Джоан Роулинг
Хари Потър и даровете на смъртта (14)

Глава четиринайсета
Крадецът

Хари отвори очи и беше заслепен от нещо златисто и зелено: нямаше представа какво се е случило, знаеше само, че май лежи на листа и клонки. Замъчи се да си поеме въздух и да го вкара в сякаш сплесканите си бели дробове, примига и видя, че яркият блясък всъщност е слънчева светлина, процеждаща се през балдахин от листа високо горе. После съвсем близо до лицето му нещо се размърда. Хари застана с усилие на четири крака с очакването да съгледа пред себе си дребна свирепа твар, но видя, че нещото всъщност е кракът на Рон. Огледа се: тримата лежаха в гора, очевидно сами.

Първата му мисъл беше, че това е Забранената гора, и макар да осъзнаваше колко глупаво и опасно е да се появят на територията на „Хогуортс“, за миг сърцето му трепна радостно при мисълта, че могат да се промъкнат през дърветата до колибата на Хагрид. Но за няколкото секунди, през които Рон простена глухо, а Хари запълзя към него, си даде сметка, че изобщо не са в Забранената гора: дърветата изглеждаха по-млади, растяха на по-голямо разстояние едно от друго и пръстта беше по-чиста.

Хърмаяни също допълзя на четири крака при главата на Рон. Щом го погледнаха, от другите им грижи не остана и следа: отляво Рон беше целият в кръв, а сивкавобялото му лице се открояваше на фона на покритата с листа земя. Въздействието на многоликовата отвара отслабваше: на външен вид Рон беше нещо средно между Катърмоул и самия себе си и косата му се червенееше все повече, а от лицето му изчезваше и малкото останала руменина.

— Какво се е случило?

— Разполовяване — обясни Хърмаяни, която вече опипваше ръкава на Рон: там кръвта беше най-прясна и най-тъмна.

Хари загледа ужасѐн как тя разкъсва ризата. Винаги си беше представял разполовяването като нещо смешно, докато това тук… Догади му се, когато Хърмаяни оголи ръката на Рон над лакътя, където липсваше голямо парче плът, сякаш отрязана с нож.

— Бързо, Хари, в чантата ми има шишенце с етикет „Екстракт от росен“^[1].

— В чантата… а, да…

Хари изтича встрани до мястото, където Хърмаяни се беше приземила, грабна обшитата с мъниста мъничка чанта и бръкна вътре. Затършува между разни предмети: кожени гръбчета на книги, вълнени ръкави на пуловери, токове на обувки…

— Бързо!

Хари грабна от земята магическата си пръчка и я насочи към дълбините на вълшебната чанта.

— Акцио росен!

От чантата изхвърча кафяво шишенце: той го хвана и забърза към Хърмаяни и Рон, който почти беше склопил очи и между клепачите му не се виждаше друго, освен ивици от бялото.

— Припадна — обясни Хърмаяни, която също беше доста пребледняла; вече не изглеждаше като Мафалда, въпреки че на места косата й беше прошарена. — Отпуши го, Хари, моите ръце треперят.

Хари издърпа запушалката на шишенцето, а Хърмаяни го взе и капна три капки от отварата върху кървящата рана. Издигнаха се кълбета зеленикав дим и когато те се разсеяха, Хари видя, че кървенето е спряло. Сега раната беше с коричка, сякаш е заздравяла преди няколко дни, и върху доскоро оголената плът се беше опънала нова кожа.

— Ау! — възкликна Хари.

— Само за това съм сигурна, че е безопасно — обясни с треперлив глас Хърмаяни. — Има заклинания, с които Рон ще оздравее напълно, но не смея да опитвам, страх ме е да не объркам нещо и да стане още по-лошо… и без това е загубил много кръв…

— Как се е наранил? Всъщност… — Хари тръсна глава в опит да избистри мислите си, да проумее какво се е случило току-що. — Защо сме тук? Мислех, че се връщаме на площад „Гримолд“.

Хърмаяни си пое дълбоко въздух. Беше на границата да се разплаче.

— Хари, според мен няма да можем да се върнем там.

— Ама как…

— Когато се магипортирахме, Йаксли се вкопчи в мен и аз не успях да се отскубна, много е як… още се държеше за мен, когато пристигнахме на площад „Гримолд“, и тогава… според мен той явно е видял вратата и е решил, че ще спрем там, затова разхлаби хватката и аз успях да се откопча… и ви доведох тук.

— Но къде е сега Йаксли? Чакай, чакай… нали не искаш да ми кажеш, че е на площад „Гримолд“? Той не може да проникне вътре.

Хърмаяни кимна с очи, блеснали от неизплаканите сълзи.

— Мисля, че може. Принудих го да ме пусне с отблъскваща магия, но вече го бях вкарала в обсега на защитното заклинание „Фиделиус“. След гибелта на Дъмбълдор ние сме Пазители на тайната, значи съм я издала и на Йаксли, нали?

Хари не искаше да се преструва — беше сигурен, че Хърмаяни е права. Това беше тежък удар. Щом Йаксли вече можеше да прониква в къщата, и дума не можеше да става да се върнат там. Дори в този момент той сигурно вкарваше вътре смъртожадни с магипортиране. Колкото и мрачна и потискаща да беше къщата, тя им беше единственото сигурно убежище и откакто Крийчър беше много по-щастлив и дружелюбен, дори се беше превърнала в нещо като техен дом. Хари усети пронизващо съжаление, което нямаше нищо общо с храната, макар че си представи как домашното духче приготвя пържолите и пая с бъбреци, които те тримата никога нямаше да изядат.

— Съжалявам, ужасно съжалявам, Хари!

— Стига, ти не си виновна! Ако някой има вина, това съм аз…

Той бръкна в джоба си и извади окото на Лудоокия. Хърмаяни с ужас се отдръпна.

— Ъмбридж го беше сложила на вратата в кабинета си — да шпионира хората. Не можех да го оставя там… и ето откъде са разбрали, че някой е проникнал в министерството.

Още преди Хърмаяни да отговори Рон простена и отвори очи. Беше все така сивкав, а лицето му лъщеше от избилата пот.

— Как се чувстваш? — прошепна Хърмаяни.

— Гадно — изграчи той и се свъси, усетил болката в ранената си ръка. — Къде сме?

— В гората, където се проведе Световното първенство по куидич — отговори Хърмаяни. — Исках да отидем някъде на прикътано място, където да сме на спокойствие, и това беше…

— Това е първото място, което ти е хрумнало — довърши вместо нея Хари и огледа поляната, на която не личеше да има някой друг.

Неволно си спомни какво се бе случило последния път, когато се магипортираха на първото място, хрумнало на Хърмаяни — „Тотнъм Корт Роуд“, — и как смъртожадните ги откриха за броени минути. Дали с легилимантика? Може би Волдемор и помагачите му и този път вече знаеха къде ги е отвела Хърмаяни?

— Как мислиш, дали да не се преместим другаде? — попита го Рон, след като по изражението му долови, че и той си мисли същото.

— Не знам.

Рон още изглеждаше блед и изтощен. Дори не се беше опитал да седне, явно нямаше сили. Плашеше се при мисълта, че може да се наложи да се местят.

— Хайде засега да останем тук — предложи Хари.

Хърмаяни скочи на крака с облекчение.

— Къде отиваш? — попита Рон.

— Ако останем тук, трябва да направим на мястото защитни магии — обясни тя, вдигна магическата си пръчка, започна да обикаля на широк кръг около Хари и Рон и да шепне заклинания.

Хари забеляза как въздухът наоколо трепти, сякаш Хърмаяни беше хвърлила върху поляната мараня.

— Салвио магиатикум^[2]… Протего тоталум… Репело^[3] мъгълтум… Муфлиато… Можеш да извадиш палатката, Хари…

— Палатката ли?

— В чантата!

— В… а, да — рече той.

Този път не си игра да търси и директно приложи призоваващата магия. Палатката изскочи с вид на буцеста купчина брезент, въжета и колчета. Хари я позна по миризмата на котки — беше същата, в която бяха спали по време на Световното първенство по куидич.

— Мислех, че е на онзи Пъркинс от министерството — отбеляза той и се зае да реди кукичките.

— Явно не си я е поискал, нали страда от лумбаго — напомни Хърмаяни, която тъкмо изписваше с магическата си пръчка сложна фигура, състояща се от осем движения, — затова бащата на Рон каза, че мога да я взема. Еректо!^[4] — добави тя, като насочи пръчката към безформения брезент, който с едно-единствено плавно движение се извиси във въздуха и после се приземи вече с вид на палатка пред Хари, от чиито смаяни ръце изхвърча кукичка и се заби с окончателен глух звук в края на едно от въжетата. — Каве инимикум!^[5] — довърши Хърмаяни и замахна към небето. — Това е всичко, което мога да направя. Ако не друго, поне ще знаем, че идват насам. Не мога да обещая, че ще ни предпази от Вол…

— Не изричай това име! — прекъсна я грубо Рон.

Хари и Хърмаяни се спогледаха.

— Извинявайте — рече Рон и простена, докато се понадигна, за да ги погледне, — но ми звучи като… като проклятие, нещо от този род. Не може ли да го наричаме Ти-знаеш-кой?

— Дъмбълдор казваше, че който се страхува от име… — подхвана Хари.

— Ако случайно не си забелязал, мой човек, това, че Дъмбълдор наричаше по име Ти-знае-кого, накрая не му донесе нищо добро — тросна се Рон. — Просто… просто покажете към Вие-знаете-кого малко уважение.

— Уважение ли? — повтори Хари, но Хърмаяни го стрелна с поглед, за да го спре — едва ли беше разумно да спори с Рон, докато той беше в такова окаяно състояние.

Хари и Хърмаяни пренесоха Рон в палатката, като почти го влачеха. Отвътре тя беше точно както я помнеше Хари: малко жилище с баня и кухничка. Той изтика встрани едно старо кресло и внимателно положи Рон върху долното от двете сложени едно над друго легла. Дори след това съвсем късо разстояние Рон пребледня още повече и веднага след като го нагласиха върху дюшека, отново затвори очи и известно време мълча.

— Ще направя чай — съобщи задъхана Хърмаяни, после извади от дълбините на чантичката си чайник и чаши и се отправи към кухнята.

На Хари чаят му се услади точно толкова, колкото и огненото уиски през нощта, когато Лудоокия беше загинал: той като че ли поне отчасти прогони с топлината си страха, сковал гърдите му. След минута-две Рон наруши тишината.

— Какво според вас е станало със семейство Катърмоул?

— С малко късмет би трябвало да са се измъкнали — отвърна Хърмаяни, стиснала между дланите си топлата чаша, която й вдъхваше спокойствие. — Ако е мъж на място, господин Катърмоул би трябвало да се е магипортирал групово с жена си и вече би трябвало да са напуснали заедно с децата си страната. Хари й каза да направят точно това.

— Ох, дано са избягали! — рече Рон и се отпусна върху възглавниците. Чаят му се отразяваше добре и той си беше възвърнал малко от руменината. — От начина, по който всички разговаряха с мен, докато бях Рег Катърмоул, не останах с впечатлението, че е от най-съобразителните. Господи, все пак се надявам да са успели… че ако заради нас ги пратят и двамата в Азкабан…

Хари погледна Хърмаяни и въпросът, който се канеше да зададе, застина върху устните му: дали това, че госпожа Катърмоул е останала без магическа пръчка, може да й попречи да се магипортира заедно с мъжа си. Хърмаяни наблюдаваше как Рон се притеснява за съдбата на семейство Катърмоул и върху лицето й се беше изписала такава нежност, та Хари изпита чувството, че едва ли не я е изненадал, докато тя го целува.

— Е, у нас ли е? — попита я Хари отчасти за да й напомни, че и той е там.

— Кое… дали е у нас? — трепна тя.

— Защо изобщо се подложихме на всичко това? Заради медальона с капачето! Къде е?

— Значи сте го взели! — викна Рон и се понадигна малко на възглавниците. — Никой не ми казва нищо. Можехте поне да ми споменете!

— Е, нали бягахме от смъртожадните, за да се спасим! — напомни Хърмаяни. — Ето го.

Тя извади от джоба на мантията си медальона и го връчи на Рон.

Беше голям колкото кокоше яйце. В размитата светлина, проникваща през брезентовия покрив на палатката, проблесна богато украсената буква „С“, обсипана със зелени камъчета.

— Няма ли вероятност някой да го е унищожил, откакто е бил у Крийчър? — попита обнадежден Рон. — Можем ли да бъдем сигурни, че това тук все още е хоркрукс?

— Според мен да — отговори Хърмаяни, като го взе отново и го разгледа отблизо. — Ако е бил разрушен с магия, все щеше да има някакви следи от поражения.

Тя го подаде на Хари, който го завъртя между пръстите си. Медальонът изглеждаше съвършен, непокътнат. Той си спомни съсипаните остатъци от дневника и как камъкът върху пръстена хоркрукс се е пропукал, когато Дъмбълдор го е унищожил.

— Мисля, че Крийчър е прав — каза Хари. — Трябва да измислим как да я отворим тази чудесия и чак тогава ще успеем да я унищожим.

Докато говореше, внезапно и стряскащо осъзна какво държи всъщност, какво живее под златното капаче. Дори след всичките усилия да намерят медальона му се прииска да го метне някъде. Хари овладя чувствата си и се помъчи да отвори с пръсти капачето, после опита да приложи и заклинанието, с което Хърмаяни беше отворила вратата в стаята на Регулус. И двата пъти не се получи нищо. Отново подаде медальона на Рон и Хърмаяни, но каквото и да правеха, за да го отворят, и техните опити не се увенчаха с повече успех.

— Все пак усещаш ли го? — попита шепнешком Рон, докато стискаше здраво в юмрук медальона.

— В какъв смисъл дали го усещам?

Рон му върна хоркрукса. След миг-два Хари осъзна какво го пита неговият приятел. Дали усещаше как тупти кръвта в собствените му жили, или туптенето като от мъничко метално сърце идваше от вътрешността на медальона?

— Какво ще правим с него? — попита Хърмаяни.

— Ще го пазим, докато разберем как да го унищожим — отвърна Хари и колкото и да не му се искаше, окачи верижката на врата си, като скри медальона с капачето под мантията си, където той се допря до гърдите му заедно с кесийката от Хагрид. — Мисля, че трябва да се редуваме и да стоим на пост пред палатката — добави той, извърнат към Хърмаяни, после се изправи и се протегна. — Трябва да помислим и за храна. Ти не мърдай оттам — добави рязко той, когато Рон се опита да седне и лицето му се оцвети в отблъскващ оттенък на зеленото.

С опасноскопа, който Хърмаяни беше подарила на Хари за рождения ден, нагласен внимателно на масата в палатката, Хари и Хърмаяни прекараха остатъка от деня в редуване на пост. Опасноскопът цял ден не издаде шум и стрелката му не се завъртя. Дали заради защитните магии и заклинанията за отблъскване на мъгъли, които Хърмаяни беше разпростряла около тях, или защото рядко хора идваха насам, тази част от гората си остана безлюдна, ако не броим птиците и катериците, които се появяваха от време на време. Вечерта не донесе промяна — в десет часа, когато смени Хърмаяни, Хари светна с магическата пръчка и огледа безлюдната защитена поляна, ала видя само прилепи, които прехвърчаха високо горе, през късчето обсипано със звезди небе.

Беше гладен и леко замаян. Хърмаяни не беше сложила храна в магическата си чанта, защото смяташе, че вечерта ще се приберат на площад „Гримолд“, затова нямаше какво да хапнат, освен няколкото диви гъби, които тя набра сред дърветата наблизо и задуши в туристическата тенджерка. След две-три лъжици Рон беше избутал встрани порцията — явно му се гадеше, а Хари продължи да яде само за да не засегне чувствата на Хърмаяни.

От време на време тишината наоколо беше нарушавана от шумолене и от нещо, наподобяващо пукот на съчки — според Хари това бяха животни, а не хора, и все пак той не пускаше пръчката и я държеше насочена. Стомахът му, който вече се бунтуваше заради неуместната гощавка с гъби с вкус на гума, го присви още повече.

Беше очаквал да се почувства много въодушевен, ако успеят да откраднат хоркрукса, но кой знае защо това не се случи — докато седеше и се взираше в тъмнината, от която пръчката му беше осветила съвсем малка част, той не усещаше друго, освен притеснение какво ли ги чака от тук нататък. Струваше му се, че се е носил шеметно към този миг от седмици, месеци, може би дори години и сега е спрял внезапно, понеже не вижда пред себе си път.

Някъде имаше и други хоркрукси, но Хари нямаше никаква идея къде може да са скрити. Дори не знаеше какво точно представляват на външен вид някои от тях. Същевременно понятие си нямаше как да унищожи единствения хоркрукс, който бяха намерили и който сега лежеше до голата плът на гърдите му. Странно, но не поемаше от топлината на тялото му и Хари го усещаше с кожата си много студен, сякаш току-що е изваден от ледена вода. Понякога долавяше — или може би само му се струваше — как слабият пулс бие накъсано заедно с неговия.

Както седеше в тъмното, в душата му пропълзяха безименни страхове: той се опита да не им се поддава, да ги изтласка, ала те се връщаха безпощадно отново и отново. „Докато единият е жив, другият не може да оцелее“ Рон и Хърмаяни, които си говореха тихо отзад в палатката, можеха да си тръгнат, ако решат, а той не можеше. И докато седеше там и се опитваше да се пребори със собствения си страх и изтощение, му се струваше, че хоркруксът до гърдите му отброява времето, което му е останало… „Глупости — каза си Хари, — как може да мислиш такива неща…“

Белегът отново го заболя. Хари се притесни, че сам го предизвиква с тези мисли, и се опита да ги отклони в друга посока. Сети се за клетия Крийчър, който сигурно ги беше очаквал да се приберат, а беше посрещнал Йаксли. Дали домашният дух щеше да си мълчи, или щеше да разкаже на смъртожадния всичко, което знаеше? Хари се надяваше през последния месец Крийчър да е променил отношението си към него и да му остане верен, но знаеше ли човек какво щеше да се случи? Ами ако смъртожадните започнеха да го изтезават? В главата на Хари нахлуха страховити образи и той се помъчи да се отърси и от тях, понеже по никакъв начин не можеше да помогне на Крийчър: двамата с Хърмаяни вече бяха решили да не се опитват да го призовават с магия — ами ако с него дойдеше и някой от министерството? Не можеха да разчитат, че магипортирането на домашните духчета не страда от същия недостатък, благодарение на който Йаксли се беше озовал на площад „Гримолд“, хванат за края на ръкава на Хърмаяни.

Сега вече белегът направо го пареше. Той си даде сметка, че има страшно много неща, които не знаят: Лупин се беше оказал прав за магията, която никога не бяха срещали и която не си бяха представяли. Защо Дъмбълдор не беше обяснил повече? Дали беше смятал, че има време, че като приятеля си Никола Фламел ще живее още дълги години, дори векове? Ако е смятал така, сбъркал е… Снейп се беше погрижил… Снейп, заспалата змия, удари на върха на кулата…

И Дъмбълдор беше започнал да пада… да пада…

— Дай ми я, Грегорович!

Гласът на Хари беше силен, ясен и студен, а бледата ръка с дълги пръсти държеше пред него магическа пръчка. Мъжът, към когото беше насочена, висеше с главата надолу във въздуха, макар да не се виждаха въжета, които да го държат: той се люшкаше, прихванат с незрими зловещи върви, омотани около крайниците, на едно ниво с лицето на Хари беше ужасеното му лице, мораво от кръвта, стекла се в главата. Беше със снежнобяла коса и гъста рунтава брада: приличаше на завързан Дядо Коледа.

— Не е у мен, вече не е у мен! Преди много години ми я откраднаха!

— Недей да лъжеш Лорд Волдемор, Грегорович. Той знае… той винаги знае.

Зениците на увесения мъж бяха огромни, разширени от страх, и сякаш се уголемяваха все повече и повече, докато чернотата им не погълна Хари цял…

После Хари забърза по тъмен коридор след набития нисък Грегорович, който държеше високо светилник — хлътна в стаята в дъното на коридора и светилникът озари нещо, което приличаше на работилница: в люшкащото се езерце светлина проблеснаха стърготини и злато, а на перваза на прозореца като грамадна птица се беше настанил младеж със златиста коса. За миг светилникът го озари и Хари видя щастието върху красивото му лице, после неканеният гост изстреля от магическата си пръчка зашеметяващо заклинание и с бурен смях ловко отскочи от прозореца.

Хари се понесе шеметно назад, за да излезе от широките зеници, наподобяващи тунели, а върху лицето на Грегорович се изписа ужас.

— Кой беше крадецът, Грегорович? — попита силният студен глас.

— Не знам, никога не съм знаел, някакъв младеж… не… много ви моля… НЕДЕЙТЕ!

Писък, който продължи да кънти и кънти, после блесна зелена светлина…

— Хари!

Той отвори задъхан очи, челото му туптеше от болка. Беше се свлякъл странично до палатката, беше се плъзнал по брезента и се беше проснал на земята. Погледна нагоре към Хърмаяни, буйната й коса беше закрила мъничкото късче небе, което се виждаше през тъмните клони високо горе.

— Сънувах нещо — обясни той и побърза да седне, после се опита да отвърне на гнева на Хърмаяни с невинен поглед. — Извинявай, сигурно съм задрямал.

— Знам, че е белегът ти! Виждам го по лицето ти! Ти гледаше в съзнанието на Вол…

— Не изричай името му! — чу се ядосаният глас на Рон, екнал от дълбините на палатката.

— Добре де — отвърна Хърмаяни. — В съзнанието на Ти-знаеш-кого!

— Не съм го искал нарочно! — извика Хари. — Беше сън. Ти имаш ли власт над сънищата си?

— Ако просто се беше научил да прилагаш оклумантиката…

Но на Хари не му се слушаха упреци — искаше му се да обсъдят онова, което бе видял току-що.

— Хърмаяни, той е намерил Грегорович и според мен го е убил, но преди да го убие проникна в съзнанието му и аз видях…

— Май е по-добре аз да поема дежурството, щом си толкова уморен, че заспиваш — хладно каза Хърмаяни.

— Мога да си го довърша!

— Не, очевидно си изтощен. Иди да легнеш.

Тя приклекна вироглаво при входа на палатката. Хари се ядоса, но не искаше да се карат, затова влезе вътре.

Все още пребледнял, Рон надзърташе от долното легло, а Хари се качи на горното, легна и се взря в тъмния брезентов таван. След малко Рон заговори толкова тихо, че Хърмаяни нямаше как да го чуе от входа.

— Какво прави Ти-знаеш-кой?

Хари опита да си спомни всички подробности и зашушука в мрака.

— Намерил е Грегорович. Наредил е да го вържат и го изтезаваше.

— Как очаква Грегорович да му изработи нова магическа пръчка, щом го е вързал?

— Не знам… странно, нали?

Хари затвори очи и се замисли за всичко, което е видял и чул. Колкото по-добре си го припомняше, толкова по-неясно изглеждаше… Волдемор не беше казал нищо за магическата пръчка на Хари, нищо за еднаквите сърцевини, нищо за изработване на нова, по-могъща пръчка, която да победи пръчката на Хари…

— Искаше нещо от Грегорович — рече Хари, все още със стиснати очи. — Каза да му го даде, но Грегорович отговори, че са му го откраднали… а после… после…

Спомни си как също като Волдемор сякаш проникна шеметно в очите на стареца, в паметта му…

— Той прочете мислите на Грегорович, а аз видях един младеж, който седеше на перваза на прозореца, после изстреля проклятие към Грегорович, скочи и изчезна. Открадна го, открадна онова, което Ти-знаеш-кой издирва. И мисля че… струва ми се, че съм виждал някъде този младеж…

Съжали, че не може да зърне отново засмяното му лице. Ако се вярваше на Грегорович, кражбата е била извършена преди много години. Защо ли на Хари му се струваше, че познава отнякъде младия крадец?

В палатката шумовете от гората наоколо се чуваха приглушено и Хари долавяше само дишането на Рон, който след малко прошепна:

— Не видя ли какво държи крадецът?

— Не… сигурно е било нещо малко.

— Хари!

Дъските на леглото изскърцаха, когато Рон се намести на него.

— Ами ако Ти-знаеш-кой търси нещо, което също да превърне в хоркрукс?

— Не знам — провлачи бавно Хари. — Възможно е. Но дали за него няма да е опасно да направи още един? Нали Хърмаяни каза, че вече е тласнал душата си до ръба?

— Да, но той може би не го знае.

— Да… може би не знае — съгласи се Хари.

Досега беше сигурен, че Волдемор търси начин да преодолее пречката с еднаквите сърцевини, и затова търси решение при стария майстор на магически пръчки… а ето че явно го беше убил, без да му зададе дори един-единствен въпрос за пръчките.

Какво ли се опитваше да намери? Защо сега, когато Министерството на магията и целият магьоснически свят бяха в краката му, той се беше запилял толкова далеч, решен да издири предмет, който Грегорович навремето е притежавал и който му е бил отнет от неизвестния крадец?

Хари още виждаше лицето на русия младеж, то беше весело, лудешко, в него имаше нещо от победоносното лукавство и палавост на Фред и Джордж. Беше се извисил като птица от перваза на прозореца, а Хари го беше виждал и преди, само че не се сещаше къде…

Сега, когато Грегорович беше мъртъв, крадецът веселяк беше в опасност и Хари насочи мислите си към него, след като хъркането на Рон гръмна от долното легло и самият той отново се унесе бавно.