и те се влачеха със скоростта на охльови зад нас. Ариергардът беше под командването на принц Мюриг. Той се суетеше около каруците, постоянно ги броеше и все се оплакваше, че копиеносците отпред вървели прекалено бързо.

Славните конници на Артур яздеха начело на войската. Бяха петдесет на брой, всички с големи космати коне, отглеждани дълбоко във вътрешността на Думнония. Други конници, които за разлика от воините на Артур не бяха облечени с плетени ризници, яздеха напред като разузнавачи. Някои от тях не се връщаха, но не след дълго намирахме отсечените им глави, оставени на пътя.

Основната част от войската се състоеше от петстотин копиеносци. Артур реши да не взима опълченци, защото тези земеделци рядко носеха подходящи оръжия. Така че всички ние бяхме воини заклели се да служат на някои военачалник, всички бяхме въоръжени с копия и щитове, а повечето имаха и мечове. Не всеки можеше да си позволи да има меч, но Артур беше разпратил заповед из цяла Думнония домакинствата, в които има меч, но няма воин под клетва, да предадат оръжието. По този начин бяха събрани осемдесет меча, които Артур раздаде на воините от нашата армия. Някои от нас — малцина — носеха пленени сакски бойни брадви, макар други, като мен, да не харесваха това неповратливо оръжие.

И за всичко това бе платено? За мечовете и новите копия, за новите щитове и каруците, за воловете, брашното, ботушите, щандартите, юздите, казаните за готвене, шлемовете, наметалата, ножовете, подковите за конете, осоленото месо? Артур се засмя като видя удивената ми физиономия.

— Благодарение на християните, Дерфел.

— Дали са още пари? — не повярвах аз. — Мислех, че в това виме вече няма мляко.

— Сега вече наистина няма — каза Артур мрачно, — но не е за вярване колко пари събраха техните светилища, когато предложихме да превърнем пазителите им в мъченици, а още по-малко ще повярваш като разбереш в какви размери обещахме да върнем този заем.

— А ние върнахме ли въобще парите на епископ Сенсъм? — сетих се да попитам аз. Манастирът в Инис Уидрин, поверен на Сенсъм, бе осигурил съкровището, което убеди Аел да не воюва с нас по време на есенната кампания, завършила в долината Лъг. Артър поклати глава.

— Не. И той все ми напомня за това.

— Епископът май е намерил нови приятели — казах предпазливо аз. Опитът ми да проявя такт само разсмя Артур.

— Сега е личен свещеник на Ланселот. Нашият скъп епископ изглежда просто не може да остане дълго време на дъното. Като ябълка във ведро с вода — винаги изплува отгоре.

— Помирил се е и с жена ти — отбелязах аз.

— Обичам, когато хората разрешават споровете помежду си — каза Артур тихо, — но епископ Сенсъм наистина има странни съюзници напоследък. Гуинивиър го покровителства, Ланселот го издига, а Моргана го защитава. Какво ще кажеш за това? Моргана!

Артур обичаше сестра си и му беше болно, че тя така се отчужди от Мерлин. Управляваше Инис Уидрин със свирепа решимост сякаш за да докаже на Мерлин, че бе по-подходяща от Нимю като съратник, но Моргана отдавна бе изгубила битката за главна жрица на Мерлин. Според Артур старият друид я ценеше, но тя искаше да бъде обичана, а кой, попита тъжно Артур, можеше да обича една толкова обезобразена жена.

— Мерлин никога не е бил любовник на Моргана — довери ми Артур, — но тя се преструваше, че между тях има такива отношения. Мерлин пък нямаше нищо против тази лъжа, защото колкото по-странен изглежда в очите на хората, толкова по-щастлив се чувства. В действителност обаче не можеше да понася вида на Моргана без златната й маска. Тя е много самотна, Дерфел.

Нищо чудно, че Артур се радваше на приятелството между осакатената му сестра и епископ Сенсъм. Но за мен беше странно, че най-ревностният проповедник на християнството в Думнония може така да се сприятели с Моргана — езическа жрица, прочута със своята власт. Господарят на мишките, мислех си тогава, е като паяк, който плете странна паяжина. С последната си паяжина бе опитал да хване Артур, но не беше успял, а сега за кого ли плетеше така усърдно нова паяжина?

Нямахме новини от Думнония откакто към нас се присъединиха и последните ни съюзници. Бяхме откъснати, саксите ни бяха заобиколили отвсякъде, но все пак до нас достигнаха някои новини от вкъщи и те бяха окуражителни. Сердик не беше тръгнал срещу отрядите на Ланселот, а вероятно не беше тръгнал и на изток, за да подкрепи Аел. Последните съюзници, които се присъединиха към нас, бяха воините на Кърнау, водени от един стар приятел, препуснал в галоп край колоната да ме търси. Когато ме намери, той се изхлузи от седлото и падна в краката ми. Беше Тристан, принц и престолонаследник на Кърнау. Изправи се, изтупа праха от наметалото си и ме прегърна.

— Сега можеш да си спокоен, Дерфел — воините от Кърнау вече пристигнаха. Всичко ще бъде наред — заяви той и ме разсмя.

— Изглеждаш добре, лорд принц.

— Отървах се от баща си — обясни той. — Пусна ме да излетя от клетката. Сигурно се надява някой сакс да ми сцепи главата с брадвата си — изкриви той лице, наподобявайки умиращ човек и аз плюх, за да предотвратя злото.

Тристан беше красив, добре сложен мъж с черна коса, двуостра брада и дълги мустаци. Кожата му имаше нездрав вид, а лицето му често изглеждаше тъжно, но днес бе грейнало от щастие. Когато предишната есен Тристан дойде с неколцина воини да се сражава за нас в долината Лъг, бе проявил своеволие, пренебрегвайки решението на баща си. Разбрахме, че за наказание крал Марк го затворил в една отдалечена крепост на северното крайбрежие на Кърнау, където го държал цяла зима. Но сега явно беше размислил и бе освободил сина си, за да вземе участие в тази кампания.

— Пак сме семейство — обясни Тристан.

— Какво семейство?

— Моят скъп баща — иронично се усмихна принцът — си взе нова булка. Иала от Брослианд — (Брослианд бе единственото останало британско кралство в Арморика, управляваше го Будик синът на Камран, женен за Анна, сестра на Артур, което означаваше, че Иала беше племенница на Артур).

— Поредната мащеха. Шестата, ако не се лъжа?

— Седмата — поправи ме Тристан. — И е само на петнадесет лета, а баща ми е поне на петдесет. Аз съм вече на трийсет! — добави мрачно той.

— И още ли не си се оженил?

— Още. Баща ми обаче се жени и за двама ни. Бедната Иала. След четири години, Дерфел, ще я умори като другите, но засега е щастлив с нея. Износва я, както износи и другите преди нея — Тристан ме прегърна през раменете. — Чувам, че си се оженил.

— Е, сватба нямаше, но ми сложиха оглавника.

— Легендарната Сийнуин, а? — засмя се той. — Браво, приятелю, браво на теб. Някои ден и аз ще намеря моята Сийнуин.

— Дано да е скоро, лорд принц.

— Ще трябва да е скоро! Остарявам! Истински старец! Оня ден видях бял косъм в брадата си, ето тук — пъхна той пръст някъде при брадичката. — Виждаш ли го?

— Само един ли трябва да виждам? — присмях му се аз — Та ти си заприличал на язовец — продължих да го дразня, макар че в черната му брада имаше не повече от три-четири посивели косъма. Тристан се засмя. Тогава край нас изтича роб с десетина вързани на каишки кучета.

— Това да не са хранителни запаси за критични обстоятелства — попита принцът.

— На Мерлин му трябват за някаква магия и неще да ми каже за какво.

Кучетата на стария друид ни създаваха куп неприятности — трябваше да ги храним, а нямаше с какво; държеха ни будни по цяла нощ, защото непрекъснато виеха и се дърляха с другите кучета, които придружаваха нашите воини.

Ден след пристигането на Тристан стигнахме до Понтс, където пътят пресичаше Темза — над реката римляните бяха направили чуден каменен мост. Очаквахме да намерим моста разрушен, но разузнавачите ни съобщиха, че той си е цял целеничък. За наше учудване все още бе цял, когато пристигна и основната част от войската ни.

Това беше най-горещият ден откакто бяхме тръгнали на поход. Артур забрани преминаването на моста докато не пристигне и обозът ни. Затова хората започнаха да се разхождат край реката. Мостът се състоеше от единайсет арки. На всеки бряг имаше по две, които издигаха нивото на пътя, за да го отведат към седемте арки, стъпили в самата река. Три ствола и други донесени от водата отломки се бяха натрупали от едната страна на моста, така че на запад реката беше по-дълбока и по-широка, отколкото на изток. Водата се блъскаше в струпания от самата нея бент и го покриваше с пяна. На отсрещния бряг имаше римско селище — няколко каменни сгради, оградени от останките на земен насип. А на нашия бряг голяма кула, издигната в началото на моста, пазеше пътя, който минаваше под нейната висока рушаща се арка. Върху арката все още личеше римски надпис. Артур ми го преведе. Надписът известяваше, че мостът е построен по заповед на император Адриан.

— Това «император» титла ли е? — попитах аз.

— Да.

— По-висш ли е императорът от краля?

— Императорът е господар на крале — обясни ми Артур. Мостът бе помрачил настроението му. Той се разходи край арките, стъпили на брега, после отиде до кулата и сложи ръка на каменната й стена, докато се взираше в надписа.

— Представи си, че двамата с теб искаме да построим такъв мост, как бихме го направили?

Вдигнах рамене.

— Ами от дърво, господарю. Подпорите от бряст, а за останалото ще нацепим дъбови стволове.

Той направи кисела физиономия.

— А ще стои ли тоя мост над реката по времето на нашите праправнуци?

— Те ще си построят свой мост.

Артур тупна по каменната стена.

— Никой от нас не може да прави такава каменна зидария. Никой не знае как да издигне каменна кула насред реката. Дори нямаме спомени за това как се прави такова нещо. Притежаваме огромно съкровище, което се топи пред очите ни с всеки изминал ден, а ние не знаем как да го задържим, нито как да го увеличим.

Замълча и погледна назад — първите каруци от обоза на Мюриг се показаха в далечината. Разузнавачите бяха претърсили доста навътре горите и от двете страни на пътя — не бяха открили и следа от сакси, но Артур все още беше нащрек.

— Ако бях на тяхно място, щях да изчакам войската да премине и да нападна каруците — обясни ми той. Затова реши най-напред да изпрати оттатък реката един отряд, след него обоза на Мюриг, който трябваше да влезе зад рушащия се наземен насип, ограждащ някогашното римско селище и едва тогава да пусне основната част от войската през моста.

Челният отряд бе съставен от моите хора. По брега отвъд реката имаше по-малко дървета и макар, че наличната растителност можеше да скрие една малка войска, никой не се появи. Единственото доказателство, което саксите бяха оставили за своето присъствие, беше една конска глава насред моста. Никой от хората ми не се осмели да мине покрай нея, докато не дойде Нимю да развали магията на врага. Тя просто плю върху главата. Каза ни, че сакските магии били слаба работа. След като мършата беше лишена от злата си сила, двамата с Исса я хвърлихме в реката.

Хората ми охраняваха земния насип, докато каруците и придружаващите ги воини влязоха зад укреплението. Галахад бе дошъл с мен и двамата занадничахме в старите римски сгради. По някаква причина саксите не желаеха да използват римски селища, предпочитаха собствените си дървени къщи със сламен покрив. В тия сгради обаче някои бе живял наскоро, защото в огнищата имаше пепел, а някъде подът беше старателно пометен.

— Може да са били наши хора — предположи Галахад, защото сред саксите живееха много брити, повечето като роби, но имаше и свободни брити, приели чуждото господство.

Сградите приличаха на казарми, но имаше и две къщи и нещо, което взех за зърнен склад, но когато отворихме изпочупената му врата, се оказа обор — тук бяха подслонявали добитъка за през нощта, за да го пазят от вълци. На пода имаше дебел подгизнал слой от слама и изпражнения, който така остро вонеше, че ако бях сам веднага щях да си изляза, но Галахад забеляза нещо в другия край на помещението и аз трябваше да го последвам, стъпвайки по мокрия опасно хлъзгав под.

Отсрещната стена правеше чупка в средата, където се оформяше обла ниша. Високо в нишата под мръсотията, наслоявана с години върху мазилката, бе нарисуван символ, който приличаше на Х, с изрисувано върху него Р. Галахад се вторачи в символа и се прекръсти.

— Това е било църква, Дерфел — каза той учуден.

— Но сега вони — опитах се да го върна към настоящето. Но той продължаваше да гледа с почит към символа.

— Тук са идвали християни.

— Вече не — потръпнах от нетърпимата воня и замахнах безпомощно срещу мухите, които бръмчаха около главата ми.

Галахад не забелязваше мирзимата. Мушна върха на копието си в плътния слои кравешка тор, смесена с гниеща слама и започна да рови. Едва успя да разчисти малка част от пода. Това, което откри, го накара да заработи още по-усърдно. Накрая разкри горната част от тялото на мъж, изобразен с малки мозаечни късчета. Човекът бе облечен като епископ и имаше сияние около главата. Едната му ръка беше вдигната и в нея държеше малък звяр с мършаво тяло и голяма рунтава глава.

— Свети Марк със своя лъв — каза Галахад.

— Мислех, че лъвовете са огромни зверове — разочаровах се аз. — Сеграмор разправя, че са по-големи от коне и по-свирепи от мечки — вгледах се в изпоцапаното с фъшкии зверче. — Това е като коте.

— Това е символичен лъв — укори ме Галахад. Опита се да разчисти още малко от пода, но мръсотията беше твърде стара, наслоена и лепкава. — Един ден ще построя голяма църква като тази. Огромен храм, където цял народ да може да се събира и да отправя молитви към своя бог.

— Да, и като умреш — задърпах го аз към вратата — някой кучи син ще вкара десет стада добитък да преживеят вътре зимата и ще ти бъде благодарен.

Той настоя да остане още минута, даде ми щита и копието си и разпери ръце за молитва.

— Това е Божи знак — развълнувано забърбори Галахад, когато най-сетне тръгна след мен към слънчевата светлина. — Ще възродим християнството в Лоегир, Дерфел. Това е знак за победа!

Тази стара църква, в която Галахад видя знак за победа, едва не стана причина за нашия разгром. На следващия ден тръгнахме на изток към Лондон, чиято близост отново събуди неосъществими надежди, а принц Мюриг остана в Понтс. Изпратил каруците напред с по-голямата част от охраната, но петдесет воини задържал, за да разчистят църквата от вонящата мръсотия. И Мюриг като Галахад бил дълбоко развълнуван, когато разбрал за съществуването на древната църква и решил да посвети отново храма на християнския Бог. За тази цел накарал своите копиеносци да оставят военните си доспехи и да изчистят сградата от фъшкиите и сламата, та да могат свещениците, тръгнали с престолонаследника на Гуент, да кажат молитвите необходими за възстановяване светостта на църквата.

И докато ариергардът се борел с натрупаните изпражнения, саксите, които през цялото време ни дебнеха, минали през моста и ги нападнали.

Мюриг избягал. Той имаше кон, но повечето от чистачите били избити, а също и двама от свещениците. След това саксите бързо настигнали каруците. Останалите воини от ариергарда се опитали да се противопоставят, но саксите ги превъзхождали по численост, обградили ги, сломили съпротивата им, след това започнали да избиват тежкоподвижните волове на всяка каруца, която пленявали.

По това време вече бяхме чули шума от бъркотията. Войската спря, а конниците на Артур се втурнаха в галоп назад, където ехтяха оръжия и крещяха умиращи. Нито един от нашите конници не беше готов за битка, просто защото беше много горещо — никой не би могъл да язди цял ден, облечен с ризница в такава горещина. Въпреки това само при вида на огромните коне саксите панически побегнали, но злото вече бе сторено. От четиридесет каруци осемнадесет бяха без волове и трябваше да ги изоставим. Освен това в повечето от тях храната бе разграбена или опропастена. Саксите бяха счупили буретата със скъпоценното ни брашно — пътят беше побелял от него. Събрахме колкото можахме в няколко наметала, но се получи една смес от брашно, песъчинки и клончета, та не ми се мислеше за хляба, който щеше да излезе от нея. Вече бяхме започнали да намаляваме дажбите, тъй като искахме храната да ни стигне поне за още две седмици. Но след нападението над обоза, където се намираше по-голямата част от храната, останаха провизии само за още една седмица поход и съвсем не беше сигурно, че ще ни стигнат докато се върнем в Калева или в Каер Амбра.

— В реката има риба — отбеляза Мюриг.

— Богове, само не риба пак — изръмжа Кълхуч, спомняйки си последните дни в Инис Трийбс.

— С рибата от реката не можем да изхраним цяла армия — каза Артур ядосано. Искаше му се да закрещи срещу Мюриг, да разголи неговата глупост, но Мюриг беше принц и възпитанието на Артур никога не би му позволило да унижи един принц. Ако аз или Кълхуч бяхме разделили ариергарда и оставили каруците без достатъчна охрана, Артур щеше да избухне, но Мюриг беше под закрилата на благородното си потекло.

Бяхме се събрали на Военен съвет северно от пътя, който тук вървеше все направо през еднообразна, обрасла с трева, равнина. Тук-там имаше дървета и сплетени хвойнови и глогови храсти. На съвета присъстваха всички военачалници и двадесетина по-нисши офицери, струпали се около нас да слушат. Мюриг, разбира се, твърдеше, че няма никаква вина — това никога нямало да се случи, ако му били дали повече хора.

— Впрочем — каза той — и трябва да ми простите, че изтъквам нещо, което, склонен съм да мисля, е повече от очевидно и няма нужда от моите обяснения, но армия, която пренебрегва Господ не може да се надява на успех.

— А защо Господ ни пренебрегна? — попита Сеграмор. Артур накара нумидиецът да замълчи.

— Стореното сторено — отсече той. — Сега трябва да решим какво ще става оттук нататък.

Но това, което стана, зависеше по-скоро от Аел, отколкото от нас. Той беше спечелил първата победа, въпреки че можеше и да не си бе дал сметка за размера на своя триумф. Бяхме навлезли дълбоко в неговата територия и сега ни заплашваше глад ако не успеехме да вкараме в капан неговата войска, да я унищожим и по този начин да навлезем в земи, които не са предварително опустошени. Разузнавачите ни успяваха да убият по някоя сърна, а по някога се натъкваха и на овце или крави, но подобни деликатеси бяха рядкост и изобщо не можеха да заместят загубеното брашно и сушено месо.

— Няма ли да спре, за да защити Лондон? — попита Кунеглас. Сеграмор поклати глава.

— В Лондон живеят брити. На саксите не им харесва там. Той ще ни остави да вземем Лондон.

— В Лондон ще има храна — каза Кунеглас.

— Но за колко време, кралю господарю? — попита Артур. — А дори и да я вземем с нас, после какво? Вечно ще бродим така с надеждата, че Аел ще ни атакува? — Той се загледа в земята и мислите изостриха чертите на лицето му. Тактиката на Аел вече беше съвсем ясна — щеше да ни остави да вървим и да вървим, а неговите хора щяха винаги да са пред нас и да отнасят нанякъде всичко за ядене, докато се изтощим и обезверим и тогава сакските пълчища щяха да ни пометат.

— Трябва да го накараме да ни нападне — каза Артур.

— Как моля ви се? — бързо замига Мюриг срещу него, а в гласа му трептеше зла ирония.

Друидите, които ни придружаваха — Мерлин, Иорует и други двама от Поуис, седяха заедно в единия край на Съвета. Мерлин беше окупирал един удобен за сядане мравуняк и сега вдигна жезъла си, за да привлече погледите ни.

— Какво правите, когато искате нещо ценно? — попита тихо той.

— Взимаме си го — изръмжа Агравейн. Той командваше тежката кавалерия на Артур, за да може Артур да командва цялата армия.

— Когато искате нещо ценно от Боговете — уточни въпроса си Мерлин, — какво правите?

Агравейн вдигна рамене. Ние също мълчахме.

Мерлин се изправи и щръкна над всички.

— Ако искате нещо — заобяснява той сякаш беше учител, а ние ученици, — трябва да дадете нещо. Трябва да направите жертвоприношение. Това, което исках най-много на света, беше Свещения съд. Затова заложих живота си в неговото търсене и постигнах желанието си, но ако не бяха пожертвал душата си, нямаше да получа този дар. Трябва да пожертваме нещо.

Християнската вяра на Мюриг бе засегната и той не можа да устои на желанието да подразни друида.

— Да пожертваме вашия живот, лорд Мерлин, щом това е свършило работа последния път — засмя се той и погледна към оцелелите си свещеници, подканяйки ги да се присъединят към шегата.

Смехът замря, щом Мерлин насочи черния си жезъл към принца. Държеше го неподвижен — върхът бе на сантиметри от лицето на Мюриг и остана така дълго след като никой вече не се смееше. Мерлин продължи да стои с протегнат жезъл докато тишината стана непоносима. Агрикола реши, че трябва да подкрепи своя принц и прочисти гърлото си. Черният жезъл само трепна и пресече опита на Агрикола да се намеси. Мюриг се размърда неловко, но сякаш бе онемял. Почервеня, запремигва и се сгърчи. Артур се намръщи, но нищо не каза. Нимю се усмихна, предусещайки съдбата на принца, останалите наблюдавахме мълчаливо, някои от нас трепереха от страх, а Мерлин продължаваше да стои неподвижен. Накрая Мюриг не издържа на напрежението.

— Аз се пошегувах! — викна той отчаян. — Не исках да ви обидя.

— Каза ли нещо, лорд принц? — запита Мерлин разтревожено, уж думите на Мюриг го бяха изтръгнали от някакъв унес. Свали жезъла. — Трябва да съм се унесъл в сън посред бял ден. Докъде бях стигнал? А, да, до жертвоприношението. Кое е най-скъпото нещо, което притежаваме, Артур?

Артур се замисли за секунди.

— Имаме злато, сребро, моята ризница.

— Дрънкулки — отсече Мерлин презрително.

За малко се възцари тишина, после мъжете, наобиколили Съвета, започнаха да предлагат свои отговори на Мерлиновия въпрос. Някои свалиха огърлиците си и ги размахаха във въздуха. Други предложиха да пожертваме оръжия — един дори назова Екскалибур, мечът на Артур. Християните нямаха отговор, защото въпросът на Мерлин беше свързан с езически обичаи, така че християните можеха единствено да предложат своите молитви. Но един воин от Поуис реши, че е най-добре да пожертваме някой християнин. Идеята му предизвика шумни одобрителни възгласи. Мюриг отново почервеня.

— Понякога си мисля — проговори Мерлин след като всички замлъкнаха, изчерпали въображението си, — че съм обречен да живея сред идиоти. Целият свят ли е полудял с изключение на мен? Нима няма сред вас поне един нещастен ограничен глупак да се досети кое е най-скъпото нещо, което притежаваме? Нито един?

— Храната — обадих се аз.

— А — викна доволно Мерлин. — Браво на теб нещастен ограничен глупако! Храната, идиоти такива — захвърли обидата си той срещу Съвета. Плановете на Аел се основават на убеждението, че ние нямаме достатъчно храна, значи ние трябва да го накараме да си мисли, че имаме в изобилие. Трябва да похабим храната, както християните похабяват молитвата. Трябва да я пръснем в пустите небеса, трябва да я разпилеем, да я изхвърлим, трябва — той замълча, за да подчертае значението на следващата дума — да я пожертваме — завърши Мерлин и зачака някой да издигне глас и да му се противопостави, но никой не се обади. — Намери някъде наблизо удобно място за битка с Аел — заповяда друидът на Артур. — Гледай да не си избереш твърде силни позиции, нали не искаш саксът да се откаже от сражението. Ти го примамваш, помни това, значи трябва да го накараш да повярва, че може да те разгроми. Колко време ще му е необходимо да подготви силите си за битка?

— Три дни — отвърна Артур. Той предполагаше, че хората на Аел са пръснати, тъй като ни следяха отдалече, обградили ни отвсякъде. За два дни щяха да свият обръча и да го превърнат в стегната войска, а третият ден целият щеше да отиде за привеждането й в боен ред.

— На мен ще ми трябват два дни — каза Мерлин, — значи ще опечете твърд хляб, който да ни стигне за пет дни, колкото да не умрем от глад — заповяда той. — Дажбите не трябва да са много щедри, Артур, защото жертвоприношението трябва да е истинско. След това намери своето бойно поле и чакай. Останалото остави на мен, но искам Дерфел и десетина от неговите хора да свършат една тежка работа. А има ли някой тук, който да разбира от дърворезба? — извиси глас Мерлин, та да могат всички мъже, струпани около Съвета, да го чуят.

Той подбра шестима. Двама бяха от Поуис, един носеше щит със сокола на Кърнау, останалите бяха от Думнония. Дадоха им брадви и ножове, но никой не разбра какво ще правят, докато Артур не намери подходящо бойно поле.

Беше си харесал една широка равна местност, сред която имаше леко възвишение, увенчано с тисови дървета. Склонът не беше стръмен, но все пак щяхме да имаме предимството на по-високо разположените позиции. Артур заби щандартите ни на този хълм. Около тях изникна лагер от покрити с тисови клони колиби. Нашите копиеносци щяха да се подредят в кръг около бойните знамена и да посрещнат Аел, ако ни нападне както се надявахме. Хлябът, който щеше да поддържа живота ни докато чакаме саксите, беше изпечен в издълбани в земята пещи.

Мерлин избра за себе си едно място на северната страна на хълма. Там имаше полянка, оградена с осакатени елши и поток, бреговете му бяха обрасли с трева, той криволичеше на юг към далечната Темза. Мерлин заповяда на моите хора да повалят три дъбови дървета, да ги изчистят от клоните и кората. След това изкопаха три дупки, в които трябваше да бъдат поставени дъбовите стволове, но преди това друидът заповяда на шестимата резбари да направят от дърветата три отвратителни идола. Иорует помагаше на Нимю и Мерлин. Тримата работеха с удоволствие, защото задачата им даваше възможност да измислят най-противни и страшни черти. Образите не приличаха на никой от познатите Богове, но за Мерлин това нямаше значение. Идолите не са за нас, каза той, а за саксите. Така под негово ръководство дърводелците създадоха три ужасни същества с животински лица, женски гърди и мъжки гениталии. А когато фигурите бяха завършени моите хора оставиха другата си работа и изправиха трите идола в изкопаните ями. Мерлин и дърворезбарите трамбоваха земята в основата и колоните застанаха прави.

— Отца и сина — заподскача Мерлин весело край идолите, — и светият дух — изсмя се той.

Междувременно моите хора бяха струпали огромен куп дърва пред ямите и сега върху него нахвърляхме последните запаси от храната. Най-напред заклахме всички останали волове и метнахме тежките им тела върху купа, та топлата им кръв да се стече по дърветата. Върху воловете поставихме всичко, което бяха теглили — сушено месо, сушена риба, сирене, ябълки, зърно и боб. А върху тези скъпоценни запаси хвърлихме труповете на две току-що уловени сърни и един заклан овен. Главата на овена с извитите рога бе прикована към централния стълб.

Саксите през цялото време ни наблюдаваха докато работехме. Бяха на другия бряг на потока и първия ден на два — три пъти хвърлиха срещу нас по някое копие, но после се отказаха от тези безполезни усилия и се задоволиха просто да ни наблюдават, заинтригувани от странните неща, които правехме. Усещах, че броят им нараства. Първият ден се виждаха едва десетина мъже сред далечните дървета, но вечерта на втория ден вече горяха поне двайсет огъня.

— Сега — рече Мерлин същата вечер — ще им покажем нещо интересно.

В кухненски гърнета взехме жар от запалените лагерни огньове на върха на възвишението и я отнесохме до огромната клада на полянката. Мушнахме жаравата в сплетените клони. Дърветата бяха зелени, но се разпалиха благодарение на сухата трева и клончета, които бяхме оставили най-отдолу. До падането на нощта огънят вече бушуваше. Пламъците осветяваха грубо издяланите идоли със зловещ блясък. Гъсти кълба дим се издигаха към небето и се отправяха към Лондон. Над изгладнелия ни лагер се разнесе изкусителна миризма на печено месо. Огънят пукаше и подкопаваше кладата, докато накрая тя се срути, изригвайки цели струи искри във въздуха. В свирепата горещина на пламъците мъртвите животни трепереха и се извиваха, сухожилията им се свиваха и опъваха, черепите им избухнаха. Топящата се мазнина засъска и лумна с бял пламък, който хвърли черни сенки върху трите грозни идоли. Кладата горя цяла нощ, изпепелявайки нашите последни надежди да си тръгнем от Лоегир без война до победа. Призори видяхме саксите да се промъкват към тлеещите останки и да ги оглеждат с любопитство.

След това зачакахме. Не стояхме съвсем бездейни. Наши конници отидоха на изток да разузнаят пътя към Лондон и съобщиха, че към нас се придвижват сакски отряди. Някои от нас сечаха дървета, с които положихме основите на един замък точно до рядката горичка на върха на възвишението. Нямахме нужда от тази сграда, но Артур искаше да създаде впечатлението, че изграждаме своя база дълбоко в Лоегир и оттук ще нападаме земите на Аел. Повярваше ли Аел в това, щеше да ни нападне със сигурност. Започнахме да правим и земен насип и тъй като нямахме подходящи сечива, успяхме да издигнем едно твърде ниско укрепление, но то изглеждаше достатъчно, за да внуши измамното впечатление, което целяхме.

Имахме си достатъчно работа, но въпреки това във войската настъпи разделение изпълнено с омраза. Едни подкрепяха Артур и Мерлин, а други, сред които и Мюриг, смятаха, че поначало сме възприели погрешна стратегия. Щяло да бъде много по-добре, твърдеше сега Мюриг, ако бяхме изпратили три или повече по-малки войски да завземат сакските крепости по границата. Трябвало да атакуваме и да предизвикваме, а не да влизаме в саморъчно направен капан в сърцето на Лоегир, където да умрем от глад.

— А може и да е прав — сподели с мен Артур на третата сутрин.

— Не, господарю — настоях аз и за да бъда по-убедителен посочих на север, където гъст дим издаваше присъствието на все по-нарастващото множество сакси, които се събираха отвъд потока. Артур поклати глава.

— Сега войската на Аел е там, но това не означава, че той ще атакува. Ще ни наблюдава, но ако има поне малко ум в главата, ще ни остави да изгнием тук.

— Бихме могли ние да го нападнем — предложих аз. Той отново поклати глава.

— Да поведеш войска между дървета и през поток в атака, значи да я поведеш към собствената й гибел. Единственият ни изход, Дерфел, е той да ни нападне. Просто се моли това да стане и то днес.

Но Аел не дойде, а беше петият ден след нападението на саксите над нашия обоз. Утре ще ядем трохи. След два дни щяхме да сме гладни като вълци, а след три щяхме да погледнем право в ужасните очи на поражението. Но каквото и да предричаха недоволстващите във войската, Артур не проявяваше безпокойство. Онази вечер той ме повика да се кача при него върху недовършената стена на нашия грубо граден замък. Слънцето бавно се спускаше към далечната Думнония. Покатерих се по трупите, набрах се на ръце и застанах върху най-горната греда.

— Погледни — посочи той на изток, където далеч на хоризонта имаше друго петно от сив дим, а под него, осветени от слънцето се виждаха къщите на един град — по-голям от всички градове, които познавах. По-голям от Глевум и от Кориниум, по-голям дори от Акве Сулис.

— Лондон — промълви с почуда Артур. — Надявал ли си се някога да го видиш?

— Да, господарю — отвърнах аз. Той се усмихна.

— Моят самоуверен Дерфел Кадарн — стоеше прав върху стената, хванал се за една грубо окастрена колона и не откъсваше поглед от големия град. Зад нас, в правоъгълника, образуван от четирите стени на дървената сграда, почиваха бойните коне. Горките животни вече бяха гладни, защото имаше много малко трева по изгорената от слънцето земя на възвишението, а ние не бяхме събрали фураж за тях.

— Не е ли странно — каза Артур, все още загледан в Лондон, — че Ланселот и Сердик вече може да са влезли в битка, а ние няма как да разберем.

— Моли се Ланселот да победи — мрачно го посъветвах аз.

— Това и правя, Дерфел — отвърна той. Тропна с крак по недовършената стена и изведнъж изтърси — Какъв шанс има Аел! Би могъл да посече тук най-добрите воини на Британия. И до края на годината, Дерфел, неговите хора могат да завладеят земите ни и да отидат чак до Севърнско море. И всичко ще бъде загубено. Цяла Британия! Загубена — повтори той сякаш тази мисъл го забавляваше. После се извъртя и погледна към конете. — Винаги можем да ги изядем. С месото им ще оцелеем още седмица — две.

— Господарю! — възмутих се аз от тази проява на песимизъм.

— Не се тревожи, Дерфел — засмя се той, — аз изпратих вест на нашия стар приятел Аел.

— Така ли?

— Жената на Сеграмор. Мала се казва. Какви странни имена имат тия сакси. Познаваш ли я?

— Виждал съм я, господарю.

Мала беше високо момиче с дълги мускулести крака и широки рамене. Сеграмор я беше пленил при един от своите набези в края на предишната година. Тя очевидно бе приела съдбата си безропотно. Откритото й лице рядко изразяваше някакви емоции. Като изключим гъстата златиста коса, която ограждаше това лице, в него нямаше нито една особено привлекателна черта, но въпреки това Мала притежаваше странен чар — чарът на едно голямо, силно, бавно, грубо същество. Тя бе спокойна и мълчалива като своя любим нумидиец.

— Ще се престори, че е избягала от нас — обясни ми Артур, — дори може би в този момент разправя на Аел как сме решили да прекараме идващата зима тук. Казва му, че Ланселот ще се присъедини към нас с още триста копиеносци, понеже се нуждаем от неговата подкрепа — много от моите хора са болни и се чувстват твърде слаби, въпреки че ямите ни са пълни с хубава храна — усмихна се той. — Изобщо плете безкрайни измислици, или поне се надявам, че е така.

— А може би му казва истината — мрачно предположих аз.

— Може — съгласи се той безгрижно. Загледа се във върволицата мъже, които носеха вода с кожени мехове — пълнеха ги от изворчето, дето ромолеше на южния склон. — Сеграмор обаче й вярва — добави Артур, — а аз отдавна съм се научил да вярвам на Сеграмор.

Направих знака против злото.

— Аз не бих пуснал моята жена да отиде в лагера на врага.

— Тя сама пожела. Саксите нямало да я наранят. Май баща й е един от техните старейшини.

— Дано да обича Сеграмор повече от баща си.

Артур сви рамене. Рискът вече беше поет и колкото и да го обсъждахме не можехме да отстраним опасностите, които влечеше след себе си. Затова той смени темата.

— Искам де се върнеш в Думония, когато всичко това свърши.

— С удоволствие, господарю, стига да ми обещаеш, че Сийнуин ще бъде в безопасност там — отвърнах аз. Той махна с ръка, но това не можеше да изтрие страховете ми. — Разправят ми за някакво убито куче и как кървавата му кожа била хвърлена върху саката кучка.

Артур се извъртя, спусна краката си и скочи в импровизираната конюшня. Избута един кон и ми махна да слеза и аз. Там долу никой не можеше да ни види, нито да ни чуе. Скочих и аз. Артур беше ядосан.

— Повтори какво си чул — заповяда ми той.

— Че някакво куче било убито — казах аз — и кървавата му кожа била метната върху саката кучка.

— И кой е направил това?

— Приятел на Ланселот — отвърнах аз, не исках да споменавам името на жена му. Той удари с юмрук по неравната дървена стена и стресна най-близките коне.

— Жена ми е приятел на крал Ланселот — предизвикателно ме погледна той, но аз не продумах — аз също — добави Артур, продължих да мълча. — Той е горд човек, Дерфел. Загуби кралството на баща си, защото аз не можах да изпълня клетвата си. Длъжник съм му — последните думи бяха казани с леден тон.

— Чух, че сакатата кучка била наречена Сийнуин — казах аз не по-малко студено.

— Достатъчно! — удари той отново по стената. — Приказки! Просто приказки! Никой не отрича, Дерфел, че това, което направихте със Сийнуин, предизвика възмущение и недоволство. Аз не съм глупак. Но повече няма да слушам глупости от теб! Гуинивиър винаги е била обект на клюки. Хората се възмущават от нея. Всяка жена, която е красива и умна и има свое мнение без да се страхува да го каже, предизвиква хорското негодувание. Но нима твърдиш, че е способна да направи такова отвратително заклинание срещу Сийнуин? Че е способна да убие куче и да го одере? Наистина ли вярваш в това?

— Бих искал да не вярвам.

— Гуинивиър е моя съпруга — бе снишил гласа си, но горчивината в него все още се чувстваше. — Нямам други съпруги, не спя с робини, аз съм нейн и тя е моя, Дерфел, и не искам да чувам нищо против нея. Нищо! — последната дума прокънтя в тишината на вечерта и аз се зачудих дали не си беше спомнил гнусните обиди, които Горфидид бе хвърлил срещу него в долината Лъг. Горфидид твърдеше тогава, че бил спал с Гуинивиър и че не само той, а цял легион мъже били минали през леглото й. Спомних си любовния пръстен на Валърин, с врязания кръст и символа на Гуинивиър, но прогоних тези спомени.

— Господарю — промълвих в отново настъпилата тишина, — аз изобщо не съм споменавал името на жена ти.

Той се вторачи в мен и за миг имах чувството, че ще ме удари, но после тръсна глава.

— Тя може да създава проблеми, Дерфел. Понякога ми се иска да не проявява с такава готовност своето презрение към хората, но не мога дори да си представя, че бих могъл да живея без нейните съвети — замълча и ме погледна с печална усмивка — Не мога да си представя живота без нея. Тя не е убивала кучета, Дерфел, не е възможно. Повярвай ми. Онази нейна Богиня, Изида, не изисква жертвоприношения, поне не на живи същества. Злато, да — захили се той, внезапно възвърнал доброто си настроение. — Изида направо поглъща злато.

— Вярвам ти, господарю, но това не може да осигури безопасност на Сийнуин. Динас и Лавейн я заплашиха.

Артур поклати глава.

— Ти нарани Ланселот, Дерфел. Не те виня, защото знам, какво те подтикна да го направиш, но нима ти можеш да виниш Ланселот за негодуванието му срещу теб? А Динас и Лавейн служат на Ланселот и е напълно в реда на нещата да споделят чувствата на своя господар. Когато тази война свърши, Дерфел, ще се помирим. Всички! Когато направя моята воинска общност всички воини ще бъдат братя и между нас ще се възцари мир. Между теб и Ланселот, между всички. А докато това стане, Дерфел, аз се заклевам да защитавам Сийнуин. Ако искаш ще се закълна в живота си. Кажи каква да бъде цената за сигурността на Сийнуин — моят живот, животът на сина ми дори. Имам нужда от теб. Думнония има нужда от теб. Кълхуч е добър човек, но не може да се справи с Мордред.

— А аз мога ли?

— Мордред е своенравен — продължи Артур сякаш не чу въпроса ми, — но какво друго може да се очаква? Той е внук на Утър, има кралска кръв и не можем да искаме от него да бъде мамино синче, но въпреки това детето има нужда от дисциплина. Има нужда от напътствия. Кълхуч си мисли, че всичко се оправя с бой, но боят само увеличава ината му. Искам ти и Сийнуин да го възпитавате.

Аз потръпнах.

— Като ви слушам все повече и повече ми се приисква да се върна у дома.

Моето несериозно отношение само ми навлече поредното нравоучение за задълженията ни към Мордред

— Не забравяй, Дерфел, че сме се заклели да предадем престола на Мордред. Аз затова се върнах в Британия. Това е моят първи дълг в Британия и всички, които са се клели да ми служат са поели и тази моя клетва. Никой не е казвал, че ще ни бъде лесно, но ще бъде сторено. След девет години официално ще предадем трона на Мордред с тържествена церемония на Каер Кадарн. На този ден, Дерфел, всички ще бъдем освободени от тази клетва. Моля се на всеки Бог, който би ме чул, на този ден да закача Екскалибур на стената и никога повече да не воювам. Но докато настъпи този хубав ден, каквито и трудности да срещаме, ще се придържаме към нашата клетва. Разбираш ли?

— Да, господарю — смирено казах аз.

— Хубаво — приключи разговора Артур и побутна един кон, за да мине. — Аел ще дойде утре — уверено заяви той на прощаване, — така че гледай да се наспиш добре.

Слънцето потъна отвъд Думнония, заливайки я с огненочервеното си сияние. На север врагът напяваше бойни песни, а ние пяхме за родния дом. Нашите часовои се взираха в тъмнината, конете цвилеха, кучетата на Мерлин виеха, а някои от нас заспаха.

 

Призори видяхме, че трите стълба на Мерлин бяха съборени през нощта. Сакски магьосник, оформил с изпражнения косата си на кичури, стърчащи на всички страни и покрил голото си тяло с раздърпани ивици от вълча кожа, привързани с връв около врата му, се въртеше в бавен танц на мястото, където преди стояха идолите. Този магьосник окончателно затвърди убеждението на Артур, че Аел се готвеше да ни нападне.

Външно обаче по нищо не личеше, че очакваме атака. Часовоите стояха на пост, но други копиеносци се размотаваха мързеливо по предния склон, сякаш предстоеше още един скучен ден. Но зад тях в сянката на нашите жилища и зад тисовите дървета, които все още не бяха изсечени, зад стените на полупостроения замък голямата част от войската трескаво се подготвяше за бой.

Затягахме ремъците на щитовете си, точехме мечове и остриета, чиито ръбове вече можеха и косъм да разсекат. После забихме здраво върховете на копията към дръжките. Докоснахме талисманите си, прегърнахме се, изядохме малкото останал хляб и се помолихме на всички Богове, които биха ни помогнали. Мерлин, Иорует и Нимю обикаляха между колибите, докосваха остриета, раздаваха клончета суха върбинка, за да ни закриля.

Облякох бойните си доспехи. Имах тежки, високи до коляното ботуши с пришити отзад железни ивици, които трябваше да пазят прасците ми от ударите, нанасяни изпод стената от щитове. Носех вълнената риза, изплетена с несръчно изпредената от Сийнуин прежда. Отгоре имах кожена дреха, на която бях забол малката златна брошка на Сийнуин — този талисман ме беше закрилял толкова години. Върху кожената дреха навлякох плетена ризница — бях я взел от един мъртъв поуиски старейшина в долината Лъг. Беше древна римска ризница, изработена с умение, което днес никой не притежаваше. Често се чудех какви ли са били другите копиеносци, обличали тази дълга до коленете ризница, направена от сплетени железни пръстени. В нея беше умрял поуиският воин — Хюелбейн разцепи главата му, но подозирах, че поне още един воин беше загинал докато я е носел, тъй като от лявата страна на гърдите имаше голям прорез в железните пръстени, закърпен грубо с помощта на брънки от желязна верига.

На лявата си ръка имах воински пръстени, защото в битка предпазват пръстите, но на дясната си ръка нямах нито един, защото щяха да ми пречат да държа здраво меча. На ръцете под лакътя завързах кожени предпазители. Шлемът ми беше железен, с форма на обикновена купа, подплатен с кожа и с плат откъм главата, но отзад се спускаше дебело парче свинска кожа, за да ми пази врата. В началото на онази пролет бях заплатил на един ковач да занити от двете страни отпред и метални предпазители за лицето. На върха на шлема имаше желязно топче, към което бях привързал вълчата опашка, взета от гъстите гори на Беноик. Закопчах Хюелбейн на кръста си, мушнах лявата си ръка в ремъците на щита и стиснах бойното си копие. Копието беше по-високо от мен, а дръжката му беше дебела колкото китката на Сийнуин. Върхът му представляваше дълго и тежко острие с форма на лист. Бе остро като бръснач, ръбовете му бяха заоблени, та да може лесно да се измъква от корема на жертвата или от пробита ризница. Не носех наметало, защото денят беше твърде горещ.

Каван, облякъл вече своята ризница, дойде при мен и коленичи.

— Ако се бия добре, господарю, ще мога ли да нарисувам пети лъч върху щита си?

— Аз очаквам от хората си да се бият добре, защо трябва да ги награждавам за нещо, което се очаква от тях?

— Ами ако ти донеса трофей, господарю? — не се отказваше Каван. — Брадвата на някой старейшина? Или злато?

— Доведи ми самия старейшина, Каван и ще можеш да нарисуваш сто лъча на своята звезда.

— Пет ми стигат, господарю — каза той.

Утрото бавно отмина. Всички, които носехме метални ризници, тежко се потяхме в жегата. За саксите, които се струпваха отвъд северния поток, нашият лагер вероятно изглеждаше заспал или пък хората бяха болни и неподвижни, но тази измамна представа не накара саксите да излязат пред дърветата. Слънцето се издигаше все по-високо. Нашите разузнавачи, леко въоръжените ни конници, които яздеха само със сноп къси копия за хвърляне, напуснаха лагера. За тях нямаше място в битка между две стени от щитове и затова те отведоха нервните си коне на юг към Темза. Можеха да се върнат много бързо, но им беше заповядано в случай че щастието ни изневери да тръгнат на запад и да предупредят Думнония за нашето поражение. Конниците на Артур навлякоха тежките си ризници от кожа и желязо, след това завързаха с ремъци неудобните кожени брони, които пазеха гърдите на конете.

Артур, скрит заедно със своята тежка кавалерия зад недовършените стени на замъка, беше сложил славната си римска ризница, направена от хиляди малки железни плочки, пришити върху кожена дреха, така че да се припокриват като рибешки люспи. Сред тях имаше и сребърни плочки, затова при движение ризницата сякаш сияеше. На раменете си Артур бе сложил бяло наметало, от лявата му страна висеше Екскалибур, скрит в своята вълшебна ножница с кръстосаните залтни орнаменти (тя предпазваше онзи, който я носи, от всякакви рани). Слугата на Артур Хигуид държеше дългото копие на своя господар, сребристосивия му шлем с белите гъши пера и кръглия щит, който блестеше като огледало, защото бе обкован със сребро. В мирно време Артур предпочиташе да се облича скромно, но по време на битка беше ослепителен. Харесваше му да си мисли, че неговият авторитет се гради на честното му управление, но по бляскавата ризница и лъскавия щит личеше, че той ясно съзнава на какво всъщност се крепеше неговата слава.

Някога Кълхуч бе яздил с тежката кавалерия на Артур, но сега и той като мен водеше отряд копиеносци. Към обяд ме намери и се тръшна до мен в сянката на моята колиба. Носеше железен нагръдник, кожена дреха, а на голите си прасци бе закрепил бронзови римски наколенници.

— Не идва копелето — изръмжа той.

— Може би утре — вдигнах аз рамене. Той подсмръкна с отвращение, после ме погледна напрегнато. — Знам какво ще кажеш, Дерфел, но въпреки това ще те попитам. Все пак преди да отговориш искам да си спомниш нещо. Кой се би рамо до рамо с теб в Беноик? Кой стоя щит до щит с теб в Инис Трийбс? Кой си подели бирата с теб и дори ти позволи да съблазниш онова рибарско момиче? Кой ти държа ръката в долината Лъг? Аз. Помни това, когато ми отговаряш. А сега кажи имаш ли нещо скрито за ядене.

— Не — усмихнах се аз.

— Ти си една голяма торба с никому ненужни сакски черва. Ето какво си ти — отсече той. После погледна към Галахад, който си почиваше сред моите хора. — А ти имаш ли храна, лорд принц?

— Дадох последната си коричка на Тристан.

— Християнски жест, предполагам? — попита презрително Кълхуч.

— Така си мисля — отвърна Галахад.

— Нищо чудно, че не съм станал християнин — заяви Кълхуч. — Трябва ми храна. Не мога да убивам сакси на празен корем — оправда се той и смръщен заоглежда хората ми, но никой не му предложи и троха, просто защото и те нямаха. — Значи ще измъкнеш онова копеле Мордред от ръцете ми, а? — попита ме той, загубил всяка надежда да получи някой залък.

— Така иска Артур.

— Така искам аз — каза той напористо. — Ако имах сега храна, Дерфел, щях да ти дам и последната троха, за да ми направиш тази услуга. Отърви ме от тоя малък сополив кучи син. Нека съсипе твоя живот вместо моя, но те предупреждавам, ще си протъркаш колана да го налагаш.

— Май няма да е много мъдро от моя страна да налагам бъдещия си крал — рекох предпазливо аз.

— Може да не е много мъдро, но пък доставя удоволствие. Противна малка крастава жаба — той плю и се обърна, за да погледне към потока. — Какво им става на тия сакси? Не искат ли да се бият?

Кълхуч едва ли очакваше такъв мигновен отговор. Внезапно прозвуча рог, а след него задумка и един от големите тъпани, които саксите носеха по време на война. Докато се размърдаме да погледнем към потока, армията на Аел се появи. Миг преди това там имаше само листа, огряни от пролетното слънце, а сега пред тях стоеше врагът.

Бяха стотици. Стотици мъже с рунтави кожи и желязо, с брадви, кучета, копия и щитове. техните бойни знамена представляваха забити на дълги колове бичи черепи, окичени с дрипи. Авангардът им се състоеше от цял отряд мягьосници със стърчащи кичури коса по главите си. Те подскачаха пред стената от щитове и ни засипваха с проклятия.

Мерлин и другите друиди слязоха надолу по склона да посрещнат магьосниците. Не вървяха нормално, а като всички друиди преди битка подскачаха на един крак, подпирайки се на своите жезли, а другата ръка размахваха във въздуха. Спряха на стотина крачки от най-близките магьосници и занареждаха своите проклятия. Християнските свещеници пък стояха на върха на възвишението, разперили ръце и с поглед към небето молеха своя Бог за помощ.

А ние, воините, оформяхме редиците си. Агрикола със своите отряди, облечени в римски униформи, беше на левия фланг. Всички други копиеносци бяхме в центъра, а конниците на Артур, които засега оставаха скрити зад недовършения замък, щяха накрая да заемат десния фланг. Артур нахлузи шлема си, с мъка се качи на гърба на Ламрей, простря бялото си наметало върху задницата на коня, после пое тежкото копие и бляскавия щит от Хигуид.

Сеграмор, Кунеглас и Агрикола предвождаха пешаците. Засега, само до появата на Артуровите конници, моите хора образуваха лявото крило на нашия боен ред. Вражият фронт обаче беше много по-широк от нашия, затова саксите можеха спокойно да ни обградят. Те несъмнено ни превъзхождаха по численост. Менестрелите ще ви разправят, че в тази битка червеите били десетки хиляди, но според мен Аел нямаше повече от шестстотин войници. Сакският крал, разбира се, разполагаше с много по-голям брой копиеносци от тези, които виждахме пред нас, въпреки че и той като нас бе принуден да остави силни гарнизони в пограничните крепости, но една войска от шестстотин копиеносци си беше голяма войска. А зад стената от щитове имаше още толкова привърженици — предимно жени и деца, които нямаше да вземат участие в битката, но несъмнено се надяваха да оберат труповете ни, когато всичко свърши.

Нашите друиди вече се връщаха и с мъка подскачаха нагоре по възвишението. Пот се стичаше по лицето на Мерлин и надолу по плитките на дългата му брада.

— Няма магии — увери ни той, — техните магьосници не могат да правят истински магии. Вие сте в безопасност.

Проправи си път между щитовете ни и отиде да търси Нимю. Саксите бавно тръгнаха срещу нас. Техните магьосници плюеха и пищеха, офицерите викаха по хората си да поддържат права линия, други пък крещяха обиди срещу нас.

Нашите бойни рогове изпращаха своето протяжно предизвикателство към врага, а ние запяхме. Ние на десния фланг пеехме Бойната песен на Бели Маур — победоносен вой за кървави убийства, който запалваше огън в сърцата на мъжете. Двама от моите хора танцуваха пред стената от щитове като със сложни стъпки прескачаха своите мечове и копия, поставени на кръст на земята. Викнах им да се върнат в стената от щитове, защото си мислех, че саксите ще прегазят ниския хълм и бързо ще се вкопчим в кървава схватка. Но на стотина крачки от нас те спряха и подредиха щитовете си така че да образуват непрекъсната облицована с кожи дървена стена. Запазиха пълна тишина докато магьосниците им пикаеха срещу нас. Огромните им кучета лаеха и опъваха каишите си, бойните тъпани думкаха, от време на време прозвучаваше тъжният зов на някой рог, но иначе саксите мълчаха и удряха щитовете си с дръжките на своите копия в такт с ритъма на тъпаните.

— За първи път виждам сакси — Тристан бе дошъл до мен и не откъсваше очи от сакските воини с техните дебели рунтави кожи, двуострите брадви, кучетата и копията.

— Умират като всички други — уверих го аз.

— Не ми харесват тия брадви — призна си той, докосвайки обкования с желязо ръб на своя щит за щастие.

— Тромаво оръжие е това — опитах се аз да го ободря. — Щом политнат на една страна и стават безполезни. Посрещаш удара й отвесно с щита и мушкаш ниско с меча. Тая техника е безотказна.

Или почти безотказна.

Тъпаните внезапно замлъкнаха. Вражата стена от щитове се разцепи на две и в центъра се появи самият Аел. Застана там и се загледа в нас. После плю и демонстративно захвърли копието и щита си на земята, за да покаже че иска да говори. Тръгна към нас. Беше огромен висок мъж с тъмна коса, облечен в роба, направена от дебелата кожа на черна мечка.

Придружаваха го двама от магьосниците и един слабичък плешив човек, вероятно преводачът му.

Кунеглас, Мюриг, Агрикола, Мерлин и Сеграмор тръгнаха да го пресрещнат. Артур беше решил да остане при своите конници и тъй като Кунеглас беше единственият крал на нашата страна от бойното поле, трябваше той да приказва от наше име. Кралят обаче покани другите да го придружат, а на мен ми направи знак да изляза напред като преводач. Това щеше да бъде моята втора среща с Аел. Той беше висок широкоплещест мъж с открито и силно лице и тъмни очи. Имаше гъста черна брада, бузите му бяха набраздени от белези, носът — счупен, а на дясната му ръка липсваха два пръста. Бе облечен с ризница, носеше кожени ботуши, а на главата — железен шлем, от който стърчаха чифт бичи рога. На врата му имаше британско злато, а също и по ръцете му. Мечата роба, която покриваше ризницата му, сигурно скоро щеше жив да го свари в този горещ ден, но нейното предимство беше, че никой меч не можеше да пробие такава дебела кожа. Той се вгледа в мен.

— Помня те, червей такъв — каза той. — Саксът изменник.

Кимнах с глава.

— Поздравявам ви, кралю господарю.

Той плю.

— Да не мислиш, че като си толкова вежлив, смъртта ти ще бъде по-лека?

— Моята смърт няма нищо общо с вас, кралю господарю. Но за вашата смятам да разказвам на внуците си.

Аел се засмя, после хвърли поглед на петимата предводители пред себе си.

— Петима! Срещу един! А къде е Артур? Повръща си червата от ужас, нали?

Представих на Аел нашите предводители, след това Кунеглас пое разговора в свои ръце, а аз превеждах. Поуиският крал започна по обичайния начин като поиска от Аел да се предаде веднага. Ще проявим милост към вас, заяви той. Ще поискаме единствено живота на Аел, цялото му богатство, всичките му оръжия и всичките му жени, както и всичките му роби, но неговите копиеносци можеха да си вървят, след като им отрежем десните ръце.

Аел, също по обичайния начин, прие това искане със смях, който разкри загнилите му почернели зъби.

— Артур да не си мисли, че като се крие, ние не знаем, че е тук с конете си? Кажи му, червей такъв, че тази нощ ще използвам трупа му вместо възглавница. Кажи му, че ще превърна жена му в своя пачавра, а когато й се наситя ще я предам на робите си да се позабавляват с нея. А на тоя мустакат глупак — махна Аел с ръка към Кунеглас — кажи, че до довечера това място ще стане известно като Гроба на Бритите. Кажи му — продължи той, — че ще му отрежа мустаците и ще ги дам на дъщеря си, за да разиграва котките. Кажи му, че ще си направя чаша от неговия череп, а с вътрешностите му ще нахраня кучетата си. На този черен демон — Аел тръсна брада към Сеграмор — кажи, че днес черната му душа ще отлети към ужасния свят на Тор, където вечно ще се гърчи в гнездо от змии. Колкото до този — погледна той към Агрикола, — отдавна желая смъртта му, така че споменът за нея ще ме забавлява през идните дълги нощи. А на това прозрачно същество — плю той срещу Мюриг — кажи, че ще му отрежа топките и ще го направя свой виночерпец. Кажи им всичко това, червей такъв.

— Той казва не — съкратих речта му аз.

— Със сигурност каза много повече от едно «не» — настоя Мюриг с присъщата му педантичност, без да си дава сметка, че присъстваше на срещата единствено поради своя ранг.

— По-добре да не знаеш — каза уморено Сеграмор.

— Всяко познание е добре дошло — настоя Мюриг.

— Какво си говорят, червей такъв? — попита Аел, пренебрегвайки своя собствен преводач.

— Никой не иска да се откаже от удоволствието да ви убие, кралю господарю — отговорих аз. Аел се изплю.

— Кажи на Мерлин — хвърли той поглед към друида, — че него не съм обиждал.

— Той знае, кралю господарю, защото разбира вашия език.

Саксите се страхуваха от Мерлин и сега дори не искаха да го предизвикват. Двамата сакски магьосници съскаха проклятия срещу него, но това им беше работата и Мерлин не се обиждаше. И като че ли не се интересуваше и от разговора между предводителите, стоеше и гледаше надменно в далечината, макар че дари Аел с усмивка, когато кралят му направи комплимента.

Аел се вгледа за миг в мен. Накрая ме попита:

— Ти от кое племе си?

— Аз съм от Думнония, кралю господарю.

— Преди това, глупако! По рождение.

— От вашия народ, лорд. От народа на Аел.

— Баща ти?

— Никога не съм го виждал, лорд. Майка ми била пленена от Утър, когато съм бил в корема й.

— А нейното име?

Трябваше да се замисля миг — два.

— Ърс, кралю господарю — спомних си накрая името й. Аел се усмихна като чу името.

— Хубаво сакско име! Ърс, Богинята на земята и майка на всички нас. Как е твоята Ърс?

— Не съм я виждал, откакто бях дете, но ми казаха, че още е жива.

Той впи мрачен поглед в мен. Мюриг пищеше нетърпеливо — искаше да разбере за какво говорехме, но накрая млъкна, тъй като никой не му обръщаше внимание.

— Един мъж не трябва да пренебрегва майка си — каза накрая Аел. Как се казваш?

— Дерфел, кралю господарю.

Той плю върху ризницата ми.

— Засрами се, Дерфел, за дето си забравил своята майка. Ще се биеш ли за нас днес? За народа на твоята майка?

Аз се усмихнах.

— Не, кралю господарю, но предложението ви ми прави чест.

— Дано смъртта ти да е лека, Дерфел. Но на тези боклуци — и той махна към четиримата предводители — кажи, че съм дошъл, за да изям сърцата им.

Аел плю за последен път, обърна се и тръгна към своите хора.

— И какво каза той? — попита Мюриг.

— Разговорът беше личен, лорд принц. Говорихме за моята майка. И той ми напомни за греховете ми.

Бог да ми е на помощ, но в онзи ден аз харесах Аел.

 

Ние спечелихме битката.

Игрейн ще иска да разказвам надълго и нашироко. Иска да чете за геройски подвизи. То наистина имаше, но имаше и страхливци и други, които изцапаха панталоните си от ужас, но останаха в стената от щитове. Имаше мъже, които не успяха да убият никого, а само отчаяно се защитаваха. Имаше и воини, създали с героизма си истинско предизвикателство за поетите, които трябваше да търсят подходящи думи за делата им. Накратко това беше просто една битка. Загинаха приятели, един от тях бе Каван, други приятели бяха ранени, Кълхуч например, имаше и приятели, които се отърваха и без драскотина като Галахад, Тристан и Артур. Аз отнесъх един удар с брадва върху лявото рамо и макар ризницата да пое по-голямата част от силата на острието, трябваше седмици наред да лекувам раната, а и до днес там имам грозен червен белег, който ме наболява при студено време.

Не битката беше важна, а това, което стана след нея, но най-напред ще опиша накратко сражението, защото моята скъпа кралица Игрейн държи да не пропускам подвизите на крал Кунеглас, нали е дядо на нейния съпруг.

Саксите ни нападнаха. Повече от час му трябваше на Аел, за да убеди хората си да атакуват нашата стена от щитове и през цялото време магьосниците с лайняните кичури по главите си крещяха срещу нас, тъпаните биеха, а по редиците на саксите непрекъснато се движеха мехове с пиво. Много от нашите пиеха медовина — храна нямахме, но медовина имаше в изобилие. Британската войска май никога не оставаше без медовина. Поне половината от мъжете на бойното поле в онзи ден бяха пияни, но това се случва във всяка битка, защото пиенето дава на воините смелостта, необходима за най-ужасната бойна маневра — фронталната атака срещу построена стена от щитове. Аз бях трезв както винаги, но този път изкушението бе много силно. Няколко сакски воини се опитаха да ни увлекат в ненавременна атака — дойдоха съвсем близо до нас и започнаха да се перчат без щитове и шлемове. Към тях полетяха няколко недобре насочени копия и това бе единственото, което саксите постигнаха. Срещу нас също бяха хвърлени две-три копия, но повечето издрънчаха безобидно по щитовете ни. После ни нападнаха двама голи мъже, напълно загубили разсъдък от пиене или някоя магия. Кълхуч посече единия, а Тристан другия. Посрещнахме с викове и посвирквания и двете победи. Саксите, изплезили езици от изпитото пиво, закрещяха обиди срещу нас.

Атаката на Аел, когато най-сетне започна, се разви съвсем зле. Саксите разчитаха на своите бойни кучета да разстроят нашата стена от щитове, но Мерлин и Нимю също имаха кучета, само дето нашите не бяха кучета, а кучки, сред тях имаше достатъчно разгорещени бесовици способни да побъркат зверовете на саксите. Вместо да нападнат нас големите бойни кучета хукнаха право към кучките. Настъпи голяма бъркотия — ръмжене, лай, вой и боричкания и след миг навсякъде имаше двойки чифтосани кучета, около които ръмжаха и се бутаха други песове с надеждата да изместят щастливците, но нито един брит не беше ухапан. Саксите вече бяха готови да се втурнат в убийствена атака, но неуспехът на кучетата им ги извади от равновесие. Поколебаха се. Аел се изплаши, че ние може да щурмуваме и изрева на своите да тръгнат напред. Те се подчиниха.

Вкопчените едно в друго кучета завиха и заскимтяха, когато тежката стена мина през тях, после щитовете изтрещяха един в друг с онзи ужасен и страшен гръм, чието ехо се носи през годините. Това е звукът на битката, звукът на бойните рогове, викащи мъже и после оглушителния трясък на щит в щит, а след трясъка започнаха писъците — някои копия бяха намерили пролуки между щитовете, заваляха и ударите на тежките бойни брадви. Но саксите понесоха много повече страдания. Кучетата, които трябваше да прегазят, бяха разстроили внимателно подредената им стена и образуваните пролуки веднага бяха използвани от нашите копиеносци, които се втурнаха напред. Редовете зад тях оформиха облицован с щитове клин, който се врязваше все по-дълбоко и по-дълбоко във вражата стена от щитове. Начело на един от тези клинове се биеше Кунеглас и за малко да стигне до самия Аел. Аз лично не видях как Кунеглас се сражава, но менестрелите по-късно пееха за неговите подвизи и той скромно ме увери, че малко са преувеличили стореното от него.

Мен ме раниха още в началото. Отбих брадвата с щита, който пое по-голямата част от силата на удара, но острието все пак успя да се стовари върху рамото ми и скова лявата ми ръка. Това обаче не ми попречи да прережа гърлото на нападателя с върха на копието си. После когато натискът стана прекалено голям и вече нямаше достатъчно пространство, за да мога да използвам копието, извадих Хюелбейн и с него мушках и сечах в подвижната маса от хора пред себе си. Започна бутането. Във всяка битка става така, докато една от страните поддаде. Просто едно тежко, горещо, изтощително и мръсно бутане един срещу друг.

Този път беше по-трудно, защото фронтът на саксите, който навсякъде беше с дълбочина пет човека, бе по-дълъг от нашия. За да се предпазят от обграждане, нашите флангове се извиха назад. Саксите по крилата на вражия боен ред трябваше да се сблъскат лице в лице с тези по-малки, но добре подредени стени от щитове. Тази маневра ги спря за известно време, вероятно се надяваха другарите им в центъра първи да пробият. Но после откъм моя фланг дойде един сакски старейшина и с примера си засрами своите хора и ги предизвика да тръгнат в атака. Той се втурна сам срещу нас, отблъсна две копия с щита си и се хвърли в центъра на нашата късичка стена от щитове, охраняваща фланга ни. Тогава умря Каван, пронизан от меча на сакския старейшина. Като видяха как този храбър воин сам успя да отвори пролука в нашия фланг, саксите с въодушевление се втурнаха срещу нас с рев.

Точно тогава атакува Артур иззад недовършените стени на замъка. Не го видях, а го чух. Менестрелите разказват, че копитата на Артуровите коне разтресли света и наистина земята потрепери от тътена на огромните животни, към чиито копита бяха здраво привързани железни пластини. Бронираните конници удариха незащитената страна на сакския фронт и това фактически бе краят на битката. Аел бе разчел атаката си, надявайки се, че кучетата ще разкъсат нашия център и, че задните редове на неговата стена от щитове ще задържат нашите конници, изграждайки втора стена от щитове. Аел много добре знаеше, че няма кон, който да атакува една здраво изградена стена от щитове, освен това без съмнение беше чул как копиеносците на Горфидид се бяха справили с Артур в долината Лъг. Но незащитеният фланг на саксите се бе втурнал в атака и бе разстроил бойния си ред. Артур на часа се бе възползвал от това и без да подрежда хората си, само им викнал да го последват, излетял с коня от прикритието си и се врязал в незащитените редици на саксите.

Аз сипех заплахи срещу един брадат беззъб сакс, който проклинаше над ръба на щитовете ни опрени един в друг. И точно тогава видях Артур. Зад него се развяваше бялото му наметало, белите му пера се вееха високо над главите на саксите, а лъскавият му щит събори боядисания с кръв бичи череп — щандарта на сакския старейшина. Копието на Артур проблесна и потъна в корема на някакъв сакс, където и остана. Артур измъкна Екскалибур. Мечът свистеше наляво и надясно и Ламрей навлизаше все по-дълбоко и по-дълбоко в редовете на саксите. След Артур пристигна Агравейн и ужасените сакси се пръснаха пред огромния му кон, после и Ланвал и другите се врязаха в огъналия се вражи фланг.

Хората на Аел бяха смазани като яйца с чук. Просто хукнаха да бягат. Съмнявам се, че тази битка трая повече от десет минути от пускането на кучетата до появата на конете, но пък конниците сякоха и избиваха повече от час докато се наситиха на сакска кръв. Лековъоръжените ни конници яздеха напред назад с крясъци и преследваха бягащите врагове със своите копия, а по-тежките коне на Артур се втурваха сред саксите и ги тъпчеха, копиеносците тичаха след тях и обираха всяка плячка.

Саксите бягаха като сърни. Захвърлиха наметала, ризници, оръжия, само и само да се спасят. Аел се опита да ги спре, но като видя, че тази задача е непосилна, захвърли мечата си кожа и побягна с хората си. Потъна между дърветата миг преди лековъоръжените ни конници да се втурнат след него.

Аз останах сред ранените и убитите. Ранени кучета виеха от болка. Кълхуч се олюляваше на един крак, другият кървеше в бедрото, но раната не беше смъртоносна, така че не му обърнах внимание, а клекнах при Каван. Никога преди това не го бях виждал да плаче, но болките му бяха ужасни, защото мечът на сакския старейшина беше минал през корема му. Хванах ръката му, изтрих сълзите му и му казах, че беше убил нападателя си със своя контриращ удар. Не знам дали бе станало точно така и не ме беше еня, важното бе Каван да повярва, че е станало така. Затова го уверих, че ще премине моста на мечовете с петолъчна звезда на щита си.

— Ти ще си първият от нас, който ще стигне в Отвъдния свят, така че запази ни място на трапезата.

— Непременно, господарю.

— И ние ще дойдем при теб.

Той стисна зъби и изви гръб в желанието си да спре неволния вик на болка. Прегърнах го през врата и допрях лице до неговото. Плачех.

— Кажи на всички в Отвъдния свят — прошепнах аз в ухото му, — че Дерфел Кадарн ти е отдал чест като на храбър мъж.

— Свещеният съд… — промълви той, — аз трябваше…

— Не — прекъснах го аз, — не.

И тогава с тих стон Каван издъхна. Седях до тялото му, клатейки се назад напред от болката в рамото и от мъката, натежала в душата ми. По лицето ми се стичаха сълзи безспир. Исса застана до мен, чудеше се какво да каже и нищо не можа да измисли.

— Винаги е искал да се върне у дома, в Ирландия, и там да умре — отроних аз. А след тази битка можеше да си иде покрит с чест и слава и с много богатства.

— Господарю — обади се Исса.

Мислех, че прави опит да ме успокои, но аз не исках утешения. Смъртта на един храбър мъж заслужава сълзи. Затова не обърнах внимание на Исса, а продължих да държа тялото на Каван, докато душата му се отправяше в своя последен път към моста на мечовете отвъд Пещерата на Круачан.

— Господарю! — каза отново Исса и нещо в гласа му ме накара да вдигна очи.

Сочеше ми на изток към Лондон. Обърнах се да видя какво има, но сълзите замъгляваха погледа ми и аз ядно ги изтрих с ръка.

И тогава видях, че към бойното поле идваше друга войска. Още една войска от покрити с рунтави кожи воини, наредени под щандартите с черепи и бичи рога. Още една войска с кучета и брадви. Още една сакска орда.

Беше дошъл Сердик.

* * *

По-късно си дадох сметка, че всички уловки, които бяхме измислили, за да накараме Аел да ни нападне и всичката храна, която изгорихме, за да го заблудим в намеренията си, всичко е било напразно, защото бретуалдата сигурно е знаел, че Сердик идва и то не срещу нас, а срещу собствените си сънародници. Сердик наистина бе тръгнал с намерението да се присъедини към нас и Аел бе решил, че единствената възможност да се противопостави и на двете армии беше да се опита да ги разгроми една по една.

На Аел бе проиграл тази възможност. Конниците на Артур го разбиха, а Сердик пристигна твърде късно, за да се включи в сражението. Сигурно поне за миг този изменник Сердик се е изкушил от мисълта да се втурне срещу Артур. Една бърза атака щеше да ни помете. За една седмица Сердик щеше да се справи и с оцелелите воини на Аел и така да стане единствен владетел на цяла южна Британия. Тази мисъл не може да не го е изкушила, но той се поколеба. Войската му наброяваше близо триста души — напълно достатъчно, за да разгроми бритите, които все още се намираха на върха на възвишението. Но Артур наду сребърния си рог и зовът му достигна до конниците, увлекли се в преследване на Аел и те бързо се върнаха. Не всички, но дошлите бяха достатъчно, за да предпазят Сердик от всякакви тщеславни изкушения. Бронираните конници се появиха на огромните си коне откъм северния му фланг. Той никога не беше виждал тежката кавалерия на Артур в битка. Гледката го смрази и вцепенението му позволи на Сеграмор, Агрикола и Кунеглас да изградят стена от щитове на върха на възвишението. Стената ни беше прекалено крехка, защото повечето от нашите копиеносци все още преследваха войниците на Аел или пък разграбваха храната от неговия лагер.

Всички, които бяхме останали край британските бойни щандарти, се подготвихме за битка, но от пръв поглед личеше, че никак няма да ни е лесно. Набързо изградената ни стена от щитове, не само бе по-тънка, но и по-къса от фронта на Сердик. По това време, разбира се, ние още не знаехме, че срещу нас стои Сердик. Първо си помислихме, че това са закъснели подкрепления, които Аел така и не дочака. Щандартът на тези сакси — боядисан в червено вълчи череп с увиснала под него кожа на мъртвец — нищо не ни говореше. Знаехме, че знамето на Сердик представлява бедрена кост с две конски опашки, закачени в двата й края, а самата кост е закрепена напречно на дълъг кол. Магьосниците на Сердик обаче бяха измислили нов символ и това ни обърка. Към нас тичаха и други брити, изоставили преследването на останките от войската на Аел, за да заздравят нашата стена от щитове. Артур също поведе своите конници към върха. Като стигна до нас, той подкара Ламрей покрай редиците ни. Помня, че бялото му наметало бе изцапано с кръв.

— И тези ще умрат като другите! — окуражи ни Артур, стиснал кървавия Екскалибур. — Ще умрат като останалите.

Тогава новодошлите сакси направиха коридор в центъра на своя фронт, точно както се беше разделила войската на Аел, за да пропусне своя предводител. Появиха се девет души, шестима от тях яздеха, скъсили юздите на конете, за да вървят заедно с другите трима. Един от тези тримата носеше страховития вълчи череп. А един от конниците издигна втори щандарт, който предизвика спонтанен стон на удивление в редовете на нашата войска. Това накара Артур да завърти коня си натам. И зяпна потресен.

Защото новото знаме беше с морски орел, стиснал риба в ноктите си. Знамето на Ланселот. А вече виждах, че един от шестимата конници бе самият Ланселот. Великолепен в бялата си емайлирана ризница и шлема, увенчан с лебедови крила. От двете му страни яздеха двамата близнаци на Артур, Амхар и Лохолт, а зад тях Динас и Лавейн, облечени в друидските си роби. Силурското кралско знаме беше в ръцете на Ейд, червенокосата любовница на Ланселот.

Сеграмор бе застанал до мен и сега ме погледна сякаш да се увери, че и аз виждам онова, което вижда той. После плю.

— Мала в безопасност ли е? — попитах го аз.

— Да, жива и здрава — беше доволен, че се поинтересувах. Отново погледна към приближаващия Ланселот. — Разбираш ли какво става?

— Не.

Никой от нас нямаше представа. Артур прибра Екскалибур в ножницата и се обърна към мен.

— Дерфел! — повика ме той, искаше да има преводач до себе си. След това махна и на другите предводители на нашата войска да се приближат към него. Точно тогава Ланселот се отдели от приближаващата делегация и въодушевено пришпори коня нагоре по лекия склон към нас.

— Съюзници! — чух го да вика, размахал ръка към саксите. — Съюзници! — повтори той, когато стигна до Артур.

Артур нищо не каза. Само стегна юздите на Ламрей, докато Ланселот усмиряваше големия си черен жребец.

— Съюзници — рече силурският крал за трети път. — Това е Сердик — добави той развълнувано, посочвайки към сакския вожд, който бавно идваше към нас.

— Какво си направил? — попита Артур тихо.

— Доведох ти съюзници! — отвърна весело Ланселот. После хвръли поглед към мен. — Сердик си има преводач — заяви той презрително.

— Дерфел ще остане! — избухна Артур с внезапен и страховит гняв в гласа. Но си спомни, че Ланеслот е крал и пое дълбоко дъх. — Какво сте направили, кралю господарю? — попита той пак.

Динас, изпреварил останалите, сега се оказа достатъчно глупав да отговори вместо Ланселот.

— Сключихме мир, лорд! — каза той с мрачния си глас.

— Я, да се махате! — изрева Артур. Гневът му порази двамата друиди. Те познаваха само спокойния, търпеливия Артур, Артур миротвореца и дори не предполагаха, че в него се крие такъв бяс. Сегашният гняв на Артур бе лек полъх на вятъра в сравнение с бурята, извила се в долината Лъг, когато умиращият крал Горфидид нарече Гуинивиър курва, но въпреки това бе смразяващ. — Махайте се! — кресна той срещу внуците на Танабурс. — Тази среща е само за лордове. Вие също! — втренчи се Артур в двамата си сина. — Вървете си!

Когато хората на Ланселот се оттеглиха, Артур отново погледна към силурския крал.

— Какво си направил? — за трети път попита той озлобен.

Достойнството на Ланселот бе засегнато пред цялата войска и обидата бе оставила лицето му без капка кръв.

— Сключих мир — кисело отвърна той. — Ликвидирах възможността от удар в тила. Направих каквото можах, за да ти помогна.

— Сега ще ти кажа аз какво си направил — каза Артур с гневен глас, но толкова тихо, че да не може никой от приближаващите сакси да го чуе, — налял си вода в мелницата на Сердик. Ние току-що почти се справихме с Аел. И сега благодарение на теб и на нашата победа Сердик е два пъти по-силен от преди. Ето това си направил! Боговете да са ни на помощ! — Артур хвърли юздите на коня си в ръцете на Ланселот — нова обида за гордия Ланселот, смъкна се от гърба на Ламрей, оправи кървавото си наметало и погледна надменно към саксите.

За първи път виждах Сердик. Всички менестрели го описват като зъл дух с дяволски копита и отровни зъби на змия, всъщност той беше нисък, слабичък мъж с рядка руса коса, сресана право назад и завързана на топка на тила. Имаше много светла кожа и високо чело, а брадичката му — тясна и гладко обръсната. Устните му бяха тънки, носът — остър, а очите му светли с цвят на поточе в мъгливо утро. Лицето на Аел издаваше всяка негова емоция. Сердик беше различен. Още щом го видях се зачудих дали изобщо му се случва да загуби контрол над изражението си и да позволи чертите му да разкрият неговите мисли. Той носеше римски нагръдник, вълнени карирани панталони по крака и наметало от лисичи кожи. Изглеждаше спретнат и педантичен. Всъщност ако не беше златото на врата и по ръцете му, щях да го взема за някой писар. Само дето очите му не бяха очи на чиновник — тези светли очи не пропускаха нищо и не издаваха нищо.

— Аз съм Сердик — представи се тихо той.

Артур отстъпи встрани, за да може Кунеглас пръв да си каже името, после и Мюриг реши, че трябва непременно да участва в срещата. Сердик хвърли поглед към двамата мъже, прецени ги за миг като второстепенни фигури и отново се обърна към Артур.

— Нося ти подарък — заяви той и вдигна ръка към старейшината, който го придружаваше. Човекът извади нож със златна връжка и Сердик го поднесе на Артур.

— Подаръкът — преведох думите на Артур — трябва да се даде на нашия крал Кунеглас.

Сердик постави острието на ножа върху лявата си длан и стисна пръстите в юмрук без да сваля нито за миг очи от лицето на Артур. Когато разтвори ръка по острието имаше кръв.

— Подаръкът е за Артур — настоя той.

Артур го взе. Беше необичайно нервен, дали защото се страхуваше от някаква магия, скрита в кървавото острие или пък се страхуваше, че като приема подаръка на Сердик по някакъв начин се обвързва с амбициите на сакския вожд.

— Кажи на краля — обърна се Артур към мен, — че аз нямам подарък за него.

Сердик се усмихна. Една студена усмивка, която ме накара да се замисля как ли изглежда вълкът в очите на загубило се агне.

— Кажи на лорд Артур, че неговият дар е вече в ръцете ми и това е постигнатият мир.

— А ако предпочета войната? — предизвикателно попита Артур. — Тук и сега? — махна той към върха, където се бяха наредили и други завърнали се от преследването копиеносци така че вече се бяхме изравнили по брой с хората на Сердик, ако не бяхме и повече.

— Кажи му, че това не са всичките ми воини — заповяда ми Сердик, сочейки на свой ред към саксите, които ни наблюдаваха зад щитовете си — и освен това му кажи, че крал Ланселот сключи с мен мир от името на Артур.

Преведох това на Артур и видях как едно мускулче заигра на лицето му, но той сдържа гнева си.

— След два дни — заяви Артур и това не беше предложение, а заповед — ще се срещнем в Лондон. Там ще обсъдим този мир.

Пъхна кървавия нож в колана си и когато преведох думите му веднага ме повика. Не искаше отговор от Сердик и затова ме поведе нагоре към върха далеч от двете делегации. Когато се отдалечихме от тях достатъчно, за да не могат да ни чуват, спря. За първи път забеляза раната на рамото ми.

— Лошо ли те раниха?

— Ще се оправя.

Той затвори очи и пое дълбоко дъх.

— Сердик — отвори очите си Артур — иска да властва над цялата Лаегир. Но ако го оставим да се затвърди като единствен владетел тук срещу нас ще се изправи един страшен враг вместо двама по-слаби противници.

Замислен Артур закрачи мълчаливо между убитите в битката с Аел.

— Преди тази война Аел беше силен, а Сердик бе досадна неприятност, с която можехме да се справим веднага след като разгромим Аел. Сега е точно обратното. Аел е слаб, а Сердик — силен.

— Ами да го ударим веднага.

Той вдигна към мен уморените си кафяви очи.

— Спри да се перчиш, Дерфел — каза тихо Артур — и бъди честен. Мислиш ли, че ще спечелим тази битка?

Погледнах към войската на Сердик. Бе здраво споена в стена от щитове и готова за бой, а нашите хора бяха уморени и гладни. Но пък войниците на Сердик никога не бяха воювали срещу конете на Артур.

— Мисля, че ще победим — казах честно аз.

— И аз така мисля, но битката ще бъде тежка, Дерфел. Накрая ще имаме поне стотина ранени, които ще трябва да носим, когато се връщаме, а саксите няма да ни оставят просто така да си идем — ще съберат срещу нас всички останали отряди в Лоегир. Дори и да бием Сердик тук, никога не ще успеем да се доберем живи до дома. Навлязохме твърде дълбоко в Лоегир — мисълта изкриви лицето му. — Ако изтощим силите си срещу Сердик да не мислиш, че Аел няма да се възползва и да ни издебне от засада, когато се връщаме? — Изведнъж Артур стисна юмруци, обзет от внезапен гняв. — Какво си е мислел Ланселот? Сердик не може да ни бъде съюзник! Той ще получи половината Британия, после ще се обърне срещу нас и тогава саксите ще са двата пъти по-силен враг от преди — Артур завърши мисълта си с ругатня, което рядко му се случваше. После разтри изпитото си лице без да сваля кожената ръкавица. — Е, супата е развалена, но ще трябва да я сърбаме. Единственият изход за нас е да поддържаме някак силите на Аел, колкото да може да плаши Сердик, така че вземи шестима от моите конници и го намери. Намери го, Дерфел и му дай тоя нещастен нож като подарък — мушна ми в ръката ножа на Сердик. — Първо го изчисти — додаде той раздразнено. — Можеш да му занесеш и наметалото от меча кожа. Агравейн го намери. Дай му го като втори дар и му кажи да дойде в Лондон. Предай му, че ще бъде в безопасност — аз се заклевам в това. Нека разбере, че срещата в Лондон е неговият единствен шанс да запази нещо от земите си. Имаш два дни, Дерфел, така че върви и го намери.

Поколебах се, не защото не бях съгласен с плана на Артур, а защото не разбирах защо Аел трябваше да идва в Лондон.

— Защото — обясни ми уморено Артур — аз не мога да бъда спокоен в Лондон като знам, че Аел шари из Лоегир. Вярно, че загуби войската си тук, но може да има и други гарнизони, достатъчни за нова войска. И докато ние гледаме как да се отървем от Сердик, може да иде и да опустоши половината Думнония.

Артур се обърна и с омраза погледна към Ланселот и Сердик. Помислих, че пак ще ги наругае, но той само уморено въздъхна.

— Ще сключа мир, Дерфел. Боговете знаят, че не съм искал такъв мир, но все пак налага се да го направим както трябва. А сега върви, приятелю, върви.

Останах още малко, докато се уверя, че Исса ще се погрижи да изгори тялото на Каван и ще намери езеро, за да хвърли в него меча на загиналия ирландец. След това възседнах кон и тръгнах на север по следите на разбитата войска.

А Артур, чията мечта бе провалена от един глупак, тръгна към Лондон.

 

Неведнъж бях мечтал да видя Лондон, но и в най-смелите си полети въображението ми не бе успяло да достигне поразителната реалност. Аз си представях, че Лондон е нещо като Глевум, или може би малко по-голям, но все пак място където няколко високи сгради се скупчват около централно открито пространство с тесни улици между тях, а всичко това е оградено със земен насип. Оказа се, обаче, че Лондон има шест такива открити пространства, и край всеки от тях имаше по една зала с колонада, храмове с красиви арки и тухлени дворци. Обикновените къщи, които в Глевум или в Дурновария са ниски и със сламени покриви, в Лондон бяха по на два — три етажа. С годините много от къщите се бяха срутили, но имаше и много запазени чак до покривите с цигли и хората все още живееха в тях и се катереха нагоре надолу по дървените им стълбища. Повечето от нас не бяха виждали стълбище вътре в сграда и първия си ден в Лондон прекараха в тичане по стъпалата към най-горните етажи като развълнувани деца, за да видят гледката от там. Накрая една от сградите се срути под тежестта им и Артур забрани разходките им по стълбищата.

Крепостта на Лондон беше по-голяма от Каер Сус, а заемаше само северо-западния бастион на градската стена. В крепостта имаше десетина казарми, всяка по-голяма от зала за угощения и изградена от малки червени тухли. До крепостта имаше амфитеатър, храм и една от десетте градски бани. И други градове имат такива сгради, разбира се, но в Лондон всичко беше по-високо и по-широко. Амфитеатърът на Дурновария бе едно нещо със зелена трева, което ми се струваше доста внушително преди да видя арената в Лондон. Тя можеше да погълне пет амфитеатри като този в Дурновария. Стената, която обграждаше Лондон, беше направена от камъни, а не от трамбована земя, и въпреки че Аел я бе оставил да се руши, тя все още беше страховита преграда. Сега по нея се бяха накачили триумфиращите воини на Сердик. Той бе окупирал Лондон и забучил в стените му черепите, които му служеха за бойни знамена. Очевидно възнамеряваше да задържи града в свои ръце.

По речния бряг също имаше крепостна стена, построена първоначално, за да спира сакските пирати. В тази стена имаше процепи, които водеха към удобни заливчета, а един от тях излизаше на някакъв канал, свързан с голяма градина. Около градината бе построен красив дворец. В него все още стояха статуи и бюстове, имаше дълги галерии, покрити с цигли, и огромна зала с колони, където вероятно се бяха събирали римляните, управлявали някога Британия. Сега по украсените с рисунки стени се стичаше дъждовна вода, плочите по пода бяха счупени, а градината беше буренясала. Славата на отминалото време обаче все още се чувстваше, макар вече да бе само сянка на предишното величие. Целият град беше сянка от своето старо величие. Нито една от баните в града не работеше. Басейните в тях бяха напукани и празни, пещите — студени, мозаечните подове се бяха надигнали и разронили под напора на зимните студове и бурените. Каменните улици вече приличаха на кални пътеки, но въпреки разрухата градът все още беше масивен и величествен. Щом Лондон изглеждаше така, чудех се, как ли изглеждаше Рим. Според Галахад Лондон бил просто едно село в сравнение с Рим, неговият амфиеатър можел да погълне двадесет арени като Лондонската. Слушах и не вярвах. Та аз гледах Лондон със собствените си очи и ми беше трудно да повярвам, че не сънувам. Имах чувството, че всичко бе направено от великани.

Аел не бе харесал града и не бе пожелал да живее в него, затова в Лондон живееха само шепа сакси и бритите, които бяха приели господството на Аел. Някои от тези брити все още благоденстваха. Повечето бяха търговци, които търгуваха с Галия. Те живееха в големи къщи край реката, имаха складове, оградени със стени и охранявани от копиеносци. Но в по-голямата си част градът беше пуст. Умиращ, свърталище на плъхове, а някога този град бе родил титлата Август — Величествен, бил известен като Величествения Лондон. По Темза плавали множество галерии. А сега градът беше призрачно място.

Аел дойде в Лондон заедно с мен. Намерих го на половин ден ход северно от града. Беше се подслонил в една римска крепост, където се опитваше да събере нова войска. Първоначално се отнесе с подозрение към мен и предложението, което му носех. Развика се срещу мен, обвини ме, че сме спечелили битката с помощта на магии, после ме заплаши, че ще убие, и мен, и придружаващите ме войници, но аз разумно изчаках да отмине гневният му пристъп и след малко той наистина се успокои. Когато му поднесох даровете, грубо захвърли ножа на Сердик, но беше доволен, че му върнах дебелото наметало от меча кожа. Не мисля, че съм избегнал някаква сериозна опасност, защото усещах, че Аел всъщност ме харесва. Даже когато гневът му се уталожи, той метна тежката си ръка върху раменете ми и ме поведе по укреплението.

— Какво иска Артур? — попита ме той.

— Мир, кралю господарю — тежката му ръка ми причиняваше болка в раненото рамо, но не посмях да му кажа.

— Мир! — думата излетя от устата му, сякаш бе изплюл развалено месо, но в нея нямаше и следа от презрението, с което бе отхвърлял мирните предложения на Артур преди битката в долината Лъг. Тогава Аел беше по-силен и можеше да си позволи да иска по-висока цена. Сега трябваше да бъде по-скромен и той знаеше това.

— Ние саксите не сме създадени за мир. Ние се изхранваме с житото на враговете си, обличаме се с тяхната вълна, забавляваме се с техните жени. Какво може да ни предложи мирът?

— Възможност да възстановите силите си, кралю господарю. Иначе Сердик ще храни хората си с вашето жито и ще се облича с вашата вълна.

Аел се усмихна.

— И жените ни биха му харесали — бе свалил ръката си от рамото ми и сега тръгна на север през нивята. — Ше трябва да се откажа от земя — изръмжа той.

— Но ако решите да воювате, кралю господарю, цената ще бъде много по-висока. Ще трябва да се изправите срещу Артур и срещу Сердик и накрая може да останете само със земята над своя гроб.

Той се обърна към мен и присви очи.

— Артур ми предлага мир само защото иска да се бия със Сердик вместо него.

— Разбира се, кралю господарю — съгласих се аз. Той се изсмя на моята откровенност.

— А ако не дойда в Лондон, ще ме преследвате като куче.

— Като голям глиган, кралю господарю, чиито глиги все още са опасни.

— Говориш така, както се биеш, Дерфел. Добре.

Докато той обсъждаше предложението ми със своя съвет, по негова заповед магьосниците му направиха лапа от мъх и паяжини, с която наложиха раната на рамото ми. Съветът не продължи дълго, тъй като Аел знаеше, че няма голям избор. Така на следващата сутрин двамата заедно тръгнахме по римския път, който ни отведе в Лондон. Той настоя да пътува със свита от шестдесет копиеносци.

— Вие се доверявате на Сердик, но той не е спазил едно обещание през живота си. Кажи това на Артур.

— Вие ще му го кажете, кралю господарю.

Аел и Артур се срещнаха тайно в нощта преди преговорите със Сердик и след дълги спорове сключиха мир помежду си. Аел направи големи отстъпки. Отказа се от широки ивици земя по западната си граница и се съгласи да върне на Артур всичкото злато, което бе получил от него предишната година и дори повече. В замяна Артур му обеща цели четири години мир и даде дума да подкрепи Аел, ако Сердик не се съгласи с условията му на следващия ден. Когато мирът бе сключен двамата се прегърнаха, а по-късно докато се връщахме към лагера си край западната стена на града, Артур тъжно поклати глава.

— Човек никога не трябва да се среща със своя враг лице в лице — каза ми той, — ако знае, че някой ден ще трябва да го убие. А аз знам, че ще трябва да убия Аел, освен ако саксите признаят правото ни на върховна власт, но това никога няма да стане.

— Може пък и да стане.

Той поклати глава.

— Сакси и брити, Дерфел, не могат да живеят заедно.

— Аз как живея сред брити, господарю?

Той се засмя.

— Ако майката ти не беше пленена, Дерфел, щеше да бъдеш отгледан сред сакси и сега сигурно щеше да си във войската на Аел. Щеше да бъдеш враг, да почиташ саксите Богове, да мечтаеш като сакс и да ламтиш по нашата земя. Много земя им трябва на тия сакси.

Е, поне се бяхме справили с Аел, а на следващия ден в големия дворец край реката се срещнахме със Сердик. В онзи ден яркото слънце пръскаше искри по канала, където Губернаторът на Британия някога бе плавал със своя кораб. Веселата игра на слънчевите лъчи скриваше нечистата пяна, калта и мръсотията, които сега задръстваха канала, но нищо не можеше да скрие вонята на тия нечистотии.

Най-напред Сердик свика съвета си и докато той заседаваше ние бритите се събрахме в една стая, която гледаше към реката. По тавана играеха отблясъци от водата и хвърляха сенки върху нарисуваните там странни същества — полужени, полуриби. Поставихме копиеносци на всяка врата и на всеки прозорец, за да не може никой да ни подслушва.

И Ланселот беше с нас. Бяха му разрешили да доведе със себе си Динас и Лавейн. Тримата продължаваха да настояват, че техният мир със Сердик е проява на голяма мъдрост. С това бе съгласен единствено Мюриг. У всички останали тяхното предизвикателно упорство събуждаше само гняв. Артур послуша споровете ни, но бързо ни прекъсна — нищо нямаше да решим, спорейки за миналото.

— Стореното, сторено — каза той, — но има нещо, което трябва да знам със сигурност — и той погледна Ланселот право в очите. — Закълни се, че не си обещавал нищо на Сердик.

— Обещах му само мир — заяви Ланселот — и му предложих да ти помогне срещу Аел. Това е всичко.

Мерлин седеше в рамката на прозореца и гледаше към реката. Беше осиновил една от многото котки в двореца и сега галеше животинчето, свило се в скута му.

— А Сердик какво поиска? — попита той тихо.

— Разгрома на Аел.

— Само това? — Мерлин изобщо не се опитваше да скрие недоверието си.

— Само това — настоя Ланселот — нищо повече.

Всички го наблюдавахме. Артур, Мерлин, Кунеглас, Мюриг, Агрикола, Сеграмор, Галахад, Кълхуч и аз. Мълчахме и го гледахме.

— Нищо повече не поиска! — повтори Ланселот, но според мен изглеждаше като дете, което упорито лъжеше.

— Какъв забележителен крал — тихо отбеляза Мерлин — да иска толкова малко — усмихна се той и започна да дразни котката, мърдайки една от плитките на брадата си пред лапичките й. — А ти какво искаше? — попита друидът все така тихо.

— Победа за Артур — изстъпи се Ланселот.

— Защото не вярваше, че Артур ще успее да си я спечели сам, ли? — предположи Мерлин, издигнал плитката така че котката седеше на задните си крака в желанието си да хване увисналата черна панделка.

— Исках победата да бъде сигурна — оправда се Ланселот. — просто исках да помогна! — заоглежда се той из стаята, търсейки съюзници, но освен младият Мюриг никой друг не го гледаше с разбиране. — Ако не искате мир със Сердик — каза той сприхаво, — защо не се биете с него сега?

— Защото, кралю господарю, той използва твоето име, за да гарантира примирието — обясни търпеливо Артур, — и защото нашата войска е много далеч от дома, а неговите хора ще ни преследват през цялото време. Ако ти не беше сключил мир — продължи с обясненията си Артур все още спазвайки учтивия тон, — половината от воините на Сердик сега щяха да са на границата, за да я пазят от теб, а аз щях спокойно да тръгна на юг, за да нападна другата половина. Но сега? — той сви рамене. — Какво ще поиска Сердик от нас днес?

— Земя — отсече Агрикола. — Саксите винаги това искат. Зема, земя и пак земя. Няма да мирясат докато и последната педя земя на света не стане тяхна и тогава ще потърсят други светове, та и тях да разорат със своите плугове.

— Ще трябва да се задоволи със земята, която е взел от Аел — твърдо заяви Артур. — Защото от нас няма да получи нищо.

— Напротив би трябвало той да ни даде — обадих се аз за първи път. — Земята, която ни открадна миналата година.

Ставаше въпрос за една плодородна ивица наносна земя, която се спускаше от мочурищата надолу към морския бряг при нашата южна граница. Преди това принадлежеше на Мелуас, зависимия крал на белгите, когото Артур заточи в Иска. Тази земя много ни липсваше — като я завладя, Сердик прекалено много се доближи до богатите имения около Дурновария, освен това корабите му вече бяха само на минути от Инис Уит — големият остров, наречен от римляните Вектис, който се намираше непосредствено до нашия бряг. От година саксите на Сердик безмилостно опустошаваха Инис Уит и тамошните жители вечно молеха Артур да им изпрати повече копиеносци, за да ги защитават.

— Да, трябва да си вземем тази земя — подкрепи ме Сеграмор. (Той благодари на Митра затова, че неговото сакско момиче се беше върнало живо и здраво като остави един пленен меч в храма на Митра в Лондон.)

— Съмнявам се — намеси се Мюриг, — че Сердик е сключил мир, за да връща земя.

— А ние да не би да сме тръгнали на война, за да отстъпваме земя — гневно го погледна Артур.

— Мислех, простете — не се отказваше Мюриг от спора и цялата стая сякаш изпъшка, измъчена от упорството му, — че казахте, или може би не сте, че не можете да продължите тази война? Като сме толкова далеч от вкъщи? А пък сега, за някаква си ивица земя ще рискуваме живота на всички. Надявам се не се проявявам като глупак — изкикоти се той, за да покаже, че се шегува, — но просто не успявам да разбера защо трябва да рискуваме единственото нещо, което не сме в състояние да отстоим.

— Лорд принц — каза тихо Артур, — може да сме слаби тук, но ако покажем слабостта си, загиваме. Отиваме при Сердик сега не за да отстъпваме земя, а за да го известим за своите искания.

— А ако откаже? — попита Мюриг обиден.

— Тогава обратният път ще ни се види безкраен — каза Артур спокойно. Хвърли поглед през прозореца, който гледаше към вътрешния двор. — Май враговете ни са готови. Ще вървим ли при тях?

Мерлин бутна котката от скута си, подпря се на жезъла и се изправи.

— Ще имате ли нещо против, ако не дойда? Прекалено стар съм да издържа цял ден преговори. Всички тия заплахи и гняв.

Той изтупа скута си от котешките косми и внезапно се обърна към Динас и Лавейн.

— Откога — попита Мерлин укорително — друиди носят мечове и служат на крале християни?

— Откакто ние решихме да правим така — отвърна Динас. Близнаците, високи почти колкото Мерлин и много по-яки, го гледаха предизвикателно с немигащи очи.

— Кой ви направи друиди?

— Същата сила, която е направила и теб друид — каза Лавейн.

— И каква беше тая сила? — не спираше с въпросите си Мерлин. Близнаците не отговориха и той се изсмя в лицата им. — Е, поне знаете как да снасяте яйца от дрозд. Предполагам, че подобни номера правят голямо впечатление на християните. А можете ли да превръщате тяхното вино в кръв, и хляба им в плът?

— Използваме и нашите, и техните магии — каза Динас. — Това вече не е старата Британия, сега има нови Богове и ние сливаме в едно техните магии със силата на старите Богове. И ти можеш да се поучиш от нас, лорд Мерлин.

Мерлин се изплю — красноречив отговор на направеното предложение и без дума повече излезе от стаята. Неговата враждебност изобщо не засегна Динас и Лавейн. И двамата бяха невероятно самоуверени.

Артур ни поведе към залата с големите колони, където, както беше предрекъл Мерлин, спорихме и крещяхме, перчехме се и се карахме цял ден. Първоначално Аел и Сердик вдигаха най-голям шум и доста често Артур влизаше в ролята на посредник между тях, но въпреки подкрепата на Артур, Сердик успя да измъкне много земя от Аел. Запазваше Лондон в свое владение, получи долината на Темза и обширни ивици плодородна земя на север от Темза. Аел загуби една четвърт от кралството си, но поне все още имаше кралство, благодарение на Артур. Аел, разбира се, не се сети да благодари за това, просто щом свършиха преговорите бързо излезе от залата, още същия ден напусна и Лондон, оттегляйки се като огромен ранен глиган отново в своето леговище.

Аел си тръгна следобяд и едва тогава Артур повдигна въпроса за земите на белгите, които Сердик бе завладял година преди това. Аз трябваше да превеждам. Артур поиска тези земи да бъдат върнати и отстояваше своето искане дълго след като всички други се бяха уморили от безплодните разговори. Не заплашваше, а просто неотклонно повтаряше едно и също, докато накрая Кълхуч заспа, Агрикола започна да се прозява, а аз се уморих да вадя жилото от многократно повтаряните откази на Сердик. Но Артур упорстваше. Той знаеше, че Сердик има нужда от време, за да затвърди властта си в земите, взети от Аел, и че би искал да има сигурен тил. Със своето поведение Артур го заплашваше непрекъснато да му създава неприятности, ако не върне отнетите земи. Сердик пък ни заплашваше, че още сега ще ни отвори война тук в Лондон. Накрая обаче Артур разкри, че се е договорил с Аел за взаимопомощ при такова стечение на обстоятелствата. Сердик знаеше, че няма да може да се справи с двете войски едновременно.

Почти се беше стъмнило, когато Сердик най-сетне се предаде. Не го обяви официално, но злобно заяви, че щял да обсъди този въпрос с личния си съвет. Така че ние събудихме Кълхуч и излязохме в двора, а оттам през една портичка в стената се озовахме на кей край реката, където застанахме и се загледахме в тъмните води на Темза. Всички мълчахме, само Мюриг ни дразнеше с наставленията си, защото се бе заел да обяснява на Артур как загубил на всички времето да иска невъзможни неща. Но като видя, че Артур няма намерение да спори с него, накрая и принцът млъкна. Сеграмор седна, облягайки се на стената и започна да точи меча си с някакъв брус. Ланселот и силурските друиди стояха настрана от нас — трима високи красиви мъже, изправили гордо глави. Динас гледаше към потъващите в мрак дървета отвъд реката, а брат му ми хвърли дълъг замислен поглед.

Чакахме близо час и едва тогава Сердик дойде при нас.

— Кажи на Артур следното — обърна се той към мен без всякакви предисловия — нямам доверие на никого от вас, не харесвам никого от вас и единственото ми желание е да избия всички ви. Но ще му предам земята на белгите при едно условие. Да направи Ланселот крал на тези земи. Не зависим крал — добави той, — а крал с напълно независима власт.

Вгледах се в сивосините очи на сакса. Бях толкова удивен от неговото условие, че загубих и ума, и дума, дори не преведох казаното от Сердик. Изведнъж всичко стана толкова ясно. Ланселот отдавна беше направил тази сделка със сакса, а Сердик бе крил тайното им споразумение зад един цял следобед презрителни забележки по отношение искането на Артур. Не можех да докажа подозренията си, но знаех, че това беше самата истина и когато отвърнах поглед от Сердик, забелязах как Ланселот бе впил в мен очи, пълни с очакване. Той не говореше сакски, но знаеше точно какво бе казал Сердик.

— Кажи му! — заповяда ми Сердик.

Преведох на Артур. Агрикола и Сеграмор плюха с отвращение, а Кълхуч мрачно се изсмя. Артур само се вторачи в мен, после кимна уморено.

— Добре — каза той.

— Ще напуснете това място призори — заяви Сердик кратко.

— Ще си тръгнем след три дни — отговорих аз без дори да си правя труда да се посъветвам с Артур.

— Добре — съгласи се Сердик и се отдалечи.

Така сключихме мир със саксите.

 

Това не беше мирът, който искаше Артур. Той се надяваше, че ще успеем да изтощим силите на саксите и да спрем притока на нови сили през Германско море и дори до година две да изтласкаме от Британия всички сакси. Но вместо това сключихме мир с тях.

— Съдбата е неумолима — каза ми Мерлин на следващата сутрин. Открих го насред римския амфитеатър да стои и бавно да оглежда каменните седалки, обграждащи арената от всякъде. Беше обсебил четирима от моите копиеносци, които седяха в края на арената и го наблюдаваха, макар и те като мен да не знаеха какви точно бяха задълженията им.

— Все още ли търсите последното Съкровище? — попитах аз.

— Харесва ми това място — проговори той, сякаш изобщо не бях задавал въпрос. — Наистина ми харесва.

— Мислех, че мразите римляните.

— Аз? Да мразя римляните? — направи се той на обиден. — Как се моля, Дерфел, моето учение да не бъде предадено на идните поколения през тази пихтиеста маса, която ти предпочиташ да наричаш мозък. Аз обичам цялото човечество! — заяви той високопарно. — Така че дори римляните са напълно приемливи стига да си стоят в Рим. Казах ти, че бях в Рим, нали? Пълен със свещеници и катамити. Сенсъм би се чувствал съвсем като у дома си там. Не, Дерфел, грешката на римляните беше, че дойдоха в Британия и развалиха всичко, макар че не всичко, което направиха тук, е лошо.

— Оставили са ни това например — вдигнах аз ръка към дванадесетте реда седалки и високите балкони, откъдето римските господари наблюдавали арената.

— О, спести ми, моля те, досадните приказки на Артур за пътища и съдилища, за мостове и строежи — натърти той презрително на последната дума. — Строежи! Какво са строежите на пътища и крепости, законодателството? Робия. Римляните ни наденаха оглавник, Дерфел. Превърнаха ни в данъкоплатци и то така хитро — накараха ни дори да повярваме, че с това са ни направили услуга! Някога сме вървели по земята заедно с Боговете, били сме свободни хора, но после сме сложили тъпите си глави в римския оглавник и сме станали данъкоплатци.

— Тогава какво е доброто — попитах аз търпеливо, — което са оставили римляните?

Мерлин свирепо се захили.

— Някога те препълвали тази арена с християни, Дерфел и пускали кучета срещу тях. Но в Рим, забележи, били още по-съвестни — използвали лъвове. С годините, уви, лъвовете изчезнали.

— Видях нарисуван лъв — отбелязах аз гордо.

— О, впечатлен съм — рече Мерлин без да си прави труда да скрие прозявката си. — Защо не ми разкажеш всички подробности? — иронията му ми отне всяко желание да приказвам. Той това и целеше и доволно се усмихна. — Веднъж видях истински лъв. Едно проскубано невзрачно същество. Реших, че не го хранят добре. Сигурно му даваха митраисти вместо християни, кой знае? Това беше в Рим, разбира се. Мушнах го с жезъла си, а той само се прозина и се почеса, ухапан от бълха. Там видях и крокодил, само че беше мъртъв.

— Какво е това «крокодил»?

— Прилича на Ланселот.

— Кралят на белгите — добавих аз кисело. Мерлин се засмя.

— Действал е доста умно, нали? Той мразеше Силурия и кой може да го вини за това? С ония скучни хора в техните мрачни долини, съвсем неподходящо за Ланселот място, но земята на белгите ще му хареса. Обляна от слънце, пълна с римски имения, и което е най-важно — не е далеч от неговата скъпа приятелка Гуинивиър.

— Нима това е важно?

— Не бъди толкова потаен, Дерфел.

— Не разбирам какво искаш да кажеш.

— Искам да кажа, невежи ми войнико, че Ланселот прави с Артур каквото си иска. Взима каквото пожелае и прави каквото си ще и всичко това само защото Артур има абсурдното качество, наречено вина. В това отношение е истински християнин. Ти можеш ли да разбереш една религия, която те кара да се чувстваш виновен? Що за нелепа идея. От Артур обаче би станал много добър християнин. Вярва, че като се е заклел да спаси Беноик и не е успял, той е отговорен за съдбата на Ланселот. Докато тази вина му тежи на съвестта, Ланселот ще прави каквото си иска.

— И с Гуинивиър ли? — полюбопитствах аз, с намерение да го върна към отношенията между Ланселот и Гуинивиър, за които беше намекнал, защото долових че не ставаше въпрос само за пикантен слух, а за нещо повече.

— Никога не обяснявам нещо, което не знам — рече Мерлин високомерно. Но предполагам, че Гуинивиър вече скучае с Артур, и защо не? Тя е умно същество и с удоволствие общува с други умни хора, а пък Артур, колкото и да си го обичаме, е толкова прост. Нещата за които мечтае са толкова покъртително прости — закони, справедливост, ред, чистота. Той наистина иска всеки да е щастлив, а това си е направо невъзможно. Гуинивиър съвсем не толкова проста. Ти обаче си.

Аз не обърнах внимание на тази обида.

— И какво иска Гуинивиър?

— За Артур да бъде крал на Думнония, разбира се, а за себе си да бъде фактически владетел на Британия като властва над Артур, но докато това стане, Дерфел, тя ще се забавлява както може — изведнъж в очите му заискриха пакостливи пламъчета, нещо му беше хрумнало. — Ако Ланселот стане крал на белгите — каза Мерлин весело, — току виж Гуинивиър реши, че вече не иска своя нов дворец в Линдинис. Ще си хареса някое място по-близо до Вента. Ще видиш, че ще изляза прав — изкикоти се той. — И двамата са действали много хитро — добави той възхитен.

— Гуинивиър и Ланселот?

— Не бъди толкова тъп, Дерфел? Кой изобщо говори за Гуинивиър? Твоята жажда за слухове е направо неприлична. Говорех за Сердик и за Ланселот, разбира се. Изключително изтънчена дипломация. Артур изнася цялата война на гърба си, Аел се отказва от голяма част от владенията си, Ланселот грабва много по-подходящо кралство за себе си, а Сердик удвоява своята сила и печели Ланселот за свой съсед, вместо Артур. Чудесно изпипано. Как преуспява злото! Ще ми се да видя това — усмихна се той. Тогава в единия от двата тунела, които минаваха под местата за зрителите и излизаха на арената, се появи Нимю. Забързано вървеше по обраслия с бурени проход и изглеждаше много развълнувана. Златното й око, което толкова плашеше саксите, проблясваше на утринното слънце.

— Дерфел! — възкликна тя. — Какво правите с кръвта на бика?

— Не го обърквай — каза Мерлин, — тази сутрин е по-глупав от обикновено.

— В тайнствата на Митра — поясни тя раздразнено. — Какво правите с кръвта на бика?

— Нищо.

— Смесват я с овесени ядки и мазнина — каза Мерлин — и правят пудинги.

— Кажи ми! — настоя Нимю.

— Това е тайна — казах аз смутен. Мерлин издюдюка.

— Тайна? Тайна! «О, велики Митра!» — изгърмя гласът му и ехото се върна в центъра на арената. — Ти, който имаш меч, наточен във върховете на планините, а върхът на копието ти е изковано в дълбините на океана, ти, който имаш щит по-бляскав и от най-ярките звезди, чуй ни.“ Да продължавам ли мое скъпо момче? — попита ме той. Беше цитирал молитвата, с която започвахме нашите срещи и която беше част от уж тайните ни ритуали. Той отвърна очи от мен с презрение. — Имат една яма, скъпа Нимю — обясни й той, — покрита с желязна решетка. Нещастният звяр виси над нея, докато в ямата изтече и последната капка живот, после всички потапят копията си в кръвта, напиват се и си мислят, че са направили нещо значимо.

— Така си и мислех — каза Нимю, после се усмихна. — Няма яма.

— О, скъпо момиче! — викна Мерлин възхитен. — Скъпо момиче! На работа — нареди ни той и забърза на някъде.

— Къде отивате? — викнах след него, но друидът само махна с ръка и продължи напред. Направи знак на моите мързелуващи войници да го последват. И аз тръгнах след тях. Никой не ме спря. Минахме през тунела и излязохме на една от странните улици, оформени от високите сгради, след това свихме на запад към северозападния бастион и точно до крепостта, издигната до градската стена, имаше храм.

Влязох вътре след Мерлин.

Беше хубава сграда — дълга, тъмна, тясна и висока, изрисуваните тавани се подпираха на колони, подредени в два реда по седем. Светилището очевидно се използваше в момента като склад, защото в едно от страничните крила бяха натрупани бали с вълна и купища кожи. Въпреки това някой изглежда все още идваше в сградата на поклонение, защото в единия край имаше статуя на Митра със странна увиснала шапка, а пред колоните, украсени с канелюри, бяха наредени други по-малки статуи. Предположих, че поклонниците които идваха тук бяха потомци на римските заселници, решили да останат в Британия, след като легионите си тръгнали. Тези римляни изглежда бяха изоставили повечето от божествата на своите предшественици, включително и Митра, защото малките дарове от цветя, храна и тръстикови светилничета бяха струпани само пред три от статуите. Две от тях представяха изящно изваяни римски Богове, но третият идол беше британски — гладък фалически стълб в горния край с грубо лице с широко отворени очи — единствената статуя, намазана с кръв, вече стара и изсъхнала. Пред статуята на Митра имаше само един дар и това беше сакският меч, оставен от Сеграмор в знак на благодарност за завръщането на Мала. Навън беше слънчево, но вътре в храма светлина се процеждаше само през един процеп в порутения покрив, там където бяха изпадали керемидите. Светилището по принцип трябваше да бъде тъмно, защото Митра е роден в пещера и ние го почитахме в тъмнината на помещения, подобни на родната му пещера.

Мерлин започна да почуква плочите на пода с жезъла си и накрая се спря на едно място в края на главния кораб на храма, точно под статуята на Митра.

— Това ли е мястото, където би трябвало да си потопите копията, Дерфел? — попита ме той.

Влязох в страничното крило, където бяха струпани кожите и вълната.

— Тук — посочих аз към една плитка яма, полузакрита от вързопите.

— Не ставай смешен! — озъби ми се Мерлин. — Това някой го е направил по-късно! Ти наистина си мислиш, че можеш да скриеш от мен тайните на твоята покъртителна религия, а? — отново започна да почуква по пода пред статуята, после опита още веднъж няколко крачки встрани и очевидно реши, че двете места издават различен звук и за трети път почука по плочите пред статуята.

— Копайте тук — заповяда той на моите хора.

Потръпнах пред светотатството, което се канеше да извърши.

— Тя не трябва да е тук, господарю — посочих аз към Нимю.

— Още една дума, Дерфел и ще те превърна в сакат таралеж. Вдигнете плочите! — изсъска той на копиеносците. — Използвайте копията като лостове, идиоти такива. Хайде! Действайте!

Седнах край британския идол, затворих очи и се помолих на Митра да ми прости това светотатство. После се помолих за безопасността на Сийнуин и за бебето, което носеше в корема си. Все още се молех за моето неродено дете, когато вратата на храма изскърца и по камъните затропаха тежки ботуши. Отворих очи и видях Сердик.

Беше дошъл с двадесет копиеносци и преводач, но най-изненадващо беше присъствието на Динас и Лавейн в неговата свита.

Изправих се на крака и докоснах костите, вградени в дръжката на Хюелбейн за щастие, а сакският крал бавно тръгна към дъното на храма.

— Това е мой град — заяви той тихо — и всичко в рамките на неговите стени също е мое — за миг впери поглед в Мерлин и Нимю, после се обърна към мен — Кажи им да обяснят присъствието си тук — заповяда ми Сердик.

— Кажи на този глупак да върви да си потопи главата в някое ведро — изсъска Мерлин. Той можеше да говори сакски, но му отърваше да се прави, че не знае езика.

— Това е неговият преводач, господарю — предупредих го аз, посочвайки му с брадичка човека до Сердик.

— Значи и той може да каже на своя крал да си завре главата в някое ведро.

Онзи пък точно това и направи. Лицето на Сердик трепна в опасна усмивка.

— Кралю господарю — намесих се аз с надеждата да поправя стореното от Мерлин, — моят господар Мерлин се опитва да възстанови храма в първоначалното му състояние.

Сердик се замисли над отговора, оглеждайки работата на моите хора. Те бяха вдигнали няколко плочи, под които се виждаше равен слой пясък и камъни. В момента четиримата копиеносци изгребваха пясъка и чакъла, запълващи една ниска платформа, направена от намазани с катран греди. Кралят се вторачи в ямата после направи знак на моите хора да продължат работата си.

— Но ако намерите злато, то е мое — обърна се той към мен. Отворих уста да преведа на Мерлин, но Сердик ме спря с ръка. — Той говори нашия език — рече той, загледан в Мерлин. — Те ми казаха — мръдна брадичка саксът към Динас и Лавейн.

Погледнах към мрачните близнаци, после отново към Сердик.

— Имате странна компания, кралю господарю — отбелязах аз.

— Не е по-странна от твоята — отвърна Сердик, хвърляйки поглед към златното око на Нимю. Тя бръкна с пръст, извади бляскавата топка и разкри пълния ужас на съсухрената си очна ябълка. Сердик обаче вместо да се впечатли от заплахата на този жест, ме попита какво знам за различните Богове, почитани в храма. Отговорих му колкото можах, но той очевидно не се интересуваше особено. Прекъсна обясненията ми, за да се обърне отново към Мерлин.

— Къде е твоят Свещен съд, Мерлин?

Мерлин хвърли убийствен поглед към близнаците и плю на пода.

— Скрил съм го — изсъска той.

Сердик не изглеждаше изненадан от този отговор. Мина покрай ямата, която ставаше все по-дълбока и отиде да вдигне сакския меч, подарен от Сеграмор на Митра. Замахна с острието във въздуха и като че ли остана доволен от добре уравновесената му тежест.

— Този Свещен съд — продължи той разговора си с Мерлин — имал голяма сила, вярно ли?

Мерлин се направи, че не чува, затова трябваше да отговоря аз.

— Така казват, кралю господарю.

— Сила — втренчи в мен светлите си очи Сердик, — която можела да отърве Британия от саксите?

— Точно за това се молим, кралю господарю.

Той се усмихна на прямия ми отговор, после пак се обърна към Мерлин.

— Какво искаш за Свещения съд, старче.

Мерлин го изгледа кръвнишки.

— Черния ти дроб, Сердик.

Сердик застана до Мерлин и се надигна, за да го погледне в очите. Изобщо не се страхуваше от стария друид. Боговете на Мерлин не бяха негови Богове. Аел се боеше от Мерлин, но Сердик никога не си беше патил от друидски магии и за него Мерлин беше просто един стар британски свещеник с раздута репутация. Внезапно Сердик се протегна и хвана една от плитките в брадата на Мерлин.

— Предлагам ти много злато, старче.

— Вече ти казах цената — озъби се Мерлин и се опита да отстъпи, но Сердик нави плитката около ръкат си и не му позволи.

— Ще ти дам толкова злато, колкото тежиш — предложи Сердик.

— Само срещу черния ти дроб.

Сердик замахна със сакския меч, острието изсвистя и отряза плитката. Той отстъпи назад.

— Поиграй си с твоя казан, Мерлин от Авалон — каза той и захвърли меча настрана, — но някой ден аз ще сготвя твоя черен дроб в него и ще го хвърля на кучетата си.

Нимю се вторачи в краля пребледняла. Мерлин бе толкова шокиран, че не можеше да мръдне камо ли да приказва, а моите копиеносци просто стояха с отворена уста.

— Продължавайте, глупаци такива — изсъсках им аз. — На работа! — бях покрусен. Никога не бях виждал някой да унижава Мерлин по този начин, дори не можех да си представя, че това е възможно.

Мерлин разтърка наранената си брада.

— Един ден, кралю господарю — каза той тихо — ще си отмъстя.

Сердик сви рамене пред тази немощна заплаха и се върна при своите хора. Даде отрязаната плитка на Динас, който се поклони в знак на благодарност. Плюх срещу злото, защото знаех, че сега двамата силурци можеха да сторят наистина голямо зло. Малко са тези неща, които при правене на магии притежават силата на отрязаната коса или нокти, взети от враг. Точно затова никога не забравяме да горим отрязаните коси и нокти, за да не попаднат в ръцете на човек, който ни мисли злото. И дете може да направи беля с кичур коса.

— Искате ли да взема плитката, господарю? — попитах аз Мерлин.

— Не ставай смешен, Дерфел — каза той уморено, хвърляйки поглед към двадесетте копиеносци на Сердик. — Да не мислиш, че можеш всичките да ги избиеш? — поклати глава, после се усмихна на Нимю. — Виждаш ли колко сме далеч от нашите Богове тук? — опита се да обясни своята безпомощност.

— Копайте — кресна Нимю на моите хора, макар че те вече бяха свършили с изхвърлянето на пясъка и камъните и вече се мъчеха да вдигнат първата от големите дървени трупи. Сердик, който очевидно бе дошъл в храма само защото Динас и Лавейн му бяха казали, че Мерлин търси съкровище, заповяда на трима от своите копиеносци да помогнат. Тримата скочиха в ямата, запънаха копията си под гредата и бавно, бавно започнаха да я отлепват, докато накрая я повдигнаха достатъчно, та моите хора да успеят да я хванат и да я издърпат.

Това бе ямата за кръвта — мястото, където умиращият бик се прощава с живота, а кръвта му изтича в майката земя. По някое време обаче ямата умело била замаскирана с дебелите греди, върху които нахвърляли пясък, чакъл и по-едри камъни.

— Това е станало, когато римляните си тръгнали — тихо каза Мерлин и отново потърка брадата си.

— Господарю — смутолевих аз, наскърбен от унижението, което беше преживял.

— Не се тревожи, Дерфел — докосна той рамото ми. — Мислиш, че ще поискам огън от Боговете? Че ще накарам земята да се разтвори и да го погълне? Или ще повикам змията от света на духовете?

— Да, господарю — отвърнах аз нещастен.

— Никой не може да командва магиите, Дерфел — понижи той гласа си още повече. — Можем само да ги използваме, а тук просто няма магии, които ние можем да използваме. Ето затова ни трябват Съкровищата. На Самейн, Дерфел, аз ще събера Съкровищата и ще извадя Свещения съд. Ще запалим огньове и тогава ще направим заклинание, което ще накара небето да запищи, а земята да застене. Давам ти думата си. Цел живот съм чакал този момент, той ще върне магията отново в Британия — облегна се той на една колона и погали брадата там, където бе отрязана плитката. — Нашите приятели от Силурия — погледна Мерлин към чернобрадите близнаци — са решили да ме предизвикват, но силата на кичур брада от един старец не може да се мери с мощта на Свещения съд. Един кичур не може да навреди на накиго освен на мен, а Свещения съд, Дерфел, Свещения съд ще накара цяла Британия да потръпне и ще накара тези двама мошеници да дойдат на колене при мен, за да ме молят за милост. Но дотогава, Дерфел, дотогава ще трябва да гледаш как враговете ни преуспяват. Боговете се отдалечават все повече и повече. Тяхната сила отслабва и ние, които ги обичаме, също отслабваме, но това няма да продължи вечно. Ние ще ги повикаме обратно при нас и тогава магията, която сега е толкова слаба в Британия ще се сгъсти, ще заприлича на мъглата в Инис Мон — той отново докосна раненото ми рамо. — Обещавам ти.

Сердик ни наблюдаваше. Не можеше да ни чуе, но по лицето му личеше, че положението много го забавлява.

— Тоя ще вземе онова, което ще намерим в ямата, господарю — измърморих аз.

— Моля се да не разбере колко е ценно — каза тихо Мерлин.

— Но те ще разберат, господарю — погледнах аз към двамата друиди, облечени в бяло.

— Те са предатели, змии — изсъска Мерлин тихо и се вторачи в Динас и Лавейн, които се бяха приближили до ямата, — но дори и да вземат каквото намерим, аз все пак ще имам единадесет от тринадесетте Съкровища, Дерфел, а знам къде мога да намеря и дванадесетото. За последните хиляда години в Британия никой друг не е събирал такава мощ в ръцете си — Мерлин се облегна на жезъла си. — Тоя крал ще пати, повярвай ми.

Копиеносците извлякоха и последната греда от ямата и я хвърлиха с трясък върху каменните плочи. Потните воини отстъпиха встрани, когато Сердик и силурските друиди бавно тръгнаха напред и се вгледаха в ямата. Сердик дълго време стоя навел глава над дупката, после се разсмя. Смехът му отекна под високия изрисуван таван. Той доведе своите копиеносци на ръба на ямата, те погледнаха вътре и също се разсмяха.

— Харесвам врагове, които вярват толкова много в подобни боклуци — Сердик избута хората си и ни направи знак да се приближим. — Ела и виж, какво си открил, Мерлин от Авалон.

Отидох с Мерлин до ръба на ямата и видях вътре сплетени влажни дърва. Изглеждаше просто като купчина дърва за огрев, съчки, при това някои изгнили от влагата, която се процеждаше в единия ъгъл на облицованата с тухли яма. Останалата част от дървата бяха толкова стари и крехки, струваше ми се, че след миг ще пламнат и ще се превърнат в пепел.

— Какво е това? — попитах аз Мерлин.

— Изглежда сме търсили не където трябва — отвърна той на сакски. — Ела — мина той отново на британски — само си загубих времето.

— Но ние не сме си губили времето — обади се Динас с дрезгавия си глас.

— Виждам едно колело — каза Лавейн. Мерлин бавно се обърна, беше съкрушен. Опита се да измами Сердик и близнаците от Силурия, но се беше провалил напълно.

— Две колела — уточни Динас.

— И дръжка — добави Лавейн, — нарязана на три парчета.

Отново се вгледах в нахвърляните цепеници и пак не видях нищо друго освен тях. Но после осъзнах, че някои от парчетата бяха извити и ако ги съединиш с множеството къси пръчки, пръснати из купа, щяха да се получат две колела. Сред парчетата от колелата имаше и някакви тънки плотове и една дълга дръжка на копие, дебела колкото китката ми, но беше счупена на три, за да може да влезе в ямата. Имаше и една главина на колело с цепнатина в средата, голяма колкото да влезе острието на нож. Дървата всъщност бяха останките на малка древна колесница, като тези които навремето британските воини карали в битка.

— Колесницата на Модрона — каза почтително Динас.

— Модрона — добави Лавейн — майката на Боговете.

— Чиято колесница — продължи Динас — свързва земята с небесата.

— А Мерлин не я иска — презрително каза Динас.

— Тогава ние ще вземем колесницата — заяви Лавейн.

Преводачът на Сердик направи каквото можа, за да преведе всичко това на краля, но беше ясно, че Сердик продължава да не проявява никакъв интерес към това жалко събиране на изпочупени и изгнили дърва. Но въпреки това заповяда на своите копиеносци да поставят парчетиите в едно наметало. И когато всичко бе готово Лавейн взе вързопа. Нимю изсъска срещу тях някакво проклятие, но Лавейн само се изсмя.

— Да не искаш да се биеш с нас за колесницата? — попита я той и врътна брадичка към хората на Сердик.

— Не можеш вечно да се криеш зад сакси — намесих се аз. — Ще дойде време, когато ще трябва сам да се защитаваш.

Динас плю в празната яма.

— Ние сме друиди, Дерфел, а никой не може да отнема живота на друид без да обрече душата си и душата на всички, които обича, на вечен ужас.

— Аз мога да ви убия — озъби се Нимю срещу тях. Динас се вгледа в нея, после протегна напред юмрука си. Нимю плю срещу юмрука, за да се предпази от злото, но Динас само отвори дланта си. Там имаше яйце от дрозд, което той й подхвърли.

— Ето нещо, жено, което можеш да напъхаш в празната си очна ябълка — каза той презрително, обърна се и последва брат си и Сердик, които вече си бяха тръгнали.

— Съжалявам, господарю — промълвих аз, когато останахме сами.

— За какво, Дерфел? Да не мислиш, че можеше да се справиш с двадесет копиеносци? — Мерлин въздъхна и разтри брадата си. — Виждате как се съпротивляват новите Богове, нали? Но докато притежаваме Свещения съд, нашата сила е по-голяма. Елате.

Той протегна ръка към Нимю, не за утеха, а защото имаше нужда от нейната подкрепа. Внезапно се беше състарил, изглеждаше толкова уморен.

— Какво да правим сега, господарю? — попита ме един от моите копиеносци.

— Пригответе се за път — отвърнах аз без да свалям поглед от превития гръб на Мерлин. Отрязаната плитка от неговата брада бе по-голяма трагедия отколкото смееше да си признае, но аз се утешавах с факта, че поне Свещения съд на Клидно Ейдин бе все още в ръцете му. Мерлин се още притежаваше голяма сила, но имаше нещо безкрайно тъжно в този превит гръб и в бавната крачка на внезапно грохналия друид.

— Пригответе се за път — повторих аз.

Тръгнахме си на следващия ден. Все още бяхме гладни, но вече се прибирахме у дома. И наистина в общи линии вървяхме в мир.

Северно от разрушената Калева на земя, която преди принадлежеше на Аел, а сега беше отново наша, ни чакаше златото, обещано от Аел. Той бе останал верен на думата си към нас.

Нямаше охрана, просто огромни купища злато бяха оставени ей така на пътя. Имаше чаши, кръстове, вериги, кюлчета, брошки, огърлици. Нямаше как да премерим златото, та и Артур, и Кунеглас предположиха, че Аел едва ли е оставил цялото договорено количество, но и това беше достатъчно. Цяло съкровище.

Увихме златото в наметала, окачихме тежките вързопи на гърбовете на бойните коне и продължихме пътя си. Артур вървеше с нас и колкото по-близо бяхме до дома, толкова по-весел ставаше, макар че в душата му все още тежеше разочарование.

— Помниш ли клетвата, която дадох тук наблизо? — попита ме той скоро след като събрахме златото на Аел.

— Помня, господарю.

Това стана след като дадохме на Аел голяма част от същото злато, което сега носехме към дома. Тогава платихме на Аел, за да ни остави на мира, но за сметка на това той нападна поуиската крепост Рате. В онази нощ Артур се закле да убие Аел.

— Вместо да го убия, аз му запазих кралството — измърмори Артур недоволно.

— Но Кунеглас отново владее Рате.

— Не съм си изпълнил клетвата, Дерфел. Толкова много неизпълнени клетви — вдигна глава, вниманието му привлече един сокол, който се плъзна пред огромния бял облак над нас. — Предложих на Кунеглас и на Мюриг да си поделят Силурия, а Кунеглас предложи ти да станеш крал на неговия дял. Искаш ли?

Бях толкова удивен, че едва отговорих.

— Ако ти искаш, господарю.

— Е, да, ама аз не искам. Искам да станеш настойник на Мордред.

Повървях няколко крачки с това разочарование.

— Силурия може да не иска да я разделяте.

— Силурия ще направи каквото ние искаме — отсече твърдо Артур, — а ти и Сийнуин ще живеете в двореца на Мордред в Думнония.

— Щом казваш, господарю — казах аз, изведнъж загубил всякакво желание да се лиша от скромните удоволстия на живота в Кум Исаф.

— Горе главата, Дерфел — побутна ме Артур. — Аз не съм крал, защо пък ти да си?

— Не съжалявам за загубата на кралството, господарю, а за появата на крал в моя дом.

— Ще се справиш с него, Дерфел, ти с всичко се справяш.

На следващия ден разделихме войската. Сеграмор вече бе напуснал нашите редици, повел своите копиеносци към новата ни граница с кралството на Сердик. Сега и останалата част от войската се раздели, за да тръгне в различни посоки. Тристан и Ланселот поеха на юг, а Кунеглас и Мюриг на запад към своите земи. Аз прегърнах Артур и Тристан, коленичих за благословията на Мерлин, която той с удоволствие ми даде. Беше възвърнал част от предишната си енергия по време на похода към вкъщи, но не можеше да скрие факта, че преживяното в храма на Митра унижение е тежък удар за него. Притежваше наистина Свещения съд, но враговете му имаха кичур от неговата брада и сега трябваше да впрегне цялата си сила, за да се предпази от техните заклинания. Мерлин ме прегърна, аз целунах Нимю и останах известно време загледан след тях. После тръгнах след Кунеглас на запад. Отивах в Поуис да намеря моята Сийнуин, натоварен с дял от златото на Аел, но въпреки това в душата ми го нямаше крилатото чувство на победителя. Победихме Аел и осигурихме мир, но не ние, а Сердик и Ланселот бяха истинските победители в тази война.

През нощта отседнахме в Кориниум, но посред нощ се изви буря и ме събуди. Тя вилнееше далеч на юг, но гръмотевиците бяха толкова силни, а светкавиците, проблясващи по стената на стаята, в която спях, толкова ярки, че ме събудиха. Бях вкъщата на Айлийн, която ми беше предложила подслон и сега дойде от спалнята си с разтревожено лице. Загърнах се в наметалото и заедно с Айлийн отидохме до градските стени, където открих половината от моите хора, дошли да наблюдават далечната буря. Кунеглас и Агрикола също стояха на укрепителните валове, но Мюриг не беше тук, защото не вярваше, че в бурите има предзнаменование.

Ние обаче бяхме сигурни в това. Бурите са послания от Боговете, а тази буря беше истински взрив. В Кориниум не капна и капка дъжд, нямаше никакъв вятър, но далеч на юг, някъде в Думнония, Боговете съсипваха земята. Светкавиците раздираха тъмнината и забиваха начупените си ками в пръстта. Гръмотевиците кънтяха непрекъснато, взрив след взрив, и след ехото на всеки трясък блясваше ослепителна светкавица и пръсваше своя разкривен огън над изтръпналата нощ.

Исса стоеше близо до мен, далечните припламвания в небесата осветяваха честното му лице.

— Умрял ли е някои?

— Не може да се каже, Исса.

— Да не би някой да ни е проклел, господарю?

— Не — отвърнах аз с увереност, каквато всъщност не чувствах.

— Но хората говореха, че Мерлин позволил да му отрежат кичур от брадата, вярно ли е?

— Няколко косъма — презрително казах аз, — нищо повече. Какво от това?

— Ако Мерлин няма власт, господарю, кой тогава?

— Мерлин има власт — опитах се да го уверя. Аз също имах власт, защото скоро щях да стана най-добрият боец на Мордред и да живея от богатствата на голямо имение. Аз щях да оформя детето, а Артур щеше да гради кралството му.

Въпреки това гръмотевиците ме притесняваха. И щях още повече да се разтревожа, ако знаех какво ни бе донесла бурята. Защото в онази нощ ни сполетя истинско бедствие. Едва след три дни разбрахме защо бяха проговорили гръмотевиците и светкавиците.

Ударили Хълма, право върху замъка на Мерлин, където ветровете стенеха около кулата за сънища. В часа на нашата победа светкавица бе паднала върху дървената кула, която лумнала в пламъци. Те се извисили, заскачали и завили в нощта, а на сутринта, когато дъждът на отмиращата буря загасил жаравата, в Инис Уидрин не било останало нито едно от единадесетте Съкровища, събрани от Мерлин. В пепелта не намерили дори Свещения съд — обгореното сърце на Думнония било празно.

Изглежда новите Богове бяха решили да провалят плановете на Мерлин или пък близнаците от Силурия бяха направили могъщо заклинание над отрязаната плитка от брадата на стария друид, защото Свещения съд и всички други Съкровища бяха изчезнали.

А аз тръгнах на север да взема Сийнуин.