Джоан Роулинг
Хари Потър и даровете на смъртта (1)

Глава първа
Въздигането на Черния лорд

Двамата мъже изникнаха сякаш отдън земя на тесния, осветен от луната път. Застинаха за миг на няколко метра един от друг, всеки насочил магическата си пръчка към гърдите на другия, след това се познаха, прибраха пръчките под наметалата и забързаха в една и съща посока.

— Някакви новини? — попита по-високият.

— Най-добрите — рече Сивиръс Снейп.

Отляво на пътя имаше ниски диви къпини, а отдясно — висок, старателно подравнен жив плет. Дългите наметала свистяха около глезените на мъжете.

— Мислех, че може да съм закъснял — каза Йаксли, а лицето му с груби черти ту се скриваше, ту отново се показваше на лунната светлина, на места затулвана от клоните на надвисналите дървета. — Оказа се малко по-сложно, отколкото очаквах. Но се надявам той да остане доволен. Ти изглежда си убеден, че ще бъдеш посрещнат добре.

Снейп кимна, без да уточнява. Двамата свърнаха надясно по широка алея. Високият жив плет зави заедно с тях — продължаваше нататък в далечината, зад внушителната двойна порта от ковано желязо, изпречила се пред мъжете. Никой от двамата не спря — само вдигнаха мълком левите си ръце, все едно отдават чест, и минаха направо през тъмния метал, сякаш беше дим.

Тисовите дървета заглушаваха стъпките им. Някъде вдясно се чу шумолене и Йаксли отново извади магическата пръчка, като я насочи над главата на спътника си, но се оказа, че източникът на шума е съвсем безобиден: чисто бял паун, който величествено пристъпваше отгоре по плета.

— Луциус винаги се е нареждал добре. Пауни… — изсумтя Йаксли и прибра магическата пръчка под наметалото си.

От мрака в края на правата алея изникна красива голяма къща с ромбовидни прозорци на долния етаж, зад които проблясваха светлини. Някъде в тъмната градина зад плета бълбукаше фонтан. Чакълът запука, докато Снейп и Йаксли бързаха към входната врата, която при приближаването им рязко се люшна навътре, въпреки че не се видя някой да я е отворил.

Коридорът с мъждиво осветление беше просторен и пищно украсен, с невероятен килим, който почти изцяло покриваше пода. Портретите с бледи лица по стените проследяваха с очи новодошлите, докато минаваха покрай тях. Двамата спряха пред тежка дървена врата, поколебаха се за миг, после Снейп завъртя бронзовата ръкохватка.

Всекидневната беше пълна със смълчани хора, които седяха около дълга, богато украсена с орнаменти маса. Мебелите бяха нехайно изтикани до стените. Единствената светлина идваше от фучащия огън в камината с красива мраморна полица отгоре, над която висеше позлатено огледало. Снейп и Йаксли застинаха за миг на прага. След като очите им свикнаха със здрача, вниманието им беше приковано от най-странното в гледката: някакъв човек, май в безсъзнание, се въртеше бавно с главата надолу, сякаш увесен на невидимо въже, и се отразяваше в огледалото и в лъскавата повърхност на голата маса. Никой не гледаше тялото с изключение на бледия младеж почти точно под него. Той сякаш не можеше да се сдържи и все се извръщаше нагоре.

— Йаксли! Снейп! — чу се висок ясен глас откъм челното място на масата. — Закъснявате!

Говорещият седеше точно пред камината и в началото новодошлите не различиха друго, освен силуета му. Но щом се приближиха, лицето му лъсна в здрача: беше без косъмче по него, приличаше на змийско, с цепки вместо ноздри и блеснали червени очи с вертикални зеници. Мъжът бе толкова блед, че сякаш излъчваше перлено сияние.

— Тук, Сивиръс — каза Волдемор и посочи мястото вдясно до себе си. — Йаксли — до Долохов.

Двамата заеха отредените им места. Повечето очи около масата проследиха Снейп, защото Волдемор се обърна първо към него.

— Е, и?

— Господарю, Орденът на феникса възнамерява да премести Хари Потър от сегашното безопасно място в събота веднага щом се свечери.

Любопитството около масата се изостри осезаемо: някои застинаха, други се размърдаха, всички се вторачиха в Снейп и Волдемор.

— В събота… щом се свечери — повтори Волдемор.

Той впи червени очи в черните очи на Снейп толкова напрегнато, че някои от присъстващите се извърнаха, уплашени, че свирепият му поглед ще изпепели и тях. Но Снейп спокойно се взря в лицето на Волдемор и след миг-два устата без устни на Черния лорд се изви в нещо като усмивка.

— Добре. Много добре. И тази информация идва от…

— От източника, който обсъдихме — уточни Снейп.

— Господарю!

Йаксли се беше навел над дългата маса, за да вижда Волдемор и Снейп. Всички лица се извърнаха към него.

— Аз, господарю, чух друго. — Йаксли зачака, но Волдемор не каза нищо и той продължи: — Аврорът Долиш се е изпуснал, че Потър няма да бъде преместен преди трийсети, вечерта преди момчето да навърши седемнайсет години.

Снейп се усмихваше.

— Според моя източник има план да бъде пусната лъжлива следа и очевидно точно за това става дума. На Долиш безспорно му е направено заклинание за заблуждение. Едва ли му е за пръв път, той се слави като податлив.

— Уверявам ви, господарю, Долиш бил съвсем сигурен — настоя Йаксли.

— Оставаше и да не е сигурен, щом са му направили заклинание за заблуждение — отбеляза Снейп. — Аз пък, Йаксли, те уверявам, че занапред служба „Аврори“ няма да участва в охраняването на Хари Потър. В Ордена смятат, че сме внедрили свои хора в министерството.

— Поне веднъж да не сбъркат — намеси се набит мъж съвсем близо до Йаксли и нададе хриплив кикот, повторен като ехо тук-там около масата.

Волдемор не се засмя. Погледът му беше зареян нагоре, към тялото, което се въртеше бавно. Черния лорд изглеждаше погълнат от мислите си.

— Господарю — продължи Йаксли, — според Долиш за прехвърлянето на момчето ще бъде мобилизиран цял отряд аврори…

Волдемор вдигна дълга бледа ръка, а Йаксли млъкна веднага и загледа сърдито как той се извръща отново към Снейп.

— Къде ще го скрият?

— В дома на човек от Ордена — отговори Снейп. — Според източника къщата е защитена с всички възможни средства, с които разполагат Орденът и министерството. По мое мнение, господарю, почти е изключено да успеем да го похитим, след като го преместят там… Освен ако министерството не падне до следващата събота, което ще ни даде възможност да засечем и да развалим достатъчно от магиите, за да обезвредим и останалите.

— Е, Йаксли — провикна се Волдемор през масата, а светлината на огъня проблесна странно в червените му очи, — министерството ще падне ли до следващата събота?

И този път всички глави се извърнаха. Йаксли изправи рамене.

— По този въпрос, господарю, имам добри новини. Успях доста трудно, с големи усилия да направя проклятие Империус на Пиус Тикнес^[1].

Мнозина от насядалите около Йаксли бяха възхитени, а съседът му Долохов, мъж с дълго изкривено лице, го потупа по гърба.

— Добро начало — одобри Волдемор. — Но Тикнес е сам. Скримджър трябва да бъде обкръжен от наши хора преди акцията. Едно провалено покушение срещу живота на министъра ще ме върне много назад.

— Да… господарю, съгласен съм… ала като началник на отдел „Охрана на магическия ред“ Тикнес постоянно се среща не само с министъра, но и с началниците на всички други отдели в министерството. Според мен сега, след като държим в подчинение такъв високопоставен служител, ще бъде лесно да покорим и останалите и всички те ще обединят усилията си за свалянето на Скримджър.

— Стига нашият приятел Тикнес да не бъде разкрит още преди да е вербувал другите — напомни Волдемор. — При всички положения е малко вероятно до следващата събота министерството да бъде мое. Щом няма да можем да се доберем до момчето на новото място, трябва да го направим, докато пътува.

— Тук, господарю, имаме предимство — рече Йаксли, явно решен да получи поне някакво одобрение. — Вече сме внедрили доста хора в отдел „Магическо придвижване“. Ще разберем веднага, ако Потър се магипортира или използва пудролиниите.

— Няма да направи нито едното, нито другото — заяви Снейп. — В Ордена няма да допуснат начин на придвижване, който е под наблюдението и управлението на министерството. Съмняват се във всичко, свързано с него.

— Толкова по-добре — каза Волдемор. — Ще бъде принуден да се придвижва открито. Така ще го заловим много по-лесно. — Той погледна отново тялото, което се въртеше бавно, и продължи: — Лично ще се заема с Хари Потър. По отношение на момчето бяха допуснати прекалено много грешки. Някои от тях са мои. Това, че Потър е жив, се дължи по-скоро на моите пропуски, отколкото на неговите подвизи.

Насядалите около масата наблюдаваха Волдемор притеснени и по лицата им личеше страхът да не бъдат обвинени, че Хари Потър е още жив. Но Волдемор сякаш говореше по-скоро на себе си, отколкото на тях, все така извърнат към безжизненото тяло горе.

— Бях нехаен и късметът и щастието ми обърнаха гръб, понеже те осуетяват всички планове, освен най-старателно разработените. Но сега знам повече. Разбирам онова, което преди не осъзнавах. Именно аз трябва да убия Хари Потър и ще го направя.

Сякаш в отговор на тези думи внезапно се чу вой, ужасен провлачен вик на болка и страдание. Мнозина от хората около масата погледнаха стреснати надолу, защото звукът сякаш идваше изпод краката им.

— Опаш — рече Волдемор, без да променя тихия си замислен глас, все така вперил очи в тялото, което се въртеше горе, — нали ти наредих да накараш пленницата да мълчи?

— Да, г-г-господарю — изпелтечи дребен мъж, седнал някъде по средата на масата толкова ниско на стола, че на пръв поглед той изглеждаше празен.

Дребосъкът се изправи тромаво и забърза през помещението, оставяйки след себе си само странно сребристо проблясване.

— Та както казах — продължи Волдемор, като се взря отново в напрегнатите лица на последователите си, — сега разбирам по-добре. Например преди да отида да убия Потър трябва да взема магическата пръчка на някого от вас.

Върху лицата наоколо не се изписа друго, освен стъписване, сякаш Волдемор беше оповестил, че иска да вземе назаем една от ръцете им.

— Няма ли желаещи? — попита Волдемор. — Я да видим… Луциус, вече не виждам смисъл да носиш пръчка.

Луциус Малфой вдигна поглед. В светлината на огъня кожата му изглеждаше жълтеникава като восък, а очите му бяха хлътнали и около тях се чернееха сенки. Когато той заговори, гласът му беше дрезгав.

— Господарю?

— Магическата ти пръчка, Луциус. Искам магическата ти пръчка.

— Ама аз…

Малфой крадешком погледна жена си. Тя беше бледа като него, а дългата й руса коса се спускаше по гърба. Беше вперила очи право напред, но под масата обхвана набързо с тънките си пръсти китката на мъжа си. При допира й Малфой пъхна ръка под мантията, извади магическа пръчка и я подаде на Волдемор, който я вдигна пред червените си очи и започна да я оглежда отблизо.

— От какво е?

— От бряст, господарю — прошепна Малфой.

— А сърцевината?

— От змей… сърдечна нишка от змей.

— Чудесно! — одобри Волдемор.

Извади своята пръчка и сравни двете на дължина.

Луциус Малфой неволно вдигна ръка, сякаш посяга да вземе магическата пръчка на Волдемор в замяна на своята. Това не убягна на Волдемор и очите му се разшириха злобно.

— Да ти дам магическата си пръчка ли, Луциус? Моята пръчка?

Някои от присъстващите захихикаха.

— Аз, Луциус, ти дадох свободата, това не ти ли стига? Но ми направи впечатление, че напоследък ти и твоето семейство не изглеждате никак щастливи… дали не сте недоволни от присъствието ми във вашия дом, Луциус?

— Не, няма такова нещо, господарю!

— Лъжи, Луциус…

Тихият глас сякаш продължи да съска и след като жестоката уста престана да се движи. Съсъкът се засили и един-двама от магьосниците едва се удържаха да не се разтреперят — чуваше се как по пода под масата се плъзга нещо тежко.

Огромната змия се показа и бавно запълзя нагоре по стола на Волдемор, беше сякаш безкрайно дълга. Накрая легна върху раменете му: беше дебела колкото бедро на мъж, очите й с отвесни ивици вместо зеници. Без да сваля поглед от Луциус Малфой, Волдемор разсеяно загали с дълги тънки пръсти огромната твар.

— Защо семейство Малфой изглеждат толкова нещастни от участта си? А години наред се кълняха, че не искат друго, освен да се завърна и да се въздигна на власт!

— Така е, господарю! — потвърди Луциус Малфой. Ръката му трепереше, докато той бършеше потта, избила над горната му устна. — Искахме го… и продължаваме да го искаме.

Жена му отляво кимна сковано, без да поглежда Волдемор и змията. Синът му Драко отдясно, който вторачено наблюдаваше висящото тяло горе, стрелна с очи Волдемор и се извърна, ужасен да не срещне погледа му.

— Господарю — подхвана с развълнуван пресипнал глас смугла жена, седнала по средата на масата, — за нас е чест да сте тук, в семейния ни дом. Няма по-голямо удоволствие от това.

Седеше до сестра си. Беше с черна коса и подпухнали клепачи и не приличаше на нея нито по външност, нито като поведение — Нарциса седеше сковано и безизразно, а Белатрикс се беше навела към Волдемор, защото думите бяха безсилни да изразят копнежа й за близост.

— Няма по-голямо удоволствие — повтори Волдемор и като наклони глава, се взря в Белатрикс. — От твоите уста, Белатрикс, това означава много.

По лицето й плисна руменина, очите й се напълниха с радостни сълзи.

— Господарят знае, че казвам самата истина!

— Няма по-голямо удоволствие… дори след щастливото събитие, което, както подочух, се е случило тази седмица в семейството ви?

Белатрикс го погледна с отворена уста, явно беше объркана.

— Не знам какво имате предвид, господарю.

— Говоря за твоята племенница, Белатрикс, и на Луциус и Нарциса. Току-що се е омъжила за върколака Ремус Лупин. Сигурно много се гордеете.

Около масата избухна ехиден смях. Мнозина се наведоха напред и се спогледаха развеселени, някои удариха с юмрук по плота. Недоволна от врявата, огромната змия отвори широко паст и изсъска гневно, но смъртожадните не я чуха — толкова се зарадваха на унижението, на което бяха подложени Белатрикс и семейство Малфой. Лицето на Белатрикс, което доскоро бе румено от радост, се покри с противни червени петна.

— Тя, господарю, не ни е никаква племенница — изкрещя Белатрикс, за да надвика изблика на веселие. — Ние с Нарциса изобщо не сме виждали сестра си, откакто се омъжи за онзи мътнород. Тази мърла няма нищо общо с нас, да се омъжва за който звяр иска!

— А ти какво ще кажеш, Драко? — попита Волдемор и макар да го изрече тихо, гласът му прозвуча над дюдюкането и хихикането. — Ще се грижиш ли за малките върколачета?

Всички се развеселиха още повече, а Драко Малфой се извърна все така ужасен към баща си, но той беше забил очи в коленете си, после срещна погледа на майка си. Тя почти незабележимо поклати глава и пак се втренчи с безизразно лице в стената отсреща.

— Стига — каза Волдемор и погали разлютената змия. — Стига.

Смехът заглъхна на мига.

— С времето много от най-старите ни родословни дървета се поболяват — заяви той, а Белатрикс го погледна умолително, със затаен дъх. — За да поддържате здраво своето родословно дърво, трябва да го подкастряте, нали така? Да отрязвате частите, застрашаващи здравето на останалите.

— Да, господарю — пророни Белатрикс и от благодарност очите й отново се напълниха със сълзи. — При първа възможност!

— Ще я получите! — рече Волдемор. — И във вашия род, и в света изобщо… ще изрежем живеницата, която сее зараза, докато не останат само хората с истинска кръв…

Волдемор вдигна магическата пръчка на Луциус Малфой, насочи я право към увесеното над масата тяло, което все така бавно се въртеше, и леко замахна с нея. Тялото простена, съживи се и започна да се дърпа, за да се отскубне от невидимите си окови.

— Позна ли нашата гостенка, Сивиръс? — попита Волдемор.

Снейп вдигна очи. Сега вече всички смъртожадни гледаха пленницата, сякаш бяха получили разрешение да дадат воля на любопитството си. Жената се обърна към огъня и промълви дрезгаво и ужасено:

— Сивиръс! Помогни ми!

— А, да — каза Снейп, докато пленницата се завърташе бавно на другата страна.

— А ти, Драко? — попита Волдемор, както милваше змията по муцуната със свободната си ръка.

Драко трескаво поклати глава. Откакто жената се беше пробудила, той вече нямаше сили да я гледа.

— Но ти не си бил в часовете й! — уточни Волдемор. — За онези от вас, които не знаят, тази вечер наша гостенка е Чарити^[2] Бърбидж, която доскоро преподаваше в училището за магия и вълшебство „Хогуортс“.

Около масата се чуха звуци на разбиране. Една сгърбена дебелана с остри зъби прихна.

— Да… Професор Бърбидж преподаваше на децата на магьосниците за мъгълите… учеше ги, че те не се различавали от нас…

Един от смъртожадните се изплю на пода. Чарити Бърбидж отново се завъртя с лице към Снейп.

— Сивиръс… много те моля… умолявам те…

— Тишина! — каза Волдемор и пак завъртя леко магическата пръчка на Малфой, при което Чарити замълча, сякаш са й запушили устата. — На професор Бърбидж явно не й беше достатъчно да покварява и замърсява съзнанието на децата на магьосниците, затова миналата седмица написа в „Пророчески вести“ пламенна защита на мътнородите. Според нея магьосниците трябвало да приемат с отворени обятия тези крадци на техните знания и магии. Според професор Бърбидж намаляването на чистокръвните било желателно… ако питаме нея, тя ще ни прати всички да се женим за мъгъли… или, разбира се, за върколаци…

Този път никой не се засмя — в гласа на Волдемор безспорно звучаха гняв и презрение. Чарити Бърбидж за трети път се завъртя с лице към Снейп. От очите по косата й се стичаха сълзи. Снейп я погледна съвсем безчувствено, а тя пак се завъртя на другата страна.

— Авада Кедавра!

Всички ъгли в стаята се озариха от блесналата зелена светлина. Чарити се свлече с кънтящ трясък на масата, която се разклати и изпука. Мнозина от смъртожадните отскочиха назад на столовете си. Драко падна на пода.

— Вечерята ти, Наджини — пророни тихо Волдемор, а огромната змия се люшна и се плъзна от раменете му по полираното дърво.