Мария Илиева
Обричам се

Старата лодка плува в морето

по следите на моите сънища.

Шепне нощта откровение,

скрива зад тъмните клони

очите ти, мене потърсили.

А млада луната огрява лицето ти.

До брега полека доплавам —

на дните ми бледите стъпки

да търся

в невъзможни и зрими посоки.

По белият пясък пристъпвам,

откривам следите на медузи

издълбани черупки и миди,

които в сърцето

до болка се врязват.

В сърцето,

дълбоко

в кръвта ми —

вулкани изригват

и спомени диплят

във нежна прегръдка

с вълните.

Кръговрат…

Море,

приюти ме във миг на обреченост…

Защото, навън

с пясъчни пръсти

брулят ме сините нощи…

И смирена

нощта

ме завива с тъгата си.

А някъде другаде,

в мене дълбоко

копнее вълни,

като морска русалка

уморена душата ми.

Достигам до предела —

вълноломът,

където се разбиват ветровете.

Същността ми,

по брега на тихото мълчание

стъпва с разранени пръсти…

Във теб обричам се закотвена да

бъда —

лодка

в заслона топъл на дланта ти.